Той удря... Извива мощно тежкий чук: - троши .. От този труд настилка там ще правят – на новий път.
А той троши... Едра пот роси намръщено чело... А той троши... Извива мощно тежкий чук...
Изправя се, забива поглед в далнината:
– До кога? – с ярост я запитва. – И защо на мене този дар?
И като слънчев лъч проблесна му в очите светла мисъл. Усмивка украсява грубото лице:
– Каменар съм. И ти си каменар. И ти, и ти, и всички. Камъните, що трошим, само са различни: – Ти учител си – трошиш ти в детските сърца и умове; свещеник си – трошиш; новатор пък си ти – и ти трошиш. Трошиш... Ний всичките сме каменари...
А там настилка правят – НА НОВИЙ ПЪТ!
ОТРОНЕН ЛИСТ
– Не ме настъпвай!... Ах, да, настъпи ме, но укор ми не пращай! Че старо съм и прашно, че търкалям се в калта – туй в програмата на тоз живот е... Укор ми не пращай!...
– Безцветно съм и грозно веч, но ценен дар отнасям аз със себе: слънчеви лъчи в недрата земни...
– Не ме настъпвай!.. Ах, да, настъпи ме, но укор ми не пращай!...
– Без моя дар не можеш да се радваш на прекрасната на пролетта премяна...
– Настъпи ме! Но укор, че търкалям се в калта, не пращай... ,
