НАЧАЛО

Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | СПИСАНИЯ И ВЕСТНИЦИ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

НЕ ТЕ ПОЗНАВАМ - РАЗКАЗ

  Съдържание на 7-8 бр. - 'Житно зърно' - година VI - 1931/1932 г.
Алтернативен линк

НЕ ТЕ ПОЗНАВАМ


Бен Яаков и Бен Йосеф бяха приятели от детинство. Цяла върволица от спомени свързваха живота на двамата. Къщите им бяха една до друга и по стария обичай се свързваха с малка дървена вратичка с ръждясала брава, която страшно скърцаше при отваряне; затова и тя винаги стоеше отворена. Свободно децата, пък и възрастните, минаваха през нея: било за игра, било когато в кухнята на едните или другите липсваше нещо. Особено ценна беше тя, когато малките играеха на криеница. Тогава и двата двора се пълнеха с деца, чиито луди викове смущаваха покоя на стария Йосеф, който прекарваше голяма част от времето наведен над свещената книга.

Най-големите деца на двете семейства бяха неразделни другари. Тяхната вярна дружба беше гордостта на родителите. Така израснаха те здрави и стройни младежи, родени и кърмени сякаш под един покрив с едно мляко. Годините се нижеха. Бен Яаков и Бен Йосеф станаха мъже. Какво стана между тях? Неусетно за двамата те се виждаха все по-рядко и по-рядко. Бен Яаков не живееше вече в старата къща. Оженен за дъщерята на богатия търговец, той беше наследил от него голямата къща на градския площад. За неговото бързо разбогатяване се приказваше на длъж и на шир.

А Бен Йосеф странстваше. И имаше защо. Пет гърла всеки ден искаха хляб. Той ходеше всеки ден из близките села и градове натоварен с кошче, пълно с дреболии, нужни на спретнатите домакини и младите девойки. Печелеше, колкото да не гладуват. Ала доволен беше Бен Йосеф. Радостна беше трапезата, щастлива беше неговата домакиня, щастлив и доволен беше той всред своите буйни палавничета, чиито пискливи гласчета млъкваха, щом бащата четеше берахата преди ядене, шемаха след вечеря и тефилата сутрин.

Но случи се така, че най-малкото, най-любимото в къщи, заболя. Разтича се горкият баща и след няколко дена в джоба му останаха няколко медни монети, които отчаяно стискаше и пазеше за лекарства на малкия и хляб на големите. Скоро обаче и те изчезнаха. Намери се в чудо клетият. Какво ще прави? Нощта преваляше. За утре не ще има хляб. Дълго стоя Бен Йосеф замислен и мълчалив, ниско седнал на малкото столче. Откъде ще намери пари? А трябват много. Но... Велик си, Боже мой: Да бъде благословено името Ти! Стана бавно, изправи се на изток и зачете шемаха. Защото той, Бен Йосеф никога не беше забравил Оногова, Когото той познаваше от младини.

На другия ден той се събуди озарен от една светла мисъл. Спомни си за стария приятел Бен Яаков. Години не бяха се срещнали. Но що значи това за ония, които някога бяха неразделни другари? Светли спомени нахлуха в душата му и той се пренесе в един далечен чуден мир, където неговото детство се преплиташе с това на Бен Яакова. Годините се нижеха като светла нишка, спомените прозвучаха като стройна песен. „Колко щастливи бяхме някога, промълви той и тихичко се зачете в книгата на миналото. При него ще ида. Той не ще ме е забравил, той не може да ме забрави, както не може да забрави себе си. Що от това, че години не сме се срещали? Различни са нашите пътища, но що от това? Ето, те пак ще се срещнат. В нужда ще познаете приятеля; ала по е хубаво, без нея да го познаеш" – промълви Бен Йосеф.

Но за размисъл време нямаше.

Запъти се към градския площад. Беше ранна утрин. Слънцето гледаше вече през оголелите клони на дърветата. Само рояци врабци поздравяха първите му лъчи.

Бен Йосеф почука веднъж, дваж на големите железни врата.

– Отворете за Бога, рече той.

– Кой е там –  обади се един от слугите.

– Бен Йосеф. Известете за мен на господаря си.

– Много сте подранили.

– Не е рано, не е. От кога сме станали ние!

Ранен беше наистина тоя час за богатската къща Петък беше, обаче господарката повели да го пуснат. Бедняк някакъв, за какво ли друго, ако не за пари! Дойде и домакинът.

Бен Йосеф се обърна към него, погледна го, взря се и рече:

– Не се лъжа, това си ти, приятелю Бен Яаков. Чудно, колко не приличаш на оня, когото аз очаквах.

Какво наистина беше станало с оня младеж, с онова дете, с което отдавна Бен Йосеф не се виждаше! Бен Йосеф го погледна втренчено, изпитателно в недоумение. Пред учудения поглед на Бен Йосеф стоеше сякаш друг човек. Какво собствено беше това, което го отличаваше, никой не можеше да каже. Всичката разлика беше само в това, което той виждаше в погледа на Бен Яаков. В него търсеше Бен Йосеф своя приятел и не можейки да го намери, нему му се струваше, че той бъше станал неузнаваем.

– Бен Яаков, познаваш ли ме? Та ти и не можеш да не ме познаеш, аз не съм се променил толкова. А ти, ти си станал съвсем друг. Не зная, какво е станало с тебе, но аз виждам, че не си оня, когото познавах някога. Как се променят хората! А аз, знаеш ли – и свенливо той се приближи до него, – аз очаквах да видя оня, чиито нозе бяха здрави и стройни като на елен; оня, който имаше очи... но стига, аз се забравих.

Погледна всички, по лицата на които се четеше досада, нетърпение, дори и гняв.

– По-скоро кажете, какво искате и защо сте дошли да ни безпокоите в тоя ранен час, каза Бен Яаков,

Гласът на Бен Яаков беше толкова далечен и чужд, че в първия момент Бен Йосеф помисли, че някакви чукове го удрят по ушите. Вярно ли беше това, което той говореше? Някакво недоразумение!

Преглътна веднъж, дваж, замига и рече:

– Ти, та ти нали си Бен Яаков?

– Е, що от това, че аз съм Бен Яков?

– Но как, ти нали си Бен Яаков? – повтори Бен Йосеф.

– Бен Яаков съм.

– Тогава аз съм Бен Йосеф.

– Що от това, за Бога, гневно извика Бен Яаков.

– Как що от това? Щом като аз съм Бен Иосеф, а ти Бен Яаков, то значи, че ние сега трябва да се прегърнем и целунем и да се радваме, че се виждаме след толкова дълга раздала.

– Слушай, не зная, кой си и как се казваш и не искам да зная. Кажи ми по-скоро, какво искаш и си отивай!

Гръм ако беше паднал, Бен Йосеф не би се уплашил толкова. Не вярвеше или не искаше да вярва във всичко това и каза по-отчаяно:

– Бен Яаков, нима ти не ме познаваш? Нима не помниш малкия Арон, нима не помниш старите къщи, които се свързваха с дървена вратичка с ръждясала брава, която страшно скърцаше при отваряне и ние я оставяхме отворена, за да можем свободно да се гоним? През нея ти идеше сутрин да четем със стария тефилата, а вечер аз ходех у вас за шемаха. От вашата къща ние гледахме целия небесен свод, та тогава ние се заклевахме, че никога не ще се забравим и че нашите съдбини за вечни дни ще бъдат споени. О нима ти това не помниш?

Разнежи се Бен Йосеф, миналото беше светъл и чуден свят, пълен с красота и радост, настоящето – борба,. а бъдещето – пълно със светли надежди.

– Спомни ли си сега, кой съм аз? Нали Бен Яаков?

– Слушай, стига си приказвал! Кажи ми най-после, какво искаш! Аз не те познавам.

Тоя път Бен Йосеф се уплаши. Погледна Бен Яаков от глава до нозе, взря се в лицето му, увери се за сетен път, че тоя не го познава или не иска да го познае, нещо което беше еднакво за него; време да размисли нямаше; повярва в първото, а това, о това беше толкова страшно! Да не познае приятеля! Та това, това става, когато... той не довърши мисълта си, обърна се и рече:

– Бен Яаков, след едно денонощие ти ще умреш!

Извърна лице от него и се запъти с бързи крачки, подгонен сякаш от незнайна сила и скоро изчезна.

След няколко минути, когато стъпките прозвучаха глухо, Бен Яаков падна на креслото, простре ръка, но устнит му не можаха да изрекат нищо. Слугите му се притекоха.

– Оставете ме! – можа да каже той, –  оставете ме самичък!

Денят преваляше.

В къщата на Бен Яаков имаше смут.

Колесницата на големия лекар беше спряла още по обяд. Бъбривите съседки сноваха по улицата и се спираха да разпитват минувачите да разказват чутото и видяното. „Какво става в голямата къща". Кой е болен? Бащата, майката, дъщерята? Бащата беше вчера на крака, майката тая сутрин излезе, а дъщерята току се виждаше през някой прозорец с кърпичка на очи.

– Бащата, бащата, какво ли му стана?

Дигаха рамене и се прибираха, като шептяха : „Да пази Бог".

Тиха зимна нощ се спусна над малкия градец. Тъмна нощ настъпи в къщата на Бен Яаков. Лекарят стоеше безпомощен пред странната болест на Бен Яаков.

Никакви лекарства не помагаха.

Бен Яаков лежеше обтегнат на леглото със затворени очи и бледо лице, стиснати уста.

Ръцете беше сложил върху сърцето, което се гърчеше, сякаш някоя ръка го беше хванала и от време на време ту го стискаше, ту го отпущаше; желязна топка се беше спряла на гърлото му и гърдите му бяха притиснати от незнайна тежест. Беше полунощ, когато Бен Яаков полуотвори очи. Гледаше, ала не виждаше никого. „Дайте светлина", промълви той. Донесоха големия светилник.

– Къде съм аз, какво става с мен. Разкажете ми! – каза Бен Яаков.

Някой тихичко разказваше произшествията през тоя ден.

– Да, дома беше дошъл той, Бен Йосеф, моят някогашен приятел от детинство. Колко се обичахме някога, колко щастливи бяхме. И какво беше казал на тръгване? Кажете ми какво каза той на тръгване? Защо мълчите? Затвори пак очи в унес. Помъчи се да си спомни. Разкъсана беше нишката на мисълта. Дълги усилия употреби, докато се домогна до оная дума, която му напомни всичко, което стана през тоя ден.

– Да, да, той беше казал: „Не те познавам", а след това, след това за него настъпи мъчителна нощ. О колко дълга беше тя. В ушите му от невиделица прозвучаха последните думи на Бен Йосеф. Той беше казал: „След едно денонощие ти ще умреш". И ето Бен Яаков лежи неподвижен и бавно умира. „Ето аз умирам". Помъчи се да мисли пак. От къде знаеше Бен Йосеф това? Той не беше лекар. Но дали не е станал такъв? Отвори очи, в тях блесна мъничка надежда. Можа да каже: „Намерете Бен Йосеф и го доведете". Повече той не говори дотогава, докато край леглото на Бен Яаков не застана Бен Йосеф.

– Кажи ми, Бен Йосеф, ти лекар ли си? И ако си такъв, можеш ли да ме излекуваш? Ето най-видният лекар стои безпомощен, а ти, ти знаеш още от сутринта, че аз ще умра. Тогава, ти може би ще ме излекуваш.

Бен Йосеф го погледна с безкрайна тъга. Приятелят му умираше. Сърцето му се сви от болка. Седна близо до леглото и тихо започна да разказва:

– В дните на безработица, когато децата ми искаха хляб, а моите пари, спечелени през деня, не стигаха, аз работех и нощно време. Ето в що се състоеше моята работа: аз наглеждах болни. О колко тежки нощи! Колко страшни бяха те, когато на сутринта в ушит ни звучеше плачът на близките, които виждаха тия, които лежаха безжизнено. Ето що научих тогава. Денонощие преди да умрат, те вече не познаваха никого – ни близък, ни приятел. И тоя път аз не се излъгах. Когато тая сутрин ти рече: „Аз не те познавам", аз си помислих: той не може да каже това, след като му напомних светлото минало, ако денонощие след това...

Той не довърши и наведе глава.

Бен Яаков го погледна тоя път с широко отворени очи. Тоя път в тях блестеше това, което малцина знаеха, че е живот. Бен Яаков се повдигна, някакъв тежък товар се смъкна от плещите му и с променен глас той рече:

– Бен Йосеф, аз те познах, познах те, още когато влезе, по гласа те познах. И сега, сега; ела, ела да те прегърна; ти ми възвръщаш живота. Щом като те познах, това значи, че аз няма да умра.

Загледа се някъде далеч, в душата му настъпи чуден мир. Мека приятна светлина трептеше наоколо! Бен Иосеф тихичко застана до него. Той виждаше, той вярваше, че приятелят му се беше върнал.

Бен. Йосеф си спомни миналото.

Навън зора се сипваше.

Тихо той рече на Бен Яаков:

– Спомни си деня. когато познахме Оногова, чието Дихание обгръща цялата вселена!

И още по-тихо като на себе си рече:

– Благословен денят, о Боже мой, когато Те познах! Нека познанието ми стигне до безкрая, за да бъда жив през вековете.



Волен превод от Б.



  Съдържание на 7-8 бр. - 'Житно зърно' - година VI - 1931/1932 г.
, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ