Навик ми е да ги наричам така, понеже те действително озадачават широката четяща публика.
По-надолу ще ви приведа един интересен случай, станал неотдавна в Ямбол.
Андон Георгиев, член на евангелската петдесятна църква, секретар и дякон при същата, имаше добрината да ми съобщи следния случай, преживян от неговата сестра и проверен от няколко лица.
По време на сън тя чува, че нейната приятелка я вика:
–
Стефанке, Стефанке ма, излез, че заминавам...
Събудена внезапно Стефанка скача, пооглежда се, няма никой. Излиза на двора – също!
Майка ù се събужда, търсят – няма никой.
Най-после майката на Стефанка излиза вън, отива до Марийкини и вижда, че у тях свети лампа.
Поглежда часа 2, среднощ. На заранта съобщават, че Марийка издъхнала в 2 часа. Че е болна тe знаели, но не предполагали, че толкова бърже ще свърши.
* * *
Дърводелецът от тъкачната фабрика „Тунджа" Колю Златев ми разправи следния случай, преживян лично от него.
„Върнах се у дома след работа и си полегнах. Беше след обед. Летен ден. Не мина 5-10 минути, събуждам се и виждам в ъгъла на стаята един старец, с прости дрехи и бяла брада.
Седнах на леглото и го гледам, чудейки се от къде е влязъл като е заключено. (Домашните му от къщи били на нивата и той лягайки, заключил вратата).
Старецът ме попита:
–
Защо си сам?
–
Аз изтръпнал мълчах.
– Не е хубаво дето спиш денем... Нямаш ли домашно възпитание!... Ами защо къщата е наредена така. Не е хубаво, тези столове не трябва да са тук.
Добил кураж, аз попитах:
– Ами къде?...
– Хей, там!
И той взе да показва.
– Ами кревата?...
Аз мълчах. И той дълго разговаряше с мене, които ме питаше за домашните, къде са. Казах му, че са на нивата. След това той, с тон на старец, който съветва, говори дълго. Станах, отправих се към него, но той изчезна тъй невидимо, както бе дошъл. Отворих прозореца. Излязох вън – нямаше никой. Само лятното слънце се смееше от небосклона. Една съседка ме попита защо съм толкова блед, да не би да съм болен. Тогава аз ù разправих цялата случка.
