Аз те жадувам и мечтая за тебе, но не се надявам, че нявга мога да ти служа".
„Росната капка заплака и каза: „Аз съм много малка и много слаба, за да те обгърна в себе си, велики Господарю и целият мой живот е само сълзи".
„Аз озарявам безкрайното небе в светлина, но въпреки това, мога да дам себе си на една малка капчица вода"... Тъй каза Слънцето.
„Ще стана една малка искрица от светлината и ще те изпълня и тогава твоят живот ще стане мъничък радостен свят".
II
Благоуханието в цветната пъпка извика: „0, горко ми! Дните отминават, щастливите дни на пролетта, а аз съм като затворник в листата на цветеца"!
„Не се плаши, не се отчайвай малко, боязливо същество!
Твоите окови ще се строшат, пъпката ще разцъфне и когато ти ще умираш в обилието на живота, все още пролетта ще бъде жива."
Благоуханието въздъхна в неразтворения цвят и извика:
„О, горко ми! Часовете отлитат, а аз не зная още къде отивам, какво търся!"
,,Не се отчайвай, малко плахо същество. Пролетният зефир дочу твоята болка; денят няма да се свърши, преди ти да изпълниш своето съществуване".
Пълна е бъднината за него и благоуханието извика в отчаяние: ,,0, горко ми! Поради чия вина животът ми е тъй безсмислен? Кой може да ми каже, какво съм аз най-сетне?"
,,Не се отчайвай, малко, боязливо същество. Близка е бляскавата зора, когато ще узнаеш цялата и ще прелееш своя малък живот в общия живот."
ІІІ
Тя е още дете, Господарю мой.
Тя тича около Твоя палат и иска да играе с тебе като с играчка.
Тя не обръща внимание, когато косата ù се разпилява и небрежно дрехата ù се влече в праха.
Тя заспива, когато Ти ù говориш и цветето, което ù даваш сутрин се изплъзва из ръцете ù и пада в праха.
Но когато завилнее бурята и мрак покрие небето, тя е бедна; куклите ù лежат разтрошени на земята и тя вика в отчаяние към Тебе. Тя се страхува, защото мисли, че не умее да те слуша.
Но ти с усмивка я чакаш да свърши играта си.
Ти я познаваш.
Детето, което стои в праха, е Твоя избрана невеста. То ще престане да играе, а играта му ще стане любов.
IV
Плувецът броди по обширното море в нощта.
Мачтата е напрегната, поради издутите от буйния вятър платна.
Небето, ухапано от зъба на нощта, пада отровно с черен ужас над морето.
Вълните мятат главите си в непрогледния мрак, а Плувецът броди буден по безкрайната шир.
Аз не зная, защо прорязва той нощта с внезапния блясък на платната си, не зная към кой бряг е запътен, но той жадува да достигне мълчаливия двор, където блещука тихо светилника на тази, що седи в праха и чака.
Кое прави неговата лодка тъй неустрашима? Защо тя не се бои от бурите и тъмнината? Дали тя е пълна със скъпоценни камъни и перли?
О, не! Плувецът не носи съкровища със себе си, а само една бяла роза в ръката си и една песен на устните си. Те са за тази, която чака самотна в нощта със своя горящ светилник.
Тя живее в една малка къщичка край пътя.
Разпуснатата ù коса се разпилява от вятъра и крие очите ù.
Бурята пищи в пукнатините на вратата и едва блещукащия пламък на светилника хвърля трептящи сенки по стените.
В свистенето на вятъра тя го чува, че Той я зове, че изговаря нейното име, името, което никога не е знаел.
Дълго вече броди Плувецът.
И много ще се мине, докато денят се разпукне и Той ще похлопа на вратите ù.
Тъпани няма да бият и никой няма да знае. Светлина само ще изпълни къщата, благословен ще бъде прахът и радост ще блъсне в сърцето.
Всички страхове и съмнения ще изчезнат, когато Плувецът дойде на брега.
V
Поетът Тулсидас, потънал в мисъл, са скиташе покрай Ганг, в туй усамотено място, където изгарят мъртвите.
Той намери една жена, седнала в краката на мъртвия си другар, празнично облъчена като за сватба.
Тя се повдигна, видя го, поклони му се и му каза: „Учителю, позволи ми с Твое благословение да последвам другаря си в небесата".
„Защо тъй бързаш, дете мое", попита Тулсидас. „Не е ли и тази земя също на Този, който сътвори и небесата?"
„Но аз не копнея за небесата, аз искам него да следвам”.
Тулсидас се усмихна и каза: „Върни се в къщи, дете мое, преди да се свърши този месец, ти ще намериш другаря си".
Жената се върна с радостна надежда.
Тулсидас отиваше при нея всеки ден, учеше я да мисли възвишено, докато най-сетне сърцето ù се изпълни със свята любов.
Едва месецът се беше свършил, съседките ù дойдоха при нея и я попитаха: „Жено, намери ли другаря си?"
Вдовицата се усмихна и каза: ''Да!"
Те попитаха с нетърпение: ,,Къде е той?"
,,В моето сърце е моя господар – едно с мене", каза жената.
