Издигат се тополите безлисти
изострени и тънки в вечерта,
ликуват косове, кат извор чисти,
почива си в предчувствие свята.
И тежки, мокри облаците висят
засенили беззвездния простор...
Планински блясък в тях закри се.
Поля, гори - един безмълвен хор.

И тъй, вий още живи сте, вий всички –
върби край вадата, брези на склона.
И вие почивате отново, птички,
кат мене, дълго дрямали на клона.
Виж, ляствичке, подрумче, виж от друма,
О чуйте, аз започвам пак да пея
И радост нижа дума подир дума,
като че мъртва бях, а пак живя!

Цветенце на свещената си вяра,
изникнало на тая висина!
Ти знаеш някоя наука стара,
записана със мрак и светлина.
Научила те да говориш мълком, —
да милваш с дъх, и малък, и голям.
В градината на мечката и вълка
само да си и жрец, и свещ, и храм.
Във себе да се радваш и тъгуваш,
и пред ветреца скромно да си ти,
и все пак никому да не робуваш.
До края те твойта дрешка да е нова.
Езичето ти златно да вести,
че ти си лек, че ти си и отрова....

С обагрени криле денят отлита,
и на скалата, о кривак опрян,
Овчаря чака свойта пъстра свита,
от сетните лъчи огрян.
Излъчва той лъчи, излян от злато,
като че някой слънчев жител там
прехвръкнал със тело крилато,
- запален полилей във храм.
Тъй негли бъдещия жрец-светия
и в мрака ще излъчва сам лъчи,
и на олтара литургия
ще пее и кога мълчи...

Какво ли там в гората
раздира тишината?
Пищят скали,
ехтят ели.
Куп трудоваци млади
- смях, викове и свади –
с лопати, с чук
един до друг
със брадви, търнокопи,
със бомби сред окопи,
трошат, ломят,
прокарват път
над пътя на дедите...
Те впрягат висините
през бор, през клек, -
все по-далек!