Съвременната европейска култура извърши своя пълен кръг: тя даде своите плодове. Ръката на живота ще обере истинските зрели плодове от дървото на тази култура, а всичко друго – листа и сухи вейки ще бъдат хвърлени в огън. Защото листата са само едно средство зарад плода – узрее ли той, те окапват, защото той е смисълът. Не са ли такива листа и човешките вярвания и понятия: народност, религиозни вярвания, кръвни връзки? Че са такива, показва това, че в съзнанието на пробудените човеци тия ограничени идеи са окапали като сухи листи: в тях те виждат вече само остатъци, тор. И на тия човеци се види излишно да се въртят по оня кръг, който наистина някога е бил жив, но днес е мъртъв, защото животът го е напуснал и е преминал в друг, по-горен завитък на голямата спирала на развитието. Тям се види смешно и неестествено да се обличат в тия извехтели дрехи, както са смешни за съвременния човек кожените дрехи на първобитните люде. Те не могат вече да живеят в ония изкуствени граници, които човешкото налага и тръгват по ония живи пътища, които душата познава.
И наистина, в мигове на вътрешни, спонтанни прояви на човека като разумна душа, тия изкуствени граници рухват и освободен, той тръгва по ония естествени пътеки, които водят от душа до душа. Мнозина може би във войната са видели и преживяли, а други поне слушали за ония мънички, тихи събития, когато някой прост войник, пиян още от виното на боя, се сепва в миг от стона на някой, проснат наземи ранен „враг", спира пред него отрезвен и притихнал, превързва му раните и го отвежда нейде на лечение. Той може би не знае езика на ранения, но разбира друг един език, знаен на всяка човешка душа – езикът на страданието. Що му е промълвил този език и що е станало в сърцето на този човек? Нали той преди няколко минути може би е стръвно налитал врага, увлечен във вихъра на сражението? На това кърваво парче земя в този миг е станало нещо свещено: срещнали са се две души И в този миг те са отхвърлили от себе си всички излишни одежди, забравили са всичко – и народност и вражда и подвиг – и са застанали един срещу други в своята първичност – две живи човешки души.
Спомням си преживелицата на един художник, който стига на африканския бряг без пет пари. Той свръща привечер да пренощува край едно здание, дето спели все като него несретници и свит до зида поради нощния студ, задрямва. По едно време почувствувал нещо меко да го увива — един негър, хамалин, го завивал с дрехата си. И кога той станал и се възпротивил на това, защото не искал да лишава негъра от неговата дреха, чул тия думи: „нека, нека, ти си чужденец, не си свикнал, а аз мога..."
Може би мнозина европейци, изящно облечени и весели са минали край него тази вечер и никой не е помислил за „сънародника", за „белия европеец", а един другоземец, негър, го приглежда в студената африканска нощ.
Всекидневния живот на човека често носи такива случки. Но те са тихи и затова малцина ги долавят. А на тях се крепи животът на човека – без тях човечеството би се разложило. Те са онази вътрешна светлина, която осветява живота на човека.
Човекът днес все повече и повече се приближава до тази вътрешна действителност на живота, освобождава се все повече и повече от своите окови и по-силно възраства копнежа по върховното единение на човеците в едничкия закон – Любовта. В нея отпадат всички граници, стапят се всички човешки форми като в жив огън; там човеците престават да бъдат от еди каква си народност или религия – там те се явяват в своята чиста първичност. И наистина, човешкото съзнание не може да обхване нищо по общо и обединяващо от любовта. Защото и врагът в нея е преди всичко човек.
Ето, някой настига в пътя си един човек, когото е слетяла нечакана беда: счупила му се е колата. Първият подтик на пътника като човек ще бъде да му помогне. Но той се взира в него и вижда в лицето му своя вчерашен противник. От това как ще постъпи той в този миг ще стане явно свободно същество ли е, което действува по силата на великия вътрешен закон или роб на човешките ограничения. Защото свободният човек е свободен от своето „вчера", той е забравил враждата на ограничената личност и се издига в онова вечно „настояще", в което пребъдва душата. Той ще помогне на този човек като на една душа, ще ù помогне „сега", свободен от своето и нейно „вчера" и „утре".
Във всичко, което става на света, има нещо дълбоко и вътрешно. И човек трябва да бди над това вътрешно и да се не спъва от преходните форми. А мнозина затварят вратите си за една душа само заради онази външна дреха, в която тя временно се облича. Мнозина се отдалечиха запр. от Толстой, след като той отрече своето минало и престанаха да го следват по пътя му, защото им се стори чужд. Ала Толстой не е всъщност в онова, което той написа. Толстой е преди всичко една жива душа, до която човек трябва да се приближи вътрешно. Да се приближи и изживее ония нейни мигове на докосване с първичното. Не е важно толстоевото „евангелие с бележки", макар за някои то може да крие върховни откровения. Не е важна дори и неговата изповед като произведение – важен е вътрешният акт на изповедта. Изразът му във външната изповед – това е само един мост за нас да минем към онова, което е ставало в неговата душа. Толстой е в ония къси моменти, като оня там на ливадата, ведно с изгубилия смисъла на живота Левин, когато чува простите думи на селяните що минават край него. От тия думи – излезли из голямата душа на народа, е трепнало нещо ново в Толстой. Толстой е писал като човек онова, което е живял като душа. И това което той напише, е само мост, по който той върви и по който ние можем да минем, за да влезем в неговото отвъд.
И колко са смешни хорските спорове за смисъла на еди кое си изречение, на еди-коя си дума, изказана от някой автор. Те погребват живия човек с неговите преживявания под купчина мъртви и ненужни препирни и после пеят песнопения над неговия гроб. Препирните са излишни – за каквото и да е – защото опитът, където действуват живите сили на природата, ще даде истинско разрешение на всички въпроси. Плодът разрешава въпроса за доброто качество на едно семе и за разумността на метода по който е бил отгледан. Та вместо да се препират хората за правотата на своите убеждения, нека по-добре ги посеят в почвата на живота. Плодът ще покаже тяхната вътрешна стойност
И разумният човек, който е разбрал ненужността на всяка препирня, се домогва да възрасти плод. На никого не пречи да отглежда и той плодове, макар методите му да са различни от неговите. Нали, кога узреят плодовете, ще излезе всичко наяве?
