Обкована в стоманени шини – силна и помайваща, гърми по-пътя блестяща колесница, Аз дочувам трясъка от белите кремъци и в предутринния час виждам искри от копитата на бързи жребци с развети гриви.
Накъде лети тази вихрена кола?
Разбрах, това е белият път на възхода, а колесницата е на тия, които са тръгнали по него...
Земята е влажна и мъглива. Студени тръпки я притискат и тя мълчи, потънала в скрита болка. Полята са самотни, тъжни и в старото гробище край каменния град грохнал гробар с глухи удари копае тъмните ями на смъртта.
Тъжна е земята! Мъка е изписана по нея; причастието ù е отровно! Аз бих презрял децата ù родени за страдания, ако си не спомнях за утрините, когато преди да се покаже слънцето, звънтящата колесница преминава да събуди с гърма на обковани колела душата ми.
Тъжна е земята! Покрита е с гробове, обвити в бурени, а над тях - разпятия. Разпънат е светът, земята е разпъната...
Небето гледам, опасано с звездни реки, потекли от памтивекове.
Къде съм аз? Коя е моята родина? О, дали с вас, далечни звездни кервани, ще бъда друмник и аз, или земята ще ме погълне заедно с неспокойните ми помисли на вечен пилигрим!...
Тежки мъгли пълзят над полето, където бранници оставиха строшени знамена. Там са барабаните, които гърмяха и привикваха за кървавата бран, там са разхвърлени оръжията със засъхнала по тях кръв и труповете на ония, които няма никога да видят родна страха! Земя! Ти ли си ми майка? Ти ли ме роди? Защо ме викаш в студените си пазви? Не стига ли това, че като младенец играех по твоите ливади, гонех пеперудите с пъстрите криле и слушах тъжния ти плач?
Обичам те, но съм неспокоен, защото и в часа, когато стенеш в кървава болка, когато полята се покрият с безнадеждна мъгла и глухите удари на стария грохнал гробар дълбаят черни ями, аз виждам горе обилните реки на звездите и душата ми като затворена птица жалее за тях!
Душата ми е странница. Чужда е на тебе. Прости ми, че те тъпча с нозе, че с луди коне, размахали гриви, препускам по твоята гръд. Аз диря себе си, бързам да достигна мястото на скромната хижа, край която се извива път и се чува стоманения трясък на бягащите колела като победна песен!
По каменните плочи на града времето бавно изтрива надписите на миналото и чертае нови пътища за младенците, които безгрижно играят с камъчета в праха. Градът мълчи. Един само верен глас неизменен и познат на всички, е гласът на черковната камбана. Той изпраща в мълчаливата ограда на смъртта умрелите и пак замлъква. Нещо тегне над стария град. Спомени живеят в мрачните му кътища и потаен шепот се дочува в късен час. Като топор е тежък неговият грях, а ударите на медната камбана приличат на обковани стъпки на джелатин, който приближава в предсмъртния час до килията на осъден.
Това ли е моят град? В душата си нося за него друг образ! Колко пъти съм го виждал в часове на съзерцание: небето всякога над него е лазурно, чисто. Музика дишат неговите очертания и поток от радост. Златна порта е отворена в стените му и пришълци от вси страни прииждат с богати дарове.
Майко земя! Помниш ли, когато дойдохме при тебе по лъчите на далечните звезди, с звездна светлина в душите? Като елмазен дъжд летяхме ние към твоята утроба. Душите ни трептяха в светлина, в радостта на всемира, но ние те намерихме печална, разплакана и скръбта по тъмните ти влажни зеници събуди първата ни болка. Ти ни научи на скръб. Понякога и ти се усмихваш – на пролет – когато се обличаш в бялата цветна премяна, но радостта ти е кратка, като мигновеното проблясване на слънцето в мрачен ден, като рядката усмивка на страдалец!
От звездите дойдохме ние. Днес сме пилигрими и търсим загубената звездна радост сред стоновете на измъчената ти гръд!
Как можем да забравим твоята болка? Ето, пак се чува тъжния зов на каменния град. Бранници облечени в звънтящи, тъмни панцири (брони) крачат с бавни стъпки. Те носят на щитовете си своя погинал войвода. О, колко време охка скръбна майка, догде го издигне из детинството, догде му облече тежка ризница. Колко ръце се протягат към него!
Гледайте бранниците, вижте бледните им лица. Вслушайте се в железните стъпки, които кънтят като равни удари на стотици наковални. Сякаш времето разсърдено, замахнало с тежък чук, брои на стоманен диск своите тежки мигове.
Това ли е човекът? Земята ли ще го погълне? Тя ли ще стопи стоманената броня, тя ли ще разяде бляскавия меч, земята ли ще скрие огъня и любовта на храброто сърце? Под нейната тъмна покривка гният хиляди копия покрити с отровна ръжда, но там ли са душите, усмивката и тяхната любов!
Не! В утринните часове по пътя, настлан с бели кремъци, преминава блестяща колесница. Там пратеници захождат към вечния град на радостта!
Златните му порти са разтворени и той ги чака да ги прегърне в своите бели обятия. Душите ни са странници.
Прости ни, майко, че те тъпчем с нозе, че будим с тропота на луди жребци твоята задрямала мъка.
Ние все пак сме чужди на теб. Звездните кервани ни зоват.
Всяка сутрин преди да опне слънцето златни жици, аз се събуждам от гърма на колесница, която отминава, стрелната напред.
Не тъгувай, моя душа!
Някъде далече те очаква чист приказен град, начупил чудна, бяла снага, разтворил и за тебе тежки, златни порти!...
