Една пролетна утрин на неговия живот той видя вечно влюбената зора, облечена в разноцветна коприна и накитена с украшения от мораво сребро и червено злато; тя стоеше на изток и с трепет очакваше слънцето, вечният извор на творческата светлина, която носи живота.
„О! Научи ме да обичам като тебе с вечна любов!" извика певецът на зората във своето възхищение и с тревога в сърцето си очакваше думите ù. Но в този миг слънцето я погледна и зората побледня от любовен копнеж при неговия поглед.
Младият певец гледаше любовта на зората и на слънцето и в душата му се роди неприкривания копнеж да намери онзи, чието дихание е животът на творенията и словото, на когото е тяхното начало. Но ето, когато го повика с думи и го диреше с погледа си, той не се отзова на виковете му и не се показа на очите му. Скръб се роди тогава в сърцето на певеца и той го повика със скръб на сърцето си.
„Кого дириш с виковете си в този живот?" - запита го един от онези, чието слово е светлината, която говори на събудените.
„Онзи, който е вложил себе си в любовта на безсмъртните и когото душата ми познава като непреривен копнеж!" - рече поетът и зарида в скръбта си.
„Непреривният копнеж, за който говориш, е истинският път към онзи, когото търсиш, каза този, словото на когото е светлина, която говори на събудените.
