Сега е пролет! О, човече! Не се чуди, не се смущавай от пожълтелите листя. Пролетта не е годишно време, както си учил, тя е състояние. Състояние, което омагьосва природата. То омагьосва човека. Тъгата изчезва от него. Пролетта е слънце в душата. Аз обичам тая пролет, тя се чете по лицето на човека, нея я издават очите.
Хората наричат това любов..., не бих заменил моята пролът с тяхната любов. Защото от тяхната любов те не са весели, те страдат от нея и тъкмо от нея биват нещастни. А в пролетта е тъй светло' Там няма ревност, защото няма и обект, няма страх, защото всичко в света и отвъд него е нейно, няма страдание защото благото което изтича от нея, е обилно.
Скоро видях човек, в когото цъфти пролет, той влезе в стаята ми. Напъпилият шибой, разтвори цветчетата си и заля стаята с благоухание. Във вазата ми стоеше увехнал отдавна карамфил, той изправи дръжката си, листенцата му окапаха като бели пеперуди по килима, а нови, свежи изпълниха пак чашата.
Бях коленичил и опрял глава на неговите колене. Нашите очи се преливаха – те говореха, ах не! Те пееха! Земята замря и се заслуша, славеят отдавна бе замлъкнал. Вятърът престана да разклаща цъфналите вишни.
Измина вечност, останах сам... Някой почука на вратата и влезе, беше стар просяк. Пристъпих и го целунах, а той уплашено застана и бързо излезе.
