Животът тече непрестанно, незнайно откъде, незнайно накъде. По неговите талази плувци плуват обвити в мъглата на техния ден.
От къде идат те? Зад гърба си оставят забравено минало, незнайното бъдеще се губи зад фантастичните образи в мъглата напред. Миналото беше нявга бъдеще. По него копнежи се ляха, сърца туптяха в очакване да го видят като настояще. В някое голямо негово очертание плувецът очакваше да види заветния бряг, всичко забравяше и буйно се стремеше към него. Образът в бъдещето бързо намаляваше, чезнеше като сянка и когато жадния плувец протягаше ръка да го улови, то изчезваше през точката на настоящето в мъглата на миналото и там пак възрастваше.
Пътникът позна, че то расте в мъглата на времето, но образът, в който той бе влял надеждите на своя вечен път е суетен.
И много пъти ненаситното око и морните ръце гонеха чезнещите чрез настоящето образи и познаваха тяхната суетност.
Пътникът разбра, че образите, които менят величината си във времето, са фиктивни и суетен е копнежът по тях. Но защо се пораждат и изчезват суетните образи – за пътника остана тайна.
От вечността се пораждат те гигантски, а в мига на настоящето се превръщат на малки неуловими точки за копнеещото сърце... И пътникът позна суетата на своите блянове. Всичко се появява, всичко изчезва, всичко тече. Из тайната на вечността извират тия суетни образи. Суетни в миналото и бъдещето, но малки, желани и неуловими точки в настоящия момент.
Дали тия малки точици на нашето настояще не носят тайната на вечността?
Тайна, суета...
Тайната далеч, дълбоко в центъра на всичко незнайно, навред в мрака на незримото.
Суета – изявена тайна, меняща ръст и облик в времето и пространството.
Тайна и суета – две велики състояния в течението на живота.
Тайната, която вечно поглъща поражданата от нас суета, суета, в която се превръща много от онова, което някога е било тайна за нас.
Тъй те минават една в друга и пак изново нейде вземат своя облик.
Невидимо и привидно – тъмнина и светлина, минаващи една в друга, преливащи се една друга.
Между тях се движи пътникът по струите на живота.
Той е техен син. Той – това са те.
Не създаде ли синът своите родители? Движейки се по периферията на суетата, той гони в себе си центъра на тайната. Ето защо, всяка суета крие зад себе си своята неразгадана тайна.
В мига на настоящето тайната изплува зад губещия се привиден образ като реална, неуловима точка и стремящия се към нея достига вечността.
Във вечността суетата, чезнеща зад светлината на абсолютната тайна, се мярка като точка, като забранен плод, а стремящия се към нея достига до разочарованието в настоящето, когато тези две състояния – тайна и суета менят образите един в друг...
Къде е реалното? Така пита умореният от гонене суетни образи, вечно разочарован, с празни ръце пътник.
Незнаен глас – гласът на тайната, едва долавящ се през гърма на суетата, му шепти: Във вечността, в настоящето.
