В царството на Ормузд-Дай живял един от най-видните, най-великите поети, който се наричал Адат-Махри. Той написал много съчинения, песни и поезии, за които целият народ го възхвалявал.
Един ден, за негово нещастие, той написал никаква строфа в една от поезиите си, с която докачил боговете. Събрал се велик съд да решава, какво наказание трябва да се наложи на поета. И единодушно решили да му наложат смъртно наказание така, че всички поети да помнят, как могат богове да обиждат. Но въпросът бил, какво именно да бъде това наказание.
В сбора на боговете присъствували всички дървета, всички тревопасни и месоядни животни. Дано могат и те да услужат с нещо на боговете при осъждането на поета. Тигри и лъвове, чакали и хиени, слонове, акули, всички се интересували да видят, по какъв начин ще бъде наказан поета. Всички разсъждавали помежду си: Досега не сме имали такъв случай. Пред съда се явили и представители на няколко медицински дружества, да искат да изследват дробовете, сърцето, мозъка на поета, да видят, коя е причината, дето поета се осмелил да обиди боговете.
Поетът се видял в чудо. Той никога в живота си не бил виждал толкова страшни същества. Към когото и да поглеждал, всички като че ли му казвали: Само да попаднеш в нашите ръце! Ние ще ти покажем, как се пише поезия! Всички отправили към него страшни, свирепи погледи. А той се чудел, каква обида може да се крие в тази малка строфа. Той сам нямал никаква мисъл да обижда боговете.
Решение да се наложи смъртно наказание на поета било взето и мнения, какво да бъде това наказание, се сипали от вси страни. Едни казвали да дадат поета на акулите, те да го разкъсат и изядат. Други настоявали да го дадат на лъвовете. Трети искали да турят поета на гърба на един кон, без право да се държи за него и конете да прескача препятствия, да минава гори и планини. Други предлагали жив да го заровят и т.н. и т.н. Не бил пожален Адат-Махри и от медицинските дружества.
В ужас, треперещ, слушал поетът всичките тези наказания. Кой може да го защити? Той започнал да се моли: Господи, кажи ми, в какво седи моята вина? Когато писах тази строфа, ни най-малко не внесох никаква злоба или омраза срещу боговете. Всичко това писах с голяма чистота на сърцето си. Според мене, боговете ме осъждат несправедливо.
В това време в съда влязла най-красивата и на всички известна дъщеря на царя Ормузд-Дай. Тя също така се заинтересувала от съдбата на поета и дошла да предложи своето наказание. Тя била толкова красива, щото като я видели, всички богове, както и всички животни, се обърнали да я гледат и забравили за вината на поета. Царската дъщеря се обърнала към Адат-Махри и го запитала:
– Искаш ли да ми станеш слуга?
– На радо сърце бих ти служил - отговорил той.
– Имам нужда от един прост слуга, който да полива цветята в моята градина, добавила красивата царска дъщеря.
Като чули това боговете, и всички животни, и дървета единодушно решили: И ние сме съгласни да ти дадем поета, да правиш с него, каквото искаш.
Нека полива цветята в твоята градина.
Този бил единственият начин, по който поетът могъл да бъде спасен.
