Не Те виждам вече. Какво стана? Мъгли Те скриват от очите ми. Искам да Те докосна, протягам ръце, напрягам мисъл, взирам поглед, ала напразно...
Отивам при езерата. Питам ги - не са Те видели. Питам скалите – мълчание. Цветята също не отговарят. Някакви тъмни крила закриват слънцето и то да не ми отговори.
Махабур, где е Той? Нали знаеш, че с Него е по-хубав света? Нали знаеш, че аз съм мъничко земно създание, което се възхищава от прекрасното!
Чуй, Махабур! Чуйте мълчаливи извори – цяла се прегъвам от болка. О, где, где е Той сега?
Махабур, Махабур, душата ми линее без Него.
Но защо ли пък да Го няма ? Где се скри ? Дали вече няма да Го видя?
Защо ли, по-рано, скалите ми говореха като човеци, а сега мълчат?
Защо цветята ми се усмихваха, а сега не? Защо ли слънцето ми носеше известия за Него, а сега не? Планинските пътеки ми сочеха Неговите стъпки, а сега нищо... При теб, Махабур, си почивах преди, а сега не мога.
Хля6ът ми беше подсладен от щастливи мисли, а сега не се докосвам до него. Водата ми стана безвкусна и плодовете горчиви.
Небето се промени. Природата не е вече с своите многоцветни струни. Изворите са мрачни. Защото Те няма. Сигурно, щастието беше сън или мираж на изжаднял пътник.
Или, сигурно, то се яви само и изчезна. Като че не е било. А защо е тази болка, щом като нещото не се е случило? Но случило се е. Това е вярно. Как може да липсва нещо, докато първом то не е било?
Но както е вярно, че Ти беше, тъй е вярно, че няма Те сега.
Дружки мои, няма го. Дружки, прескръбна е душата ми.
Тука си
Твоето лице прилича на изгряващата зора. Ти си по-хубав от земните цветя и по-сладък от избрани плодове. Твоите устни са чисти и от тях лъха нежният аромат на великата Природа. Твоите ланити са тъй розови и светли, както небето сутрин, преди да е изгряло слънцето. Твоите очи са като райски езера, излъчващи само радост и веселие. Челото Ти прилича на тихо небе под седмоцветна дъга. Косите Ти са позлатени облаци, преплетени със зрели класове на пшеница и златно-розови благоуханни карамфили от южни страни. Ноздрите ти, приятен хълм на сладкодъхащи гърди, излъчващи живот и радост: тъй Рилските езера въздигат сутрин прозрачна пара – диханието на земята.
Гърдите ти - почивна поляна при Махабур. Мишцата Ти е здрава и крепка, както скалите, по които се катеря с молитва и доверие. Походката Ти - както на благ и непобедим владетел. Планините Ти се усмихват, слънцето Те целува и езерата изливат струи от радостни сълзи за Теб.
Когато мисля за Теб, идват при мене всичките празници на света. Тогава ставам безсмъртна, и душата ми - чист хималайски сняг. Когато ти ме водиш за ръка, струва ми се, че цяла се прониквам от лъчи и лицето ми грее от щастие.
Благословено утрото, когато Те срещнах за първи път; като че ли тогава прогледнах. Вървя, тичам от радост и се питам: „Какво стана ?” - Да, случи се нещо Никога преди това не 6tme се случило!"
Той е тук вече, между нас. Дружки мои, блажени сте, ако го видите и вие.
