Всемирна летопис, год. 4, брой 07

Измежду многобройните професори в българския държавен университет, напоследък се изстъпи едно слабоумно и неуравновесено момче, на което се поревна да привлече, с празни крясъци вниманието на обществото върху себе си, като с редица фейлетони във вестниците и със сказки в самия университет се сили да докаже, че човек няма безсмъртна душа, защото това, което се нарича „душа“, е, според него, една временна „функция“ на тялото, докато то е живо като видим материален организъм, а след смъртта му, тялото и „душата“ изчезват в гроба. Разбира се тия момчешки празнословия не биха заслужили вниманието на сериозните хора, ако не се проповядваха от висотата на университетската катедра и то пол благосклонната протекция на ръководителите на учебното дело у нас, и ако с тях не се всяваше смут в умовете на студентската младеж. която има нужда от един висок идеал, чрез оформяване и закрепване на духовния си мироглед. Също така и мълчанието на всички други професори по тоя въпрос не може да не прави впечатление и да не бъде предмет на разни тълкувания: някои мислят, че те одобряват по тоя начин безсмислиците на своя млад другар, а други — че те гледат с ирония на тия „научни“ изстъпления, не се солидаризират с тях, но мълчат от „колегиалност“. И в единия и в другия случай, безспорно е, че когато един професор, от какъвто умствен и морален калибър и да е той, излезе публично и открие дебати по такъв капитален въпрос, с това той ангажира престижа на цялата професура при единствения наш държавен университет, поради което налага се дълг на колегите му от разните други факултети да вземат съответното становище по същия въпрос, за да се разбере и знае не само от студентите и обществото, но и в другите европейски университети, до къде е стигнала научната мисъл на нашата Alma mater . . .

Ние, обаче, които сме се посветили специално на разяснението на въпросите от областта на психическата наука, не можем да не вземем повод от започнатите разисквания в печата върху съществуването на душата, като „функция“ на тялото или като безсмъртна същност, и да не изкажем, в сбита форма, нашето гледище, при всичко че списанието „Всемирна Летопис“, в четирите си годишнини, е дало изобилен материал, пълен с неоспорими доказателства, по същия въпрос.

Самостойното съществувание на душата и преживяването й след смъртта на тялото с Две научни аксиоми, които не се нуждаят от никакво доказване. Само безумните и невежите могат да твърдят противното. Нещо повече: истинската наука — а не оная на поменатия млад професор — е напреднала до толкова, че допуска възможността да се достигне и безсмъртието на плътта1), т. е да се продължи живота на човешкото тяло толкова години, колкото е потребно на душата за нейната еволюция на земята. Това е целта на окултната наука, постигната до известна степен от индуските йоги. И най-великите съвременни учени, във всичките части на света, с доказали на безверниците по опитен начин, че душата съществува независимо от тялото, че тя временно се въплътява и превъплътява за нуждите на своето развитие и че, след., тя е безсмъртна божествена същност или есенция. Имената и трудовете на тия учени с цитирани на страниците на „Всем. Летоп.“ и много от техните статии и изследвания сме обнародвали вече и ще продължаваме да обнародваме. Такива знаменитости като професорите в Сорбоната и парижкия университет (Алта, Рише, Фламарион и мн. др.), в английските и германските университети и другаде всички с доказали по най-безсъмнен начин това, което, както сам признава поменатия български „учен“, е недостъпно за неговия ум. Девет души английски професори неотдавна издадоха един сборник под заглавието „Immortality“, в който от разни гледища са разяснили безсмъртието на душата.2) Ние дадохме в превод и статията на прочутия физик и психист, сър Оливър Лодж (ректор на бирмингамския университет): The Rationality of Survival in terms of Physical Science“,3) извлачена от друг сборник под заглавието „Survival“, в който см взели участие: Станлей де Брайт, леди Грей оф Фолодон, Камил Фламарион, Едуард Маршал Хол, романистът сър Артър Конан Дойл, Ф. Скячерд, Давид Гоу, Дрейтън Томас, Ж. Яртър Хил, професор Шарл Рише и г-ца Литълтон. Те са такива великани на съвременната научна и религиозна мисъл, пред които пигмеите в България трябва да млъкнат и само да се учат . . .

Но нека почнем от начало. Който е прочел най-съдържателната книга, дадена до сега на човечеството, а именно Библията, знае, че „Господ Бог създаде човека от пръст из земята и вдъхна в ноздрите му дихание на живот и стана човек жива душа“4) Няма да се впущаме в подробно тълкуване на тоя стих, защото само върху него може да се напише цел трактат. но считаме за необходимо тук да отбележим погрешното твърдение, че „човек има или няма душа“. Истината е, че човекът е душата, а тялото е временната й обвивка, гъстата материя или плътта, в която душата е потънала и с помощта на която, като с едно оръдие или инструмент във физическия свят, тя си служи, за да се проявява. Самата материя съществува до толкова, доколкото представлява една видима и осезавана от нас физическа форма. В действителност. тя е енергия, образувана и управлявана по строго определени закони на живата природа. Следов., душата, схващана било като нематериална същност, било като образуване на най-финна материя (понеже и душата има форма и тежест), може да бъде обект само отчасти на материално изследване. Тя може да се изследва и докаже напълно само по духовен начин. Още апостол Павел, който е нарекъл плътта „завеса“, е казал: „духовното духовно се изпитва“. Поради това. ония наивни или недобросъвестни „учени“, които искат чрез дисекция на едно мъртво тяло или чрез химически съединения да видят и опитат душата, за да разберат от де иде и как се проявява животът, преливат само от пустото в празното. Човешката душа не може да се хване в една реторта, нито да се намери в мускулите, тъканите и клетките на човешкото тяло. Биолозите, от типа на прославения вече български професор, могат постоянно да разрязват трупове, но никога не ще могат да намерят в тях душата, за да я видят и напипат.

И тъй, човекът не е тялото, а е самата душа. Но за да се узнае, що е човекът като душа, изисква се, препи всичко, едно главно условие: вяра в Бога. Това условие предшества всички други, то е sine qua non, за да се разбере що е душата, от де иде тя, как се проявява, по какви закони живее, съществува и се развива Без вяра не е възможно да се постигне никакво знание. Затова и Христос е казал: „повярвай и ще се спасиш“. Ние, за удовлетворение на безверниците. казваме: „повярвай, опитай и ще се спасиш“. Но опитай с вяра. Ако вярата отсъства, и опитът ще остане безрезултатен. Пак Христос е казал: „вярвайте в Бога и в мене вярвайте“, а на друго място „понеже ме видя, Томо, повярва. Блажени с ония, които, без да видят, повярваха“. А апостол Павел, като цитира думите на пророка Авакума: „праведният от вярата ще живее“, излага следните окултни закони и факти за действието и силата на вярата5):

„Вярата е осъществяване на онези неща, за които се надеем, изявени е на неща, които не се виждате (к. н.). Защото чрез нея бидоха засвидетелствани старовременните.

С вяра разумеваме, че светът биде създаден със Словото Божие, щото от неявляеми станаха видимите.

С вяра Авел принесе Богу жертва по-добра от Каиновата, чрез която биде засвидетелствано, че е праведен, понеже Бог даде свидетелство за даровете му; и чрез нея и след смъртта си говори.

С вяра Енох бе преселен да не види смърт, и не се намерваше, защото го пресели Бог; понеже преди преселението му засвидетелстван бе, че е благоугоден Богу.

А без вяра не е възможно да угоди някой Богу; защото който прихожда при Бога, требва да поверва, че има Бог, и че той бива мъздовъздател на тези, които го търсят.

С вяра Ное, уведомен от Бога за неща, които не беха още видими, убоя се и направи ковчег за спасението на дома си; чрез която осъди света и стана наследник на правдата, която е от вярата.

С вяра послуша Авраам, когато се призоваваше да излезе и отиде на мястото, което имаше да вземе за наследие, и излезе без да знае де отхожда. С вяра се засели в обещаната земя като в чужда и живееше на шатри с Исаака и Якова, сънаследници на същото обещание. Защото очакваше града, който има основания, на който художник и създател е Бог.

С вяра и сама Сара прие сила да зачне, и като беше преминала възрастта си роди, понеже позна за верен тогоз, който се обеща. Затова, и от едного човека, а и той замъртвел, народиха се множество, колкото звездите на небето, и като пясъка, който е покрай морето, който не може да се преброи.

С вяра Авраам, когато го опитваше Бог, принесе Исаака жертва.

С вяра Исаак благослови Якова и Исава за това, което има да стане.

С вяра Яков, като беше на умиране, благослови всекиго от синовете Йосифови.

С вяра Йосиф на умиране предизвести за излезване на синовете израилеви, и поръча за костите си.

С вяра, от как се роди Мойсей, родителите му го криеха три месеца, защото видеха прекрасно детето, и не се убояха от царското повеление.

С вяра Мойсей, като дойде на възраст, отказа да се нарича син на фараоновата дъщеря и предпочете да злострада с народа божи, а не да има кратковременно наслаждение на греха, като разсъди, че поношението за Христа е по голямо богатство от египетските съкровища; защото гледаше на бъдещето мъздовъздаяние.

С вяра остави Египет без да се убои от гнева царев; защото като че ли гледаше Невидимаго; с вяра направи пасхата и попръсквенето с кръвта, да ги не закачи този, който погубваше първородните.

С вяра преминаха Червено море като по сухо, на което като се опитаха и египтяните, издавиха се.

С вяра паднаха стените йерихонски след седмодневно около тях обикаляне.

И какво още да говоря? Защото не ще ми постигне време да приказвам за Гедеона и Варака и Самсона и Йефтае, за Давида още и Самуила и пророците, които с вяра победиха царства, работиха правда, сполучиха обещания, затулиха уста на лъвове, угасиха сила огнена, избегнаха от острото на ножа, замогнаха се от болести, станаха силни на бой, обърнаха на бяг чужди войски и пр., следов., и ние да гледаме на Исуса, началникът и съвършителят на вярата . . .“

Имат ли такава вяра материалистите — ония, които твърдят.че душата е функция на тялото? Разбира се, немат, те немат никаква вяра! Защото щом поддържат, че тяхната „положителна наука“ не може да открие чрез опит душата и не може да докаже безсмъртието й, те отричат тая душа, отричат и създателя й — Бога. Те с, следователно, безбожници. И това безбожие, това отсъствие на най-високия идеал в живота, което се проповядва от официалната катедра на университета, е най-великото престъпление, което може да се извърши над един народ. То помрачава умовете, обезсърчава, разстройва, дегенерира, убива всички свои жертви. Атеизмът е най-голямото зло в една страна, той подкопава всички морални и конституционни устои на държавата. Той е основата и оправданието на болшевизма, за който аспирират и конспирират „учените“ материалисти. Защото, както е известно, и болшевиките, като тях, отричат Бога и се гаврят с всяко понятие за него, за вярата и религията, които преследват с най-голямо ожесточение и без никаква пощада. Според тях, всичко нематериално, в което може да вярва човек, като душа, Бог, морал, религия и пр., с „измислици на буржоазията“, за да се държи във вериги „класосъзнателният пролетарият“. Същото поддържа и казаният професор, който се провиква: „заблуждение е да се вярва, че душата съществува независимо от тялото, без тяло няма туша, човешкото тяло е създадено от природата, както със създадени и телата на всички животни, а щом умре тялото, нищо не остава от човека. Вярата на религиозните хора, на окултистите к теософите в некакъв задгробен живот е „измама“ и „нелепост“!

При тия разрушителни проповеди крайно време е да се замислим: има ли смисъл и оправдание да се поддържа съществуванието на един университет, в който се позволява да се проповядват такива превратни, опасни идеи, които деморализират и разстройват обществото и народа? Не е ли един престъпен лукс да се харчат милиони, за да се плаща от бедния народ на разни негови врагове, които убиват душата му, обезверяват го и го тласкат към отчаяние, като му втълпяват в ума, че всичко, за което той може да копнее и към което може да се стреми, е само тук на земята, докато съществува тялото, и че, следователно, за да се угоди на това тяло, всичко е простено — и убийството, и кражбата, и разврата, и всички други престъпления? Защото, според атеистите, няма по-висша цел от поддръжката на тялото, няма духовен идеал, а само плътски идеал: да натрупаш материални богатства, да се храниш и обличаш добре, и да се наслаждаваш на всички прелести и удоволствия на тялото. А след смъртта на това тяло, понеже не знаем какво е там, зад гроба, и какво ни очаква, нищо не може и не трябва да ни интересува. По-точно: ние знаем — казват те — че нищо няма зад гроба, нищо не остава там от „човека“, т. е. от тялото му, затова яж, пий и удоволствай се докато си жив в тялото си. Това с най-опасните и най-вредните агенти на покварата и разрушението, против които целият народ, като един човек, трябва да се сплоти и да вземе съответните мерки, за да се запази от техните заразителни миазми . . .

А вечната истина е една и непоклатима. Тя е: Бог-Отец, създателят на вселената, който е дал живота и е внесъл дивна хармония и ред във всички негови проявления, е създал и човека като жива и безсмъртна душа, която се развива по законите на еволюцията, в редица прераждания, както се преражда всичко в природата, докато тя се завърне пак в своя първоизточник, очистена чрез страданията и изпитанията от всички наслоения на земното й съществувание, т. е. от греха. В тая истина, която никакви умопомрачени материалисти не могат да маскират или да опровергаят, и която се проявява непрестанно във видимия свят с всички факти из живота на природата и на човека (в мислите, чувствата, желанията, стремежите и делата му), с една реч, в целокупната вселена и в цялата човешка култура от създаването на света и по настоящем — а това е Бог, проявен като върховна разумна сила и живот — в тая свещена и незиблема истина трябва всички да вярват непоколебимо, защото е опитана от цялото човечество в течение на всички векове. Пророци, ясновидци и велики духовни учители. начело с Спасителя Христа, със засвидетелствали с ученията си и със запечатали с делата си тая лъчезарна истина. А бездушниците, които не вярват в нея. сами ще се удушат от своето безверие. Защото такъв е законът на Духа, който ражда живота . . .

Ст.

_____________________________________________

1) Вж. „Безсмъртието на плътта“ от Прентис Мълфорд („Всемирна Летопис „, год. II, кн.III.), статия, преведена и от г-жа Ел. Консулова—Вазова, и „Продължителността на живота“, от Ралф Ширде. (Веем. Летопис год. I, кн. VIII.)

2) Тоя сборник съдържа: 1. Увод от лорд Ърнле; 2. Египетските схващания за безсмъртието, от сър Флайндърс Петри, професор по египтология в лондонския университет; 3. Гръцките гледища за безсмъртието, от М. Корнфорд, от Тринити-коледж в Кембридж; 4. Безсмъртието в индийската мисъл, от А. А. Макдонел, професор по санскритски език в оксфортския университет; 5. Еврейските и апокалиптическите схващания за безсмъртието, от Адам К. Уелч, професор по еврейски и по екзегезис на Стария Завет в единбургския университет; 6. Християнската идея за безсмъртието, от Роналд Г. Мясънтаир, професор по систематическо богословие в андреевския колеж при университета в Сидней (Австралия); 7. Философия на безсмъртието, Джордж Голоуей, д-р на философията, принсипал на св. марийнския коледж при университета „св. Андрей“; 8. Етичните основи на безсмъртието, от Рудолф Еукън, д-р на философията; 9. Науката и безсмъртието, от Кянън Е. У. Барнес, д-р на науките, и 10. Безсмъртието и поетите от Морис X. Хюлет.

3) Вж. кн. IV, год. IV на Всем. Летопис.

4) Битие, гл. 2; 7.

5) Гл. 11 от посланието към евреите.

Из „Градинарят“

Стихотворения в проза от Рабиндранат Тагор

Аз бягам като сърна в сянката на гората зашеметен от собственото си благовоние.

Нощта е нощ сред майска, зефирът е зефир на юга.

Аз губя пътя си и се скитам, търся това, което не мога да намеря, а намирам това, което не търся.

От сърцето ми изхожда и играе образа на моето желание.

Трепетното видение отлита.

Аз се опитвам да го стисна яко, но то ме отбягва и ме отбива от пътя.

Аз търся това, което не мога да намеря, и намирам това, което не търся.

* * *

Рака с ръка заловени и погледът задържан от погледа: тъй започва историята на нашите сърца.

Това е лунна нощ през март: сладкият аромат на хена се разлива във въздуха, флейтата ми лежи на земята изоставена и твоят венец от цветя е недовършен.

Тази любов между теб и мен е проста като песен.

Твойто було от сафранен цвят обайва очите ми.

Ясминният венец, увит от теб, прави да трепери сърцето ми като хвала.

То е игра на даване и въздържане, откриване и скриване пак; няколко усмивки и малко свенливост, и няколко сладки и безполезни борби.

Тази любов между теб и мен е проста като песен.

Hяма мистерия зад настоящето, няма стремеж към невъзможното; нямa сянка зад обаянието, няма осезание в глъбината на мрака.

Тази любов между теб и мен е проста като песен.

* * *

Ние не спираме думите, за да влезем във вечното мълчание; ние не вдигаме ръце към празнините за неща непостижими.

Достатъчно е това, което даваме и вземаме.

Ние не сме разрушили върховната радост, за да копнеем за виното на мъката.

Тази любов между теб и мен е проста като песен.

* * *

Защо пожела да дойде на вратата ми, скитникът младеж, в ранни зори?

Като влизам и излизам. аз го отминавам всеки път, но моя поглед се пленява от лицето му.

Аз не знам, да му проговоря ли или да мълча. Защо пожела той да дойде на вратата ми?

Облачните юлски нощи с тъмни, небето е меко-синьо през есента; пролетните дни с неспокойни поради южния вятър.

Той плете своите песни от пресни звуци всеки път.

Аз напущам работата си и очите ми с пълни със сълзи. Защо пожела да дойде на вратата ми?

* * *

Когато тя ме бързо отмина, краят на полата й ме докосна.

От незнайния остров на сърцето й лъхна внезапно едно топло дихание на пролетта.

Един трепет от леко докосване до мен, който бърже изчезна, като откъснат цветов лист, отвеян от зефира.

Той падна върху сърцето ми като досег от тялото й и шепот от сърцето й.

(От английски)

Души-близнаци

от Г. Бейсдън Бътт

Търсителят на митичните характери. които представляват идеално брачно чувство, може скоро да прекъсне това търсене пред имената на Филемон и Бакхида, тая стара и добродушна двойка, които са дали гостоприемство на великия бог Зевс, без да знаят, че за отплата на тяхното гостоприемство, ще бъдат превърнати, когато им дойде времето да умрат, в две дървета от двете страни на вратата на тяхната колиба, милвайки се едно друго за винаги с многолистните си клони. Или пък за образец на дълбоко заякчена вярност, човек може да се обърне към Кадмус и Хармония, верни един на другиго в нещастието, търпеливи под злодумството на боговете и променени най-сетне, от съжаление към техните страдания и от признание на постоянството им, в две змии, символизиращи Божествената Мъдрост — две блестящи и стари змии, които някога си бяха Кадмус и Хармония.

В древните или съвременните песни и в живота примери от съвършено съпружеско щастие, макар и малко, съществуват. Такъв е случая с древния герой крал — кралят на Индия, Рама, и царицата му, Сита, които са били идеален съпруг и идеална съпруга; Одисей и Пенелопа, висш пример на верност; или Брут и Порция, типове на благородна дружба. Освен това, такива със случаите на съвършен истински брак Роберт с Елисавета Браунинг и Уйлям Юарт с Катерина Гладстон.

В своята най-добра проява, такива съюзи са толкова съвършени, че, виждайки степента,на тяхната пълнота, човек се изкушава да узнае, до колко с били трайни. Човек заключава, че такива отношения носят своя произход от миналите животи, и че тия души близнаци, тъй сродни днес, са живели, обичали са се и работили заедно в миналите векове. Човек отива даже по-далеч от това, разследвайки дали при съвършените бракове съпругът и съпругата не са били съединени от най-ранния момент на тяхното съществувание, дали те не ся били една двойна звезда на небесната твърд в първата минута на манвантарата, в която тяхното сътворение е започнато.

Когато, както се описва от Ел. П. Блаватска в нейната Тайна Доктрина и от Ани Безант в нейната Студия върху съзнанието, Първият Логос е приготвил петостранното космическо поле за друг период на Проява, тогава Вторият Логос, Строител и Пазител на формите започва дейността си, изливайки Мъдрост и Любов, които, сигурно, са мъжки и женски принципи или атрибути. С потока на Мъдростта и Любовта идат монадите, единиците на съзнание — или, по-точно, „те проблясват и изпращат техните жизнени лъчи“. Защото те остават завинаги „в обятията на Отца“, когато „техните живот-лъчи протичат в океана на материята“. При все че никъде не е казано, че е такъв случая, човек не може да не си въобрази, че при това произшествие става и първото съчетание на душите, първото смесване на духовната есенция, и че монадите започват своята вековна еволюция две по две. Минавайки през пътеките на Любовта, Мъдростта, Мисълта и Желанието, те достигат до физическата вселена и се появяват върху земята. В въображението си ние ги виждаме, тия души-близнаци като два кристала, които прекарват век от вековете един до другиго в глъбината на скалата; като два цвята, които цъфтят заедно за късо време под слънчевите лъчи; като две величествени горски дървета с преплетени клони; като две птици, които летят, пред залез-слънце, с неуморни крила; като два тигъра, търсещи своята плячка. Винаги като двойка, душите-близнаци минават в кръг физическата си еволюция заедно.

По тая точка, обаче, се среща едно възражение. Какво трябва да се каже за животните, които не живеят по чифтове, за многобрачните птици и зверове, овцете, сърните и говедата, паунът със своите стотици женски, вълците с женските си, или обикновеният градински паяк, който разкъсва своя съпруг? Монадата, която, за един период на еволюцията, е минала в някой от тези видове, развива други потенциалности, различни от ония на любовта към душата-другар, от която, следователно тя се е временно отлъчила. Между животните, които живеят в стада, се добиват зародишите на социалните инстинкти, а между многобрачните зародишите на по-широка, всеобемна любов.

На човешкото поле също се случва разделяне на сродните души. Не всеки индивид при всяко свое въплътяване изпитва радостта от истинската любов; някои от рождението си до смъртта си не са били надарени с любов, когато много други любовта и женитбата ги водят само към нещастие, откривайки неподозирани несъобразности между двойките. Бедността от опитност и съпружеската мизерия са често кармични, и са резултат от минала неверност на най-висшия идеал на любовта. Всяко обмислено, съзнателно и волно отбиване от сродната душа, когато възлюбената душа е въплътена, причинява едно принудително и нежелано отделяне в по-подирния период. Когато човек види колко мъже и жени са неверни един на други, туряйки себелюбивите удоволствия пред нуждата на истинската любов, може да разбере как става така, че много истински влюбени срещат пречки по пътя към женитбата или са разделени от „силата на обстоятелствата“, и защо любовта е напълно отнета от мнозина.

Всяко човешко същество има някъде своята сродна душа, при все че на мнозина истинската половина може да бъде един дух или ръководител от астралното поле. Заслепени от кармичната необходимост чрез булото на физическата материя, понасяйки за наказание или за развитие на душата дисциплината на самотното въплътяване, те са забравили временно величието и любовта на миналото, пълната и душе-задоволителна любов, от която те някога са вкусили, дружбата, чието присъствие значи непокварено щастие или пълно задоволство. Но ръководителят, който бди над тях, вижда всички неща, написани в книгата на техните животи. Той знае и помни, и един ден въплътеният ще си спомни също — ще си спомни и наново ще се съедини.

Други, като Павел и Франческа, може да бъдат разделени чрез погрешна женитба, съединени само на сън или чрез смъртта, или пък, като Хъксли и г-ца Хиторн, може да бъдат разделени за дълги години с много километри по сухо и по вода. Но едно нещо е вярно при всички случаи: никой не може да се съмнява, когато се случи да срещне сродната си душа. Другарят и приятелят на вековете, който е живял с нас под много форми и в много страни, изхождайки с нас от обятията на Брама, когато „Денят на висшите богове“ е започнал, се познава и призовава от скритите глъбини на индивида. Сродната душа може да се познае от пълнотата, с която тя изпълва живота и съзнанието на влюбения, защото наистина всека друга любов и приятелство бледнеят със своята незначителност в сравнение с нея. Тя не се познава чрез плътската страст, нито пък с това, че може да причини вълнение и буйство в нашите животи. Знакът на истинската женитба е съществуването на такава взаимна загриженост един за другиго, която надминава грижата за себе си, тъй че ако е необходимо да се избере между собственото щастие и това на сродната душа, между собственото благоденствие и успех и това на възлюбения, човек драговолно ще пожертва всяко нещо, ще се откаже от всичко, заради това, че той е тъй нежно любим. Над всичко това, сродните души се познават поради радостта, която изпитват, когато работят заедно. Когато ученият и шивачката, механикът и перачката, артистът и поетесата, се радват когато работят в присъствието един на другиго, ако е възможно даже в същата стая, вие можете да бъдете уверени, че те са истински свързани, когато пък са триж благословени ония, чиято карма ще им позволи радостите на сътрудничеството — да участват в едно и също дело.

Ние видяхме вече, че по никой начин не е всеобщ закон, сродните души да се въплътяват едновременно, при все че това става, когато е възможно; и, дължейки на преплетеността на кармичния закон, може да се случи те да се въплътят в тела от еднакъв пол. Наистина, при по-висшите стадии на еволюцията, когато физическите състояния на живота са били преминати, те не се раждат като мъж и жена, но като приятели. Най-високата хвала на съпруга си, която някоя вдовица може да изкаже, е да извика всред своите хълцания: „Той гледаше на мене по-малко като съпруга, отколкото като приятелка“, и това е най-съвършения тип от благородно приятелство, такъв какъвто бе между Орест и Пилада, между Тенисон и Халам (син на Тенисон), и чрез което висшата еволюция се най-добре символизира.

Може би, твърде странно е, че най-висшите свръх-земни духове обикновено се описват като да са в най-възвишена мъжка форма. Това е, защото физическият пол е само символ на духовна реалност, а в същност той не е нищо друго освен едно подходящо средство за продължение на физическата еволюция. Лоурънс Олифант в неговата Симпневмата учеше, че колкото мъжете и жените се развиват духовно, толкова мъжете добиват повече женски качества, а жените повече мъжки. Подобни идеи не рядко са изказвани и другаде и вън от това са били подкрепяни от известни факти. Женският пол, даже и при възможно най-благоприятните условия, е винаги една пречка и преграда, която се отплаща чрез кармата в течение на еволюцията. Женската форма е признат символ на материята, тя е вместилище на духа, оръдие, средство, но не самата жива душа; и точно тъй, както материята се облива с живот и форма от първия и втория Логос, така и жената се оплодява от мъжа във физическия свят. Следователно, женската форма трябва да бъде премахната във висшата стадия на еволюцията, тъй като всички монади имат еднакво родно право и съдба, точно тъй както те имат еднакъв произход и покой у Бога, а фактът, че те имат временно жителство в мъжки и женски тела, е просто един кармически случай. В края на цикъла на физическия живот, когато те са извървели дългия кръг на мъжката, радостта и жертвата, те изплуват не като съпруг и съпруга, а като приятели, с еднаква чувствена сексуалност, с еднакъв интерес към световните неща, с еднакви грижи, амбиции и страхове, но сега вече потъпкани под краката им за винаги. Сродните души, които в своя първоначален произход бяха неотделени, като Мъдрост и Любов изплуват, когато завършат най-сетне своята еволюция, като съвършена личност, като Водител и Учител на едно ново човечество. Това, което започва като Мъдрост, сега е Водител, а онова, което започва като Любов, е Учител. Защото дълго е било доктрина в окултизма, че ръководители и пазители на всяка цивилизация са „Строителите на расите, подрасите, нациите и организациите; Учителите, които дават формите на вечните истини на религиите, образувайки ги различно, според нуждите на тия, на които те са дали тая все нова представа на древната истина“ (Из Свръхчовекът, от Ани Безант).

Добре е, дето Водителят и Учителят са сродни души, защото сега се вижда, даже в техните освободени и възвеличени състояния на съзнанието, че техните атрибути всякога имат нещо от мъжкото и женско качество. Водителят е дейно заинтересуван с вършината страна на цивилизацията, със законите и природата, и той контролира сеизмичните промени, когато пък Учителят има далеч по-деликатна и интимна длъжност да разясни на народите законите, установени от Водителя, и Учителят именно приспособява тия закони към степента на развитието на своя народ и му ги представлява по начин да може да ги разбере. Също така, Водителят работи главно чрез волята (мъжки род), а Учителят главно чрез Любовта (женски род).

Следов., ние основателно можем да заключим, че крайната участ в обективните светове на всека душа, която е намерила истинската си половина (а всяка душа има такава половина) е да се хване с нея ръка за ръка като Водител и Учител за едно развиващо се ново човечество, че тяхното време на грижи, грешки, падения и впоследствие раздяла е минало за винаги, че звездите небесни са светлина в тяхното жилище, сините небесни простори са морави и тераси в тяхната градина, а еволюиращите човешки раси и тъй наречените „по-низши“ творения са тяхно семейство, което те напътват и ръководят.

На края, г-жа Блаватска, в Словаря към част III от Гласа на Безмълвието, ни казва, че има три степени на будичество: първата степен е Нирманакая — освободеният адепт в астралното си тяло остава в света да бди над човечеството. Самбхогакая — който има допълнителния блясък на „тройното съвършенство“, едно от което е пълната забрава на всеки земен интерес; и най-после, Дхармакая или пълния Буда, който може да бъде схванат само като „идеално дихание“ или като съзнание, потопено в Всемирния Атрибут. За тия възвишени състояния ние знаем твърде малко; но ние положително знаем, че който постигне такава висина, у него не може да е останала нито следа от земна заинтересованост и материална привързаност. Тъй ние не можем да кажем дали остава някаква следа в Будите от оная многократна любов, която са познали като човешки същества. Но ние можем да предположим, че е възможно даже тука, в някое възвишено състояние, което по настояще ние даже не можем да схванем, връзката между сродните души, родени заедно в далечното заморяване на Проявлението, все още да бъде жизнена и да се чувства. .

(Из „The Occult Review“, 1926)

Габриел Делан

Живот и трудове

В списанието Всемирна Летопис, единствено по рода си и по своята важност в България, се отделя твърде малко място, за да не кажа никакво, по въпросите на спиритизма. Освен някои редки вести в хрониката за събития из живота и дейността на видни спиритисти, какъвто е, напр., прочутият английски писател с всесветска известност, Конан Дойл, който е председателствал последния всемирен конгрес на спиритистите, биографията и портрета на основателя на спиритизма Алан Кардек и опитите с прочутия медиум Еузапиа Паладино, друго не сме прочели в същото списание по спиритизма. А това учение, което претендира да е станало вече една стройна наука и, като такава, се преподава в много училища на запад като учебен предмет в програмата, заслужава по-голямо внимание от страна на българските писатели и на четците у нас — с една дума, на целия наш интелектуален елит, който живо се интересува от актуалните въпроси на духовната наука.

Wsem.Letopis_god.3_053.jpg?fbclid=IwAR2p

Английският романист Артър Конан-Дойл и госпожата му.

Пред вид на това, ние се ползваме от случая с обезплътяването на най-великия съвременен спиритист във

Франция, Габриел Делан, за да споделим с четците на уважаваното и ценно списание Всем. Летопис няколко мисли за същността и успехите на спиритизма

Както се съобщи, на 15 февруари т. г. си замина за другия свят, на 69 годишна възраст, най-видният и най-активният работник по спиритизма в Франция, Габриел Делан. Това е една чувствителна загуба за психическата наука, защото не само спиритическият кръжок в Париж се лишава от своя председател и водител, но и цялата наука губи в неговото лице един усърден, до упоритост, изследвач на спиритическите явления. Вестта за неговото заминаване е събрала на мястото ща крематориума, дето, според последната воля на обезплътения Делан, трябвало да се изгори тялото му, едно многолюдие от негови почитатели, което направило, със своето присъствие, внушителна манифестация на възторжена симпатия и преданост към заминалия и неговото дело. Многобройни речи били произнесени от предните дейци по спиритизма,като: Шеврйойл, автор на капиталното и документирано съчинение „On ne meurt pas“,1) Ежен Филип, Паскал Фортюнц, Рипер, Бодие, Анри Рено и Лемоан, от страна на метапсихиститe д-р Ости и от името на Международното психическо дружество, г. Анри Дюрвил, директор на списанието „Psychic Magazine“. Последният е казал, между другото, че делото на Делана е било една енциклопедия на всичко отнасящо се до спиритическите явления, класирани по най-съвършен и ясен метод, а животът на покойника, отличаващ се с извънредна работливост и себеотрицание, е един велик образец за подражание. „Сърцето му — продължил г. Durvi11е — открито за всяка скръб и за всяко страдание, ни показва също, че пътя на разума и знанието не е единственият, който ни води към доброто, но че е необходимо да се постигне го също и чрез благостта, милосърдието, чрез изпълнението на длъжностите ни и възприемането на чуждите болки, защото това са едни от средствата на съвършенството“.

Габриел Делан още от детинство е започнал да се занимава със спиритически изследвания. Баща му, един от основателите на „Лигата за обучение по духовната наука“, е бил и един от най-близките приятели на Алан Кардек и той шеговито припомнял, че синът му Габриел е играл на коленете на основателя на спиритизма. Живял в такава среда, Делан е свършил училището и е станал инженер по електричеството. Но тая му професия не само не го е отклонила, но още повече го увлякла в изследванията върху естеството на душата, нейните способности, нейната участ и възможните й прояви преди и след смъртта на тялото. Целият му живот е бил насочен в тоя смисъл и може да се каже, че Габриел Делан е бил спиритист постоянно и във всичките работи през живота си.

Още в 1893 год. той е издал два големи тома, озаглавени: Спиритическото явление и Спиритизмът пред науката. В първото от тия свои съчинения авторът, като взима една ясна позиция, посочва, че после-смъртните прояви на човешката душа не са, както някои са искали да вярват или са твърдели, някакво ново учение, основано на повече или по-малко фантастични съображения, но че, още от като съществуват цивилизациите, светилищата и другите центрове на посвещението, хората навред са се занимавали с тия явления, добивали ги, изучвали ги и са извличали от тях знания за лекуване и пророчества. Спиритическата идея всякога е съществувала, а в наше време не само някои екзалтирани или облечени в траур, но и истински, признати учени са си поставили за задача да обяснят това, което е обяснимо в спиритизма и то експериментално, чрез опит. Той изтъква една редица факти, опити на най-видни хора. „От това изложение следва — казва той — очевидното доказателство за безсмъртието на мислещото същество, защото то се потвърдява все по-ясно и очебиещо, според туй как се развива постепенно веригата на явленията, начиная от движещите се маси до проявленията на духовете, които стават видими, могат да се пипат и фотографират“.

Във второто си съчинение,,Le Spiritisme devant la science“, Габриел Делан приема същите данни, но под една по-диалектична форма. Там той започва с изучването на въпроса: „Имаме ли душа?“ и отговаря утвърдително, след като оборва материалистическите теории. След това изучава проявите на мислещата страна на нашето същество в магнетизма и хипнотизма и изтъква доказателствата, събрани при опитите, за съществуването на душата, която преживява смъртта на тялото. Той запитва: „ако нищо от нас — особено нищо разумно — не преживява, как може духовните прояви да дадат, чрез думи, писане и типтология, такива подробности, които са неизвестни на присъстващите и да бъдат изразени на език, непознат на същите лица. Как може да се опише еди-кое си лице, умряло далеч, непознато никому и което се отъждествява много късно, след дълги издирвания?“ Освен това, неможе да се игнорира факта, че много от противниците на спиритизма са ставали, след опитите, най-пламенни вярващи в него и негови защитници. По-нататък Делан изучва механизма, чрез който духът се съобщава с нас, прониквайки със своя перисприт2) оня на медиума, а последният — перисприта на присъстващите, и толкова по-лесно, колкото лицата са по-хармонично групирани чрез колективна подготовка. Добре е, казва той, тази подготовка да се подкрепи и с промяна на хранителния режим (чрез вегетарианството — Б. P.), за да се добие съобщение с по-чувствителните духове и чрез медиуми с по-изтънчени нерви. Той заключава най-сетне като съобщава много медиумнически факти.

В 1897 год. се появи неговото съчинение Анимическата еволюция, което е едно вдълбочено проучване на човешката личност в сегашното, миналото и бъдещето й съществуване. Трябва да се държи точна сметка за това, какво представлява от себе си самия г живот, какви са условията, при които се развива всемирният живот, и условията, при които се проявява животът на отделната личност. Една от най-поучителните функции на тая личност е паметта, защото чрез нея ние можем да си дадем сметка за известни предходни съществувания. Има и случаи, твърде редки впрочем, за множественост на личности в един човек. Тогава силната памет е дадена само на една от тия личности, а в другите тя е по-слаба. Това явление може опитно да се изучи посредством сомнамбулизма. По-нататък Габриел Делан описва проблемите за жизнената сила, раждането, наследствеността, лудостта и обсебването, като показва, че всичко еволюира и че душата, даже и в същества, които ни се струват най-низши, не заслужва ни най-малко нашето презрение, а напротив — нашата любов, защото чрез нея, когато всичките души достигнат целта си, ще се образува оня идеален свят, от който ще бъде изключена всяка ненавист и съперническо, и в който ще има пълна хармония, защото всичко ще бъде любов.

В 1899 год. Габриел Делан публикува съчинението си: „Душата е безсмъртна“. В него той не се ограничава само да изтъкне съществуването на едно мислещо начало в човека, но показва още, че това начало не изчезва и не се разлага след смъртта, и той прави това пак чрез експерименталния метод. Като се обляга на исторически доказателства, той групира най-блестящи свидетелствания от миналото, посочва важността на магнетизма, напомня необяснимите без психическата наука явления с ясновидката от Префорст3), преписката на Бийо и Делйоз, потвържденията със сомнамбулите и другите случаи на хипнози, опитите на Алфонс Каханйе и всички форми на извикване на духове. Делан свършва труда си, като подчертава, че всичките духове единодушно потвърждават, в съобщенията си, съществуването на перисприта, и ролята, която той играе в човешката личност в тоя и другия живот.

В 1932 год. Габриел Делан издаде книгата си: Изследвания по медиумничеството, в която излага как се упражнява медиумническата способиост. За тая цел той широко документира и доказва, че медиумничеството е една специална чувствителност, която съществува сама в себе си и заслужва да се развие и употреби, ако се иска да се използва за известни резултати.

През периода от 1909 г. до 1911 г. се появиха два дебели тома: Материализирани проявления на живи и умрели. В тях чрез многобройни факти се установява по един несъмнен начин съществуването на нашата духовна личност, преживяването й след смъртта на тялото и способността ни, след обезплътяването, да действаме върху живите, да им се показваме, да им даваме съвети, подкрепа и облекчение, каквото не сме могли да направим в тоя свят.

След издаването на това голямо съчинение Габриел Делан бил почти ослепял и е почнал да работи много бавно. В 1924 год. той публикувал последното си съчинение: Документи за изучване на прераждането. В това съчинение авторът дохожда до заключението на целия си живот, посветен само на една идея: той, един вид, кодифицира спиритическите явления. Подобно на полковник де Роша4), той изучва последователните животи, случаите, когато живи хора са запазили ясен и точен спомен за миналите си -съществувания и доколкото тия спомени са проверими. „Остава да се заключи — казва Делан — че ние идваме пак в тоя свят толкова пъти, колкото е необходимо за нашата пълна еволюция и пълен разцвет“. Този справедлив закон ни обяснява социалните и интелектуални неравенства. И легитимно е да страдаме, след като сме накарали другите да страдат, и да бъдем ограничени в нашите достижения, след като сме злоупотребили с властта си, за да ограничим несправедливо свободата на другите. От това гледище, животът е най-хубавата поема, коя го може да се види. Тя съединява в едно голямо протежение всички творения и всички видове. Тя е хармонична и логична, защото знаем, че пътищата, даже и ако ни изглеждат тежки и неудобни, ще ни заведат към целта на желанията ни: към светлината. Същото е и със социалните условия: какво важат преходните изпитания на сегашния живот, когато последният е резултат от нашето минало и че, в следните животи, ние ще имаме тази награда да използваме лишенията, които сме претърпели сега.

Такова е голямото дело, извършено от бележития покойник. Всички психисти могат със задоволство да констатират, че в неговите безсмъртни трудове се намира блестящо потвърждение на основните точки на тази духовна наука, която дава богата храна за умовете и сърцата на всички работници на това поприще. На първо място: преживяването на душата. Всички признаваме, че мислещото начало, което плътта включва в себе си и дори го спъва, не се свършва заедно с нея. Напротив, за духа, всека смърт, която го освобождава и всяко ново съществувание, което го пречиства, с едно благо, което го доближава до Вечната Истина. Това пък ни довежда до втората, не по-малко важна, точка: законът за превъплътяването. Трябва да се признае, че Бог, който е Върховен Разум, Абсолютна Доброта и Правда, не може да осъди нито да награди с наказания или вечни радости мимолетните действия, извършени от такива относителни същества каквито сме ние, хората. Трябва, следов., по самата необходимост, да дохождаме много пъти на земята, за да. очистим това, което материята натрупва върху нашата личност, и да прибавяме повече интелигентност, повече любов,. повече вяра. Този закон за превъплътяването е справедлив, защото чрез него ние разбираме социалните и морални неравенства. Наистина, ужасно е да виждаш как страдат добрите и невинните хора и как геният се преследва от грубото нищожество. Но независимо от дълга ни да протягаме братска ръка на всяко потиснато същество, ние знаем, че тия неравенства ще изчезнат, че те са само привидни и че ще дойде един ден, когато не най-силният, най-богатият и най-жестокият ще тържествува, а най-издигнатият в духовно отношение.

Всички тия мисли и заключения се налагат на трезвия ум при констатацията за великото дело, което завърши. и завеща на своите последователи знаменитият покойник Габриел Делан.

Ив. Белев.

1) L. Chevreuil. On ne meurt pas. Preuves scientifiques de la Survie. Preface de Ch. Moreau-Vauthier. Ouvrage couronni par l’Acaddmie des sciences. Paris.

2) Етерният двойник — Б. Р.

3) Вж. Всем. Летопис, год. III, няколко глави от съчинението на Кернера, с портрета на ясновидката г-жа Хауфе.

4) За неговите трудове виж В семирна летопис год. II и III.

К а б а л а

Ключът на книгата „Зо-ар“

(Продължение от II — III)

16. По начало, Бог създаде небето и земята, което значи: Бог създаде шест члена. Всички низши неща се поддържат на тия шест елементи.

17. Достойнството на Достойнствата зависят от седемте форми на лоба.

18. И втората земя не се смята, и това бе речено.

19. И тя излиза от земята, която получи проклятие, от земята, проклета от Господа.

20. И тя бе празна и пуста, и тъмнина лежеше върху лицето на бездната, и Духът Божи се носеше над водите. Тринадесетте зависят от тринадесетте форми на Достойнството на Достойнствата.

21. Шест хиляди години зависят от шестте първи.

22. И седмата хиляда отговаря на най-голямото разпалване. И тя бе опустошена в продължение на дванадесет часа, според както е писано: тя бе празна и пуста.

23. Тринадесетото ще възстанови двете светилища чрез милосърдието, и те ще бъдат възобновени както в началото. Защото шестте члена постоянстват, според както е писано: Той създаде, и после: тя бе. Тази е, в същност, истината.

Тълкувание

„Бог създаде шест члена. Всички низши неща се поддържат на тия шест елементи“.

Според Кабалата, създаденият свят е съставен от шест елементи или Сефироти: Хезод, Гебура, Тиферет, Нецах, Ход и Йезод. Седмият сефир, Малхут, образува общата добавка към шестте предходни Сефироти. Всичките седем се наричат строителни сефироти и се отличават от върховните три — Кетер, Шокма и Бина, принадлежащи на божественото сияние. Строителните сефироти се означават също митично със седемте царе на Едом, всеки от които съответства на един сефир.

За да представи падането на създадената вселена, Кабалата си служи с различни символизми, като изразява това падане ту със смъртта на седемте едомски царе, ту със счупването на седемте вази, съдържащи светлините на долните сефироти.

За да се схване същината на тия различни символи, трябва да се мисли върху следното: в незнайното пребивава Айн-Соф, Безкрайният, Абсолютният, Бездната, Съществото, което не може да се назове, тъй като всяко име е ограничение, изворът на съвършенствата, по-висше от всички, но не противоположно на никое, Любов по-дълбока от всички, Мисъл непонятна на никоя мисъл, Мощ, осъществявана вечно и по-силно от всяко действие. Абсолютният не се сношава направо с ограничените същества, чиито зародиши се раждат от неговите недра, защото прегръщането му би ги разрушило при въвеждането им в него. Затова той се сношава чрез свойствата си, които Кабалата свежда в десет първични зачатия, десетте сефироти.

Както се каза по-горе, сефиротите се делят на две категории, едната от които обгръща трите първи, най-близките до Абсолютния и непосредствените му органи, а другата обгръща последните седем, преминали в света.

В началото на нещата, сефиротите са се излъчили из Абсолютния в състояние на пълна и инстинктивна свобода, необходима за съществуването на свободната воля, но способни да произведат злото, като излишък. Кабалата сравнява тази първична еманация с искрите, които изскачат от огнището в ковачницата. Според същата, в първоначалния период, сефиротите били образувани от точки или сферически елементи, неспособни да се наредят в линии и стоящи, в това безредие, без връзка на симпатия и строеж, защото съпоставените кълбовидни точки можели да се допират, но не и да се проникнат и проследят, като линии те, чрез благозвучно свързване. Кабалата обяснява също, че в своето първично или, така да се каже, атомично състояние, сефиротите са били изложени съвсем направо и силно на божествената светлина, поради което по-долните от тях, начиная от Хезод до Малхут, не са могли да издържат сиянието й и са се пръснали пред нея. Това е счупването на свещените вази, събарянето на едомските царе. По-висшите сефироти понесли сиянието, но променили формата си вследствие катастрофата на по-долните, за да ги подпомогнат и да пресъздадат разстроената вселена. По-висшите сефироти, следов., са преустроили човешката форма, тоя символ и съсредоточие на цялата уравновесена хармония. А чрез човешката форма Зо-ар подразбира съпружеското съчетание, мъжът и жената мистично слени в идеално единство.

Кетер е първият Сефир, тъй прорича най-старият по дни, дългото Лице, едничкото Същество, двуполо, коренът на истинските съпружества, Шокма е бащата, а Бина — майката. Тази велика Троица се е надвесла над разстланите бездни, за да възсъздаде по свой образ един нов, хармоничен и траен свят. Тогава следните шест сефироти, от Хезод до Йезод, са се организирали на свой ред в човешка форма, станали членове на проявения Бог, наречен микропрозоп, царският син, отражение на Най-Стария по дни, а особено на мъжкия му елемент, докато последния Сефир, Малхут, обличайки женската привидност, и ставайки съпруга на проявения Бог и царица, достига, чрез последното съпружество, любовната верига на еманацията. Така, нареждането на сефиротите в пет човешки лица е, според Зо-ар, началото на спасението и на всемирното възстановяване. Тъй и съвършеното човешко съпружество е съчетанието, символът и централния елемент на цялата хармония. Но това не значи, че, в периода на спасението, законите на вселената стават мъже и жени в плът и кости, но трябва да се разбира, че те се свързват и съгласуват както членовете на човека в неговия организъм и както допълняващите организми на мъжа и жената в съвършеното съпружество.

„Достойнството на Достойнствата зависят от седемте форми на лоба“. Голямото Лице на Макропрозопа, описан по-горе емблематично, се дели от кабалистите на седем съществени форми. Първата от тях е същинския лоб, втората е кристалната роса, с която той се пълни, третата се състои във въздушната ципа, ясна и затворена, която обвива божествения мозък, петата форма е челото, шестата — очите и седмата — ноздрите.

Терминът „Достойнството на Достойнствата“ е перифразираният термин: „Благоволението на Благоволенията" (Ст. 13). Тоя абстрактен термин отговаря, в кабалистичните символи, на брадата на Макропрозопа. Магнетичната сила, излъчвана от лоба в човешките косми се проявява и чрез брадата, поставена на долния край на човешкото лице, тя е физическия знак на флуидните енергии, разпръснати около долната част на лицето, центърът на която е устата. Принципът и осъществяването му, бленът и целувката, мисълта и думата имат своите видими области в челото и устата и техните лъчеизпущания се смесват в косматите изтичания, истински човешки растителности, които обличат лоба и брадата, Кабалистите са избрали брадата на Макропрозопа като един от знаковете на излъчването на божествените сили към проявения свят. Всяка от формите на голямото Лице съответства на една от силите на това излъчване. Брадата, която е поставена най-после, става естествено образ на крайното течение на осъществяването, което, проникнато от всички предшестващи сили, слиза към душите и сферите.

„И втората земя не се смята, и това бе речено“. Втората земя означава Сефира на Царството във възстановения свят. Тя съответства на Малхут и не се смята, когато е въпрос за шестте членове, създадени от Бога. Тия шест членове напомнят шестте сефироти на микропрозопа.

„И тя излиза от земята, която получи проклятие, от земята, проклета от Господа“. Втората земя се ражда от падналата и разрушената земя; едомските царе, сиреч седемте долни сефироти, след като са претърпели удара и смъртта, отново са притеглени постепенно от нея и злото се променя в добро чрез простото заместване на безредието с хармонията, на несплотения и груб егоизъм с организацията. Втората земя е произлязла от тази проклета земя, наказана от Господа. Както във физическия порядък нито един атом не се губи, нито една смърт не е действителна и окончателна, а всичко влиза, след пречистване и временно изтощение, в течението на безкрайния сок,така и в моралния порядък никоя загуба не е неизлечима, но собствените елементи на съпротивлението и греха пораждат, след изкуплението, светлините, изтъкани от звездите. Утешителното учение на Зо-ар се осветлява с това, че едомските царе, осъдени и свалени, и членовете на микропрозопа и на съпругата му се отдават еднакво на седемте долни сефироти, на седемте божествени свойства на проявеното творение.

Тази общност на корена и на есенцията показва, че злото, като не може да се установи като принцип, защото произтича от обезформеното добро, произвежда само повърхностни повреди, поквара на чувствата и енергиите, добри по същина, а зле приложени, и най-после вътрешната доброта на нещата и душите разкъсва външните нечистотии. Дисонансите на акордите не развалят красотата на всяка отделна нота. Затова не трябва да се счупи инструмента, а да се изучи хармонията.

„И тя бе празна и пуста, и тъмнината лежеше върху лицето на бездната и Духът Божи се носеше над водите“. Тук тайнствената книга започва описанието на проклетата земя. Така започват всичките окултни и вдъхновени книги. Това се вижда в Псалмите и Пророците, а Откровението е един трикратен и тържествен припев на същата неизчерпаема тема, седмократността на Светия Дух.

Земята е духовната или звездната Среда, геологическа, историческа или човешка, дето протичат последователните фази на еволюцията и се развива създаването, падането и въздигането на излъчените творения. Пустотата, т. е. несплотеността и неустойчивостта, която всеки човек схваща във формиращата му се душа, смущават раждането на световете и бунтуват народите. Същата тъмнина помрачава потайните полета на инстинкта и първите копнежи на звездите. Но навред Духът Божи почива върху водите на скърбите, божествената сила изчерпва дивата и в непредвиденото от хаотичното незнание се заражда и потръпва произхода на бъдещето небе. Тогава хаосът, изкоренен из основа, потъва в рая.

„Тринадесетте зависят от тринадесетте форми на Достойнството на Достойнствата“.

Продължителността на най-лошия момент от хаотичните епохи е определена от Кабалата с дванадесетте символични часове, както гласи 22-ия стих. Тринадесетият час е запазен за въздигането и възобновяването на всички неща. Значи, този час означава свършека на дванадесетте часове на изпитанието и започването на спасението, дванадесетте принципи на хаоса и принципът на тяхната организация. Очевидно е, че тия числа не трябва да се вземат в буквален смисъл, но означават фигуративната продължителност на един период от време и особено на окултните елементи, принципите, които действат през тоя период и го управляват. Достойнството на Достойнствата, както видяхме, е светлото и крайно влияние, представлявано емблематично от брадата на Голямото Лице и което носи на създадените светове сиянието на божествените лъчи.

Но кои са тринадесетте форми на това влияние? Равинските тълкувания ни откриват, че дванадесетте форми на влияние са причините, първичните елементи на всяко дванадесето, което се среща в духовния и чувствения свят: дванадесетте метатези на Тетраграмата, дванадесетте израилеви племена и дванадесетте знаци на зодиака. Разсъждавайки чрез знайното за незнайното и чрез видимото за невидимото, можем да заключим, че тези дванадесет форми са дванадесетте разновидности на Божията благодат и милост, както дванадесетте знакове на зодиака изразяват дванадесетте промени на слънчевата светлина и топлина през годината. Колкото за тринадесетата форма, Кабалата ни учи, че тя съдържа другите дванадесет, приема ги в себе си и образува от тях една обща форма. Следов., тоя тринадесети елемент е синтезът и хармонията на дванадесетте така, както зодиачните знаци изразяват различните качества на едното слънце и си приличат в синтеза на едната година. Така, ние виждаме, че хаотичните часове зависят от дванадесетте форми, а часа на въздигането зависи от тринадесетата.

От тоя числен символизъм следва, че хаосът, изпитанието и злото зависят от разстройството (анархията или деспотизма), от насилническите действия, които са лишени от синтетичен елемент, и че хармонията, спасението, доброто зависят от устройството и синтеза, извършени от божествената мъдрост, чрез крайния елемент, който съединява другите дванадесет в божията милост и истина.

„Шест хиляди години зависят от шестте първи“. Шестте първи напомнят шестте първи едомски царе, т. е. шестте членове на микропрозопа, проявения Бог, или шестте първи сефироти. Шестте хиляди години са едно мистично и фигуративно число за един период време, през който се развиват последователно шестте първи от долните сефироти, представлявани от царствата на шестте едомски царе. Падането е започнало чрез разрушението на Хезод и се е продължило с онова на Гебура, Тиферет, Ход, Нецах и Йезод. По-дълбокото разрушение се свършило с упадъка на Малхут или на седмия цар. Мъдреците са предсказали, че светът ще трае шест хиляди години. Но тия години не са хронологическите: те имат метафизическо значение. В цялата обща част или в отделите на творението, етерните области, мъглявостта, планетата, животното, растението, човекът, духът, народът, обществото, които претърпяват изпитанието и падението, седемте принципи, означени от сефиротите и едомските царе, владеят последователно, по начин че първият, който се проявява (и същевременно се разрушава), да бъде Хезод, а последният Малхут, като се мине през всичките други. В същност, като се изследват строителните сефироти или проявения Бог, ще се забележи, че, отивайки от Хезод към Малхут, следва се реда на прогресивната материализация, понеже Хезод е най-идеалният, а Малхут — най-материалният измежду родителските влияния. Значи, падането се състои в слизането от идеалното в материалното и че, следов , редът на падането върви от Хезод към Малхут. Шестте хиляди символични години съответстват на шестте първи степени на падението, на шестте първи от долните сефироти.

„И седмата хиляда се отнася към най-голямото разгорещяване. И тя бе опустошена напълно в продължение на дванадесет часа, според както е писано:и тя бе празна и пуста“. Седмата хиляда се управлява от Малхут и се отнася към пълното разгорещяване и сила, сиреч към най-низката степен на материализацията. В същност, за кабалистите, материята е само едно стягане и сгъстяване на свободната сила. Затова те дават, чрез сравнение на физическото с моралното, името „сила“, „разгорещяване“ и „осъждане“ на материята, а на свободната сила— милост. милосърдие и разширение. Но за да се разбере мисълта им, не трябва се вижда в техните символични изрази само един превод на физическото с моралното, а трябва да се търси по-скоро синтеза на едното и другото, тъй като материализацията на душата не по-малко е изобразена там, отколкото оная на света, и царството на силата представлява такова натежаване на духа чрез истинкта, каквото е натежаването на етерната енергия чрез телата.

Опустошението е крайния момент на падането, когато етерната сила се поглъща в хаоса от космически прах, където огнената душа на планетата се втвърдява в кристализацията на повърхността, където душата потъва окончателно в тялото, където религиите се свеждат към обреди, и където обществата се свличат към упадък.

Кабалистическите коментарии ни учат, че разрушението и опустошението на ерусалимското светилище, след еврейското изгнание, се считат като съответствия, върху земята, на счупването и упадъка на сефира Малхут. Затова евреите казват, че тяхното изгнание ще продължава дванадесет часа и те приписват същия брой емблематични часове за опустошението на Малхут. Това число се прилага към седмата хиляда, а не към шестте други. Значи, има 6 степени на падение, а седмата се подразделя на дванадесет.

„Според както е писано: и тя бе празна и пуста. Тринадесетият ще открие двете светилища чрез милосърдието и те ще бъдат възобновени както в началото“.

Тринадесетият принцип събира в покоя на синтеза дванадесетте аналитични елемента, чиято борба е образувала върховната криза на хаоса и опустошението. Чрез възкачването на тринадесетия принцип борбата утихва и деленията се поглъщат в Единството. За евреите, разрушението и опустошението на ерусалимското светилище бе образа и земният противоудар на упадъка на Малхут в безкрайността. Ерусалим съдържа долното светилище, а Малхут горното, но между тях не съществуват хронологични отношения, а аналогични. Съответствието между тях, според кабалистите, значи: както в еврейската история светилището е било разрушено и в ерата на Месия ще бъде възстановено, така и в историята на вселената, сефирът Малхут, разрушен и съборен чрез падането на едомските царе, ще бъде възроден, когато възтържествува окончателно божият закон върху елементите и душите, чието безредие е представено със свалянето на тия царе. Значи, има отражение и отзвук на всемирното в частното. Животът на един човек символизира историята на един народ, а историята на един народ очертава еволюцията на вселената.

Двете светилища ще бъдат възобновени от милосърдието, т. е. духовният принцип на разширението ще смекчи силата на материалния принцип на съсредоточаването и уединението. Спасението ще дойде от едно по-широко изливане на Бога в душите, на душите в обществата, и на делото на цялото човечество в укротените сили на световете. Всичките безбройни частности, настръхнали от вражда, от първоначалната земна история и от първоначалната история на вселената, ще бъдат подчинени от свободния дух, от разума, прояснен от климатите и расите и от безграничната любов. Тогава всичко ще се пречисти както отначало. Съществата ще възлизат отново до висотата на божествения принцип. Човечеството ще се освободи от всички неравенства във въжделенията си, реалното ще приеме формата на идеалното във взаимното си и съвършено приспособяване, Амин ще бъде достоен за молитвата, науката ще достигне истината. Следователно, ние можем да се надеем за едно бъдеще на света и нашата душа, равно на техния божествен произход и можем да достигнем крайния идеал — нашето първоначално величие.

„Тъй като шестте члена постоянстват, според както е писано: тя бе. Тази е истината“.

Както видяхме, шестте члена на микропрозопа, проявеният Бог, представляват шестте долни сефироти. Въпреки смущението от падането им, те не загиват, защото небитие не съществува. Кабалата не го приема. Тя отхвърля както във физическия порядък възможността на унищожението, така и в моралния — възможността на една непоправима деградация и вечна гибел. Значи, първите думи в Битието: „той създаде“ и „тя бе“ имат значение на постоянна реалност. Шестте членове на проявения Бог не са разрушени от падението. Даже съпругата му или Малхут, при по-тежки изпитания, е също невредима в същността си. Нетленният характер на съществото, този дълбок и коренен оптимизъм, е най-могъщото величие на Кабалата. Зо-ар не знае що е безнадеждност, тя е неприемлива, както и обезсърчението Защото Бог неосъжда немилостиво и не изоставя никого в едно бездънно падение. Зо-ар вижда само доброто и Бога като вечни същности. Нито престъплението, нито наказанието могат да продължават за винаги. Няма вечен виновник и вечен ад. Сега в Бога, а в бъдеще в целия свят ще пребъде само едно: сиянието на абсолютния идеал!

(Следва).

Violino Primo1)

Личност и метод

Съществува в педагогичната практика и теория едно особено течение, което може да се характеризира като „художествено“, и което издигна учителевата личност до висотата на свободен творец и „художник“, а „методите“ на обучението се оставиха на втори план.

За да направим картината ясна и за ония, които са далеч от педагогични течения и школи и които малко са се интересували от тая област, ние ще си послужим с примери и сравнения из другите области на науката и изкуството.

Отношението между тия две понятия: „учител“ и „метод“ е сходно с отношението между понятията „поет“ и „стихосложна наука“, „драматург“ и „драматични закони“, изобщо, „писател“ и „стилистични правила и закони“. Поетът, белетристът, романистът и драматургът са творци на художествени, изящни работи, а „теорията на словесността“ — това са законите и правилата на творчеството. Каквото е отношението между творците — писатели и теорията на езиковото художествено творчество, такова е отношението и на учителската личност към учебните методи. Както правилата и законите на естетиката упътват художника при творческата му дейност, като изясняват хубавите и лошите страни в чуждите и собствените му творби, така и правилата, законите за методичното построяване на учебното градиво са ръководители на учителя. Учителева личност и метод — това е музикант и теория на музикалното творчество: учител и метод — това е скулптор, ваятел, и теорията на ваятелството; учител и метод — това е живописец и правила за постигане на съвършена живопис.

От една страна, имаме личности — творци, а от друга, закони, правила, наставления, пътища и методи. Както никой човек не е станал и не може да стане поет чрез зазубряне „теорията на словесността“ и законите на словесното творчество, така и никой не може да стане добър учител, учител-художник, чрез заучаване на методи. Както законите на музикалното творчество не могат да направят никого музикант—виртуоз, така и методичните правила не могат да създадат учителя!

Първенството е на творческата личност, защото без нея и нейните творби не би съществувало никакво изкуство и никакви закони и методи, защото теорията не може да създаде личността, не може да роди личността и твореца.

Разбира се, законите, правилата, методите — теорията на творчеството има голямо значение, ала не за да ни създаде творците — гении и таланти, когато ги нямаме, а да ги изясни, да ти подкрепи и доразвие, когато вече ги имаме налице като живи човешки личности.

Нещо подобно имаме и в педагогичното изкуство. Старата педагогика имаше прекомерна вяра в методите, а учителевата личност се изоставяше игнорираше. Старата педагогика вярва, че методът е, който ще даде обучението, а ние, „художниците“, твърдим, че колкото и добър да е методът. той не може да даде и създаде обучението. Не, методът не прави учителя, а учителят прави метода; не е учителят за метода, а методът за учителя! Така ние поставяме учителя като личност, като творец свободен на първо място, пред метода, като не игнорираме последния, ала не го смятаме и за всемогъщ, както вярват мнозинството педагози. Методът е добро оръжие в ръцете на добрия учител, както и хирургическият нож е полезен и спасителен само в ръцете на изкусния хирург. Нима самият инструмент може да оздрави, да спаси болния? Нима в ръцете на касапина тоя нож ще изиграе спасителна роля? Не, там, в тия ръце, ножът само ще коли. Методът е хирургическия нож на учителя. За тоя нож трябва опитна, веща ръка на хирург творец-учител, силна личност. Както хирургичният инструмент може да бъде насочен и употребен правилно само от оня, който знае отлично анатомията на тялото, който знае всяко мускулче, всяка кост, всяка жилчица и нервичка, така и методът може да бъде употребен и използван добре само от оня, който знае отлично всяка гънка и всяко кътче на детската душа.

Ето, такава е картината, която ние искаме да изобразим със съпоставяне на понятията „учител“ и „метод“. Явно е, че ако при обучението има некакво „творчество“, то творецът не е методът, а учителят.

От тук идваме до новото положение: учителят - художник. Новото „художествено“ течение настоява да се гледа на учителя като на „артист“, като на „художник“. Тая мисъл ние ще изясним и доразвием в следващите редове.

За нас личността има грамадно значение. Учителят не бива да бъде една мукавена, мъртва фигура, която ниже параграфи, методични единици, формули, дефиниции, и др. Учителят не бива да бъде каменна статуя и плашило, което бди само за казармените порядки, глупавата и убийствена дисциплина, за програми, часове и уроци. Учителят не е бездушен проводник на методични излияния и материали, защото всеки метод може да съществува само чрез душата на учителя, чрез ума и сърцето му. И тоя ум трябва да е светъл, това сърце — благородно, велико! Великите педагози и познавачи не казват, че обучението е такова, какъвто е методът, ами са казали: „обучението е такова, какъвто е учителят; училището е такова, какъвто е и учителят; учителят е душата на училището“. Методите без талантливия учител са мъртви формули. И учителят не бива да се обръща на суха, безжизнена фигура, а да бъде личност. Той трябва да живее и да участва с цялата си душа при обучението, да се радва и скърби заедно с децата — обучението да е живот за него и то творчески живот, художествено постижение, а не „преподаване на уроци“ по часове, програми и правила!

М. Горки казва: „Всеки човек трябва да бъде артист в своя занаят!“ Ние пък твърдим, че тая максима има най-голям смисъл и задължение за учителя.

Учителят трябва да бъде голям „художник“, защото той има работа с живата, нежна, подвижна и неуловима детска душа. Тук шаблоните и терковете са само вредни. Педантизмът и фелдфебелщината са престъпни, а догмата е убийство. Свободно творчество е потребно тук и художници-учители!

Когато се заговори за учителя като „художник“, повечето от приятелите и неприятелите на тая идея разбират, че учителят трябва да бъде човек на изкуството — да бъде поет, да бъде музикант, рисувач и пр. Но това „да бъде“ съвсем не може да бъде! Това схващане, като похвално желание, просто е непостижимо и неосъществимо. Абсолютно невъзможно е да се обърне една двадесет хилядна учителска армия на таланти и гении — художници.

Когато казваме, че учителят трябва да бъде „художник“, никой не трябва да схваща учителевото изкуство като друго нещо освен пак като изкуство на учител, пак учител, а не поет, не музикант. Това значи: да работиш всекидневната училищна работа, да обучаваш, ала да работиш, като майстор, като артист и художник, а не като сляп еснафин и шаблонист. Разбира се, че тук е потребно повече чувствителност, повече ясен и прозорлив ум, склонност и разбиране на изкуствата; потребно е, щото ученикът да умее да прави неинтересното — интересно, горчивото — сладко, тъмното — ясно, мъчното — лесно, далечното — близко, неприятното — приятно; потребно е, щото учителят да притежава способността и изкуството да влива цел в душата на детето, да знае, когато трябва, да развързва детския език, да отваря детските уста и да отключва сърцата! За да направи това, учителят трябва да владее едно особено изкуство — учителско и само учителско изкуство, а не да е поет, музикант или рисувач, защото тия последните съвсем не са добри учители по силата на своето изкуство.

Че за работата на учителя тия неща не са излишни, това се разбира, че не е зле учителят да разбира, да умее от всички изкуства, и това се разбира от само себе си. Не тука е същността! Не владението на поетичния дар, не способността към музиката или живописта са условията, които ще направят човека учител! За да бъдете учител, трябва, преди всичко, да бъдете по душа учител, да обладавате не друг, а учителски дар. Има много поети и музиканти, които не само че не могат да станат добри учители на децата по всичко, ами и по своята специалност не могат да обучават. Изкуството да се обучават малките деца е особено изкуство, и то не бива да се меси с другите изкуства, макар и да не им противоречи.

Ето защо, когато се говори за „учител-художник“, не бива да се разбира, че учителят е художник в друга област освен в своята — обучението. Учителевото изкуство има нещо близко с изкуството на актьора, обаче, докато актьорът играе чужди роли, учителят твори и ролите, и играта. За да сътвори ролите, учителят може да се ползва от законите на научната педагогика, ала за да ги играе — там вече трябва да се ползва от себе си, от собственото си сърце — да прояви своята личност. И колкото тая личност е по-силна, по-даровита, по-творческа и оригинална, толкова и играта е по-художествена. Методите тук не могат да помогнат, ако няма дарбица. Методите могат да улеснят учителя актьор само при съчиняването и построяването на ролята, но не при играта — дето се влага само личността. Така че, ако има художество при обучението, то засяга предимствено личния елемент в учителевата работа.

Методици които държат над всичко метода, нямат право да говорят за „художество“ и „творчество“ на учителя! Те не разбират нищо от учителевото изкуство. Те знаят само да четат и прилежно да заучават теории, хипотези, направления; те говорят с научен език за „изследванията“, „опитите“ и построенията на тоя или оня „учен психолог“, учен методист или „педагог“. Но в душите им няма нито сянка от учителевото изкуство, сърцата им са чужди за творческия огън на художника-учител. Чувствайки празнотата на душата си, тия педагози се стремят с всички сили да прикрият тая голота, като умишлено заплитат в своите писания цели плетеници громки учени фрази, цитират стотици учени и философи, превеждат таблици и цифри за да докажат, че „педагог“ е оня, който е много чел, който е учил старателно уроците си. Такива хора могат във всеки момент да кажат какво е „казал“ и „писал“ и какво е „мислил“ тоя и оня философ и педагог, ала сами не могат да кажат от себе си нищо, сами не могат да „мислят“. Те забравят, че най-великите педагози не са били нито библиотекари, нито професори, нито поклонници на книжните теории, забравят, че Песталоци не е прочел в продължение на десетки години нито една книга, за да може да черпи чисти духовни ценности от собствената си духовна съкровищница. Но Песталоци, както и Коменски, са били преди всичко учители, а сетне книжни педагози.

Затова книжните учени педагози у нас останаха тъй невъзприемчиви и враждебни към идеята за силата на „учителевата личност“, за „художество“ и „ творческо обучение“. Добре чувстват те, че ако им се отнеме схоластичното усукване, дотегливото пустословно теоретизиране и взаимстване, в тях нищо не ще остане, затова с омраза и злоба гледат на всеки, който поиска да очисти учителевото изкуство от натрупания баласт, който заговори за душата на учителя, за личността му и художеството му. Затова, именно, в нашата педагогична литература тъй рядко се пише за личните качества, за душевните богатства и сърдечни съкровища на великите учители-педагози, а се пише, до втръсване, за методи, принципи, теории и пр. книжни мъдрости, седящи на трето и пето място по значението си за учителевото художество. Достатъчно е да се напомни, че почти всички велики учители и апостоли на човечеството са били по душа художници-учители, за да разбере всеки, колко низка и престъпна е злобата на книжниците и фарисеите в педагогиката.

Буда, Исус, Мохамед, Сократ, Толстой, Рабиндранат, Песталоци, Коменски и др. са действали върху малки и големи тъй, както действа учителят-художник. И тяхното творческо дело е рожба не на предварително начертани методи и формули, а на вътрешния свещен огън. Великите учители, апостоли и мъченици в човешката история са преди всичко велики личности. Тази мярка не мери само в областта на великото и гениалното. Напротив, в сферата на делничното и обикновеното е още по-задължителна. Ако личността е в състояние да завладява, да покорява и преобръща душите на милиони хора по земното кълбо, толкова повече учителевата личност ще бъде в състояние да владее и възпитава няколко деца. Но фалшивите педагози, бедните души и безцветните личности винаги са бягали от подобни мисли и са крещели срещу всяка творческа личност.

В нашия печат се хвърлиха доста стрели върху Violino Primo само за това, че той полагаше всички усилия да покаже на народното учителство да не вярва сляпо в могъществото на методите, а да се вгледа в личността на учителя, да потърси в себе си художника, твореца. Преди 15 год. между народното учителство се разпространи стихийно в 5,000 екз. книгата: „В зората на освобождението“, която извърши цял преврат в душите на грамадното мнозинство, която смело и горещо заговори за учителевата творческа личност, за изкуството на учителя, за художеството в обучението й обяви безпощадна война на шаблоните, схоластичните книжни методи и казармени порядки.

Всички говориха за тая книга. Само големите педагози онемяха. И „най-ученият“ между тях, който направлява „учителската педагогична мисъл“ и до днес не позволява да се мерне даже името на тоя даскал, който си позволи да смъкне фалшивата мантия на бездушните и бездарни „теоретици“, до оскърби „учеността“ и благородната титла, за да сочи пред цялото народно учителство, че един художник-учител струва повече от трийсет книжни методици.

И въпреки всичко, гласът на „еретикът“ Violino Primo гърми и се носи много по-далече от философското фъфлене на учените методици: въпреки всичката омраза и злоба, Violino Primo бавно, но сигурно издига в съзнанието на българския народен учител величавата фигура на творческата свободна личност, на учителя-художник. На тая идея ще възтържествува над ученото филистерство, защото с нас е живият, кипящ живот. Тая идея си пробива път във всички области и среди. Масарик, днешният председател на Чехословашката република, Масарик, учителят, апостолът и създателят на нова Чехословакия, говореше на своя народ тъй: „Важно ли е или незначително вашето занятие, или пък е съвсем незабелязано за другите — то вършете всяка работа с любов, с вдъхновение. Всеки и всяка от вас да стане първокласен художник в своята работа, каквато и да бъде тя! Дъски ли мие една жена, дрехи ли пере, ядене ли готви — нека във всяка своя работа да бъде като художница в своето дело. Вършете всяка работа като своя собствена — себе си да покажете в нея!“

А това значи творчество, художество, за каквото ние пледираме от 23 години. Масарик като апостол и пророк говори високо, че само онова дело е ценно, в което се проявява личността, в което влагаме себе си, т. е. дето творим като художници. Всяко наше дело да бъде плът и кръв от нашата личност. Да вложим цялото си сърце и творческа жар! Така се действа! А делото на учителя — това е обучението. И тук повече от всякъде другаде трябва влагане на личността, трябва чувство, трябва художество.

А големият политик и общественик, водителят на английското работничество, заявява: „Няма добро, без поезията, без художеството. То лежи в сърцето на човешкия култ. Политик, без художествено чувство в душата, е празен, злополучен човек, водещ народа към гибел. Тук е неизцеримият недъг на старите партии, че им липсва художествена чувствителност и съзнание. Ако в тях имаше поне малко от тоя магичен дар, те нямаше да създават тази световна бъркотия, щяха да ценят повече човешкият материал, с който търгуваха тъй дълго. Онова нещо, от което най-много се нуждае днес измъченият свят, това е политическия и социален Шекспир“.

И за ужас на нашите бездушни педагози, ние прибавяме: Онова, от което най-много се нуждае днес многоизмъченото школо —това е педагогичният Шекспир! А тоя Шекспир може да се роди само между учителите-художници, за да спаси невинното дете от вавилонския педагогически плен и да изгони търгашите из храма!

____________________________________

1) Виолино Примо (Violino Primo), псевдоним на Цонко Василев Попов, български писател и педагог, е роден в Котел през 1881 г. От детство го свързва приятелство с писателя Йордан Йовков. По професия е начален учител. Редактира от 1926 г. педагогическа страница във в. „Вестник на жената”. Сътрудничи на периодиката - в. „Литературен час”, в. „Мир”, в. „Котленски край”, сп. „Ново училище”, сп. „Педагогическа практика” и др. Автор на редица разкази, есета, учебници (буквари, читанки, сметанки) за най-малките, студии - „Преосвещений Поликарп Патароликийски” (1934) и др. Редактор на книги за деца. Книги: „Школско звънче. Разкази, очерки и хуморески из живота на даскала” (1914), „Радостинчо и Веселушка. Стихотворна сбирка” (1922), „Ялан Кюсе. Дядовата приказка с големите лъжи” (1922), „Едно време. Историческа повест. Нагодена за народа и за децата на народа. По писанията на Йосиф Крашевски и други чуждестранни автори” (1923), „Силян Щърка. Народна приказка” (1923), „Нашите далечни прадеди - славяните. Разкази из живота на славяните според писанията на Йосифа Крашевски и други автори” (1926), „Дядовото момиченце. Народна приказка” (1927), „Когато пее бабиното вретенце. Народни смешки, весели приказки, шеги” (1927), „Как да четем и пишем с първаците. Книга за учители и родители” (1929), „В зората на Освобождението” и др. Последните години от живота си прекарва в Котел, където пише историята на родния си град. Умира на 8.12.1940 г. в Котел. (от Литературен свят)

ОКУЛТНА ПЕДАГОГИКА

Боян Боев

Новото свободно училище

(Продължение от кн. VI)

„Същественото, което трябва да четем, да знаем, не го знаем още. Всичко знаете, но същественото не знаете“.

„Младото поколение трябва да бъде духовно не само с табели. На тези млади ние трябва да разясним дълбоките закони, защо трябва да се живее свободно и духовно, а не другояче“.

Един Учител.1)

Общението с живата природа, проникването на цялото обучение и възпитание от художествен елемент, преживяването на явленията в живата природа като символи, алегории на висши истини, животът на служенето — всичко това дава мощен тласък за разцъфтяването на красивото, божественото в детската душа. В тая възраст много могат да съдействат и приказките. Те са подходящи за нея и по тая причина, че детето не може да схване висшите истини направо, облечени в дрехата на понятия, понеже умствено не е достатъчно развито, но чрез приказки то може да ги преживее вътрешно, интуитивно, картинно, През тази възраст всичко се възприема и разбира в картини, образи. Приказките не трябва да завършват с шаблонните думи: „От днешната приказка се научихме, че не трябва да се лъже, че не трябва да се краде“, но самата приказка да говори, кое е истинното. Тя трябва да разкрива в символична, алегорична, картинна форма известни действителни закони, които регулират цялата природа, които лежат в основата на живота. Относно приказките важат два закона:

1) Всички закони, принципи, истини, които детето усвои в алегорична или изобщо в картинна форма, по-после, когато порасне, то ще бъде способно да ги разбере и научно, направо. Ето защо, за да може детето, когато порасне, да има вътрешно дълбоко разбиране на великите закони, които управляват живота, трябва по-рано да ги усвои като притчи и символи. Великите възпитатели на човечеството са действували по същия начин в течение на неговата история. Те са знаели, че ако през една епоха човечеството усвои известни истини като алегории, символи, образи, в следна една епоха ще може да ги усвои направо. Така са създадени онези митове н легенди, които имат окултен произход, напр. за Херкулес, Тезей и Ариядна, за Язон и златното руно, за Прометей, Зигфрид и пр.

2) Символите, алегориите в приказките не трябва да са изкуствени, измислени произволно, но трябва да отговарят на действителни съответствия в природата. И тогаз те имат мощно действие на душата.

Като пример ще дам следната приказка от един Учител:

„Един беден човек обикалял света и вярвал в хората, вярвал и в Бога. Пристига в един град. Всички други, които пристигнали в този град, посрещнали ги. Той останал. Тук попитал, там попитал, казали му: „Няма место за теб„“. Останал сам, той говорел на себе си за своето положение. Един млад човек го бутнал по рамото и го попитал: „какво има“. „Никой не ме прие в този град. Ще умра“. Той бил царският син. Турил го на един файтон, завел го у дома си, дал му един апартамент и му казало: „Тук можеш да стоиш, колкото искаш, и можеш да си тръгнеш, когато искаш“. Той казал: „много добри хора има в този град“. Не, казал момъкът, но тук е място, дето живее Бог“.

Тук без морализиране чрез дълбоко преживяване детето ще разбере интуитивно тези два велики закона в природата:

1. Когато хората оставят човека, тогаз Бог работи за него и му помага. Той дохожда и му казва отвътре: „Не бой се, аз не съм те оставил“:

2. Къде живее Бог? Бог живее там, дето се проявява любовта. И който проявява доброто, проявява Бога чрез себе си. Понятието Бог нема какво да се всажда с изкуствени методи у детето. То съществува дълбоко във всека човешка душа.

През третия период, — след началото на половата зрелост (в 14 година) младежът бленува за един мир на красота, светлина и хармония И този блян у него, казва Д-р Щайнер, е поради събуждането на спомена от живота му преди раждането. В всека човешка душа живее този спомен, но след 14 година той се съживява повече или по-малко. У всеки човек по-ясно или по-неясно се чувства копнеж към този висш свет, чийто спомен говори в душата му. Тогаз често младежът изпада в песимизъм, по некой път у него даже може да се събуди желание за самоубийство, понеже вижда противоречието между вътрешния мир на красотата и грубата действителност вън. Всеки човек има в себе си идеята за един такъв красив, висш свет и реалното преживяване на този висш свет от душата е едно от празничните й състояния. Това е изложено напр. в романа „Нихилистка“ от София Ковалевска. Това, което чувства Вера Баранцова, чувства го всяка човешка Душа през детинството, но по-после фалшивото възпитание заглушава вътрешния глас, стремежа да се живее за красивото и доброто.

Този вътрешен копнеж съществува и в ранната възраст, но след 14. година той е вече оформен, облечен в по-конкретна, съзнателна форма. Всичко това доставя на възпитателя много благоприятни условия за работа, много благодатна почва. Възпитателят не може да всади нищо у ученика. Неговата работа се изчерпва само да подпомогне да се разпламне този вътрешен духовен огън, който съществува вече в детската душа.

През третия период (след 14 година) това ще стане по особен начин. И особеността на работата през този период зависи от състоянието, в което се намира човек през него, зависи от силите, които тогаз са в своя подем. Законът е такъв: През всеки период трябва да се работи с тези сили, които тогаз са в подем. Само тогаз възпитанието е природосъобразно.

В третия период се развива логичното мислене, разсъдъка. Ето защо всички истини трябва да се облекат в понятия, да се свържат с науката, с умствения живот на детето. Значи, училището през този период трябва да даде научна основа на духовния мироглед. Тези духовни истини, до които е дошло детето през втория период чрез символи, чрез живот на служене и пр., те сега трябва да се облекат в научна форма, да се поставят в свръзка с цялото останало познание. Трябва да се разгледат всички науки от едно по-дълбоко гледище и да се посочат фактите, които говорят за духовното развитие на живота.

Защо всичко, преживяно през третия период, като идеали, морал и пр., трябва да се свърже в известни граници с умствената дейност? — За да има единство в душата на ученика, защото съвсем нова сила се разцъфтява сега в душата му: логичното мислене.

Обстоятелството, че след 14 година се развива логичното мислене, вече ясно определя задачата на средното училище. Във всяко средно училище трябва да кипи висш идеен живот. Той е необходим. защото отговаря на характера на този период от живота на ученика (от 14 до 21 година). Той е нужен за правилното развитие на силите му през този период. Ако през този период няма висш идеен живот (стремеж да се живее за висши идеали, копнеж да се работи за един живот на красота, хармония, разумност), тогаз душевните сили могат да се развият в криво направление. Че наистина идейния живот през този период е въздухът, необходим за душата, се вижда от следното: ако вие не дадете възможност на ученика да живее идеен живот в училището през този период, то той. без ваше знание, скришно може би от вас, пак ще се заинтересува от разни идеи: философски, морални, религиозни, научни, художествени и пр. и ще търси отговор на въпроса за пренареждане живота на разумни основи.

През този период младежът живее в мира на идеите. През него той ще върши и практическа работа, за да развие известни страни на своята природа и за да не се отдалечи от живота, но тая практическа страна трябва да се свърже с идейния живот. Работата му трябва да бъде на идейна почва, тя трябва да бъде като израз, последствие на. идейния му живот.

В горните класове, казва Д-р Щайнер, по чисто научен път вече ще се изтъкват фактите, които говорят за духовното разбиране на живота. Така ще дойде ученикът до научно обосноваване на духовното разбиране на живота. Днес има вече грамадно количество факти във всички науки, които могат да станат изходни точки за изграждането на научните основи на духовния мироглед: във физиката, химията, биологията, психологията, историята, философията и пр. Напр. в биологията изследванията на Харисон, Николсон, Бранд, Густав Волф и пр, Но така е и във всички други науки.

От друга страна, казва един Учител, трябва да се използват в горните класове произведенията на видни философи, поети, художници от всички векове, за да се изтъкне, че всички хора със събудени души, във всички векове, са проповядват.и едни и същи висши истини. Напр. този духовен елемент, който срещаме в писанията на Питагор, в друга форма ще го видим в „Фауст“, „Хамлет“, „Строител Солнес“, „Когато ние, мъртвите, се пробудим“, „Бранд“ от Ибсен, в „Потъналата камбана“ от Хауптман, в „Дон Кихот“, в „Синята птица“ от Метерлинк, в картините на Борис Георгиев и пр.

В горните класове е нужен анализ на произведенията на видни учени и писатели, напр. на „Фауст“ и то не само като художествено произведение с известни литературни достойнства, но и за да се вникне в идеите, вложени в него. И тези идеи ще дадат мощен духовен импулс. Какъв импулс дава напр. разглеждането на драмата: „Когато ние, мъртвите, се пробудим“. Тези произведения действат силно, понеже вечните истини в тях са облечени във високо-художествена форма, висшите идеи са конкретни, въплътени в образи и действия.

Да си представим, че учениците от един горен гимназиален клас, който в няколко часа разглежда идеята на „Строител Солнес“ или „Синята птица“. Какъв тласък към идеен живот ще роди това в тях! Великите произведения на миналото и настоящето — не е важно да ли са научни или художествени — трябва да бъдат преживени от юношата през този период. Но не само като неща исторически, които трябва да се запомнят, но за да оживеят в човека духовните истини, които те съдържат.

И така, основната характеристика на средното училище трябва да бъде идейния живот. Това съвпада с третия период от човешкото развитие. Дълбоката основа на идейния живот е духовният импулс, духовният елемент, който като черна нишка трябва да прониква целия училищен период от първата до последната учебна година. И този духовен елемент се проявява в своето многообразие според характера на периода, през който минава детето.

Защо животът смазва крилата на мнозина още при влизането им в него? Защото училището не е съумяло да събуди висшите духовни сили у детето.

Това, което практически се изучава в долните класове, в горните ще се изучава теоретически и ще се обосновава научно, ще се свързва с целия мироглед; ще се изучат основите на разумния живот, т. е. на животът в съгласие с великите закони на живата природа, и то относно всички области на живота.

Великите духовни истини не трябва да бъдат за младежа нещо отвлечено. ТФ трябва да бъдат в душата на ученика. И тогаз се събужда импулс да се работи за един нов идеален свят, основан на разумното разбиране на законите на живата природа.

И тогаз ученикът разбира, че животът добива висшия си смисъл и красотата чрез идейния живот, чрез работата за новото, което иде.

(Следва).

________________________________________

1) Под „Един Учител“, авторът Боян Боев има предвид Учителя Петър Дънов – Беинса Дуно, но поради преследване на списанието „Всемирна Летопис“ от страна на някои църковни деятели за това, че се пропагандира „дъновизъм“, се налага да не се споменава името на Учителя.

Из живота на Свободното Валдорфско училище

Основано през септ. 1919 г., то съществува седма учебна година. През настоящата учебна година (1925/1926) то има 50 учители и учителки, 27 паралелки и 950 ученика (през първата учебна година — 1919/1920: 12 учители и учителки, 8 паралелки и 250 ученика). Има всички отделения и класове от 1-во отделение до 8. клас. Педагогическите методи и учебният материал са напълно самостоятелни. За тези които желаят, след свършване на училището, има подготвителен клас за зрелостен изпит в държавна гимназия. Учебната система е предметната (а не часовата). Това се отнася само до главните учебни предмети1). Ръкоделие учат и учениците, а в работилниците работят и ученичките.

Wsem.Letopis_god.4_065.jpg?fbclid=IwAR1k

Свободното Валдорфско училище с група ученици

Наскоро излезе нова книга „Педагогическата и художествена работа в Валдорфското училище“, с интересно съдържание.

Предговорът е от Каролина фон Хайдебранд. В него се разправя за характера и живота в училището, и между другото се разправя за живото участие, което вземал Д-р Щайнер в живота на училището. Всеки месец е имало общи събрания (на всички ученици и учители) с песни, музика, евритмични упражнения и по няколко думи от учители. Някои от общите те събрания се посещавали от Д-р Щайнер и тогаз той е говорил на децата. Дадени са в книгата два образеца от подобни негови речи Едната реч е държана на 24 юли 1920 г., на края на първата учебна година преди разпущането на учениците за ваканцията. Втората е държана през 1923 година. Те са пълни с красиви образи, символи, живот и движение. Децата са чужди на отвлечената мисъл, на тях трябва да се говори в живи образи, в картини.

Wsem.Letopis_god.4_066.jpg?fbclid=IwAR1k

Обучение по ръчна работа

В книгата е поместен разказът „Ковачът“ от Харберт Хан (учител в същото училище). Този разказ е образец за свободното религиозно обучение в Валдорфското училище. От него може да се види, какъв характер ще имат приказките в новото свободно училище на духовни основи. Материалът, който ще се дава в новите приказки, ще събужда у децата предчувствие за дълбоките мирови закони, които се отнасят за цялата природа и за растежа на човешката душа, за изпитите, които тя трябва да премине и за връзките между Бога и човека.

Книгата съдържа и статия от Макс Волфхюгел за ръчния труд в Своб. Валд. училище: всеки преподавател, безразлично кой предмет преподава, се стреми да внесе художествено-творческия елемент в обучението. Художествената работа на учениците е самостоятелна, плод на въображението, без служене с модел за наблюдение. Този метод се прилага както при рисуването, така и при моделирането, дърводелството, при приготвяне на играчки и пр. Целта на този метод е да се прояви вътрешната, скрита страна на детската природа. Така се буди вътрешния извор на творчеството.

В работилниците детето почва да работи от втори клас (от 12 година). Работата в тях е задължителна както за учениците, така и за ученичките до края на гимназията.

Почва се с обработка на дървото: отначало, за добиване на сръчност, детето приготвя домашни принадлежности: лъжици, лъжичник, етажерка за писма и пр. След това още в същата учебна година децата почват да правят дървени играчки, които се движат с особени механизми. Отначало те приготвят чертежите им и след това изработват от дърво. Тук детето трябва да твори, да вложи художественост, да съединява техника с художествени мотиви. А това действа животворно върху детската душа, казва Волфхюгел, хармонизира силите й.

Това занимание е по два часа седмично, но от 5. клас, т. е. от 15. годишна възраст (начало на половата зрелост) се въвежда вече предметна система и за заниманието в работилниците: два пъти всека учебна година се въвежда триседмичен период, през който заниманието в работилниците е по два часа на ден.

От 5. клас почва моделирането. В този период от юношеското развитие се забелязва вътрешен стремеж към създаване на пластични форми от глината, дървото и камъка (моделиране).

Както при рисуването, дърводелството и пр., така и при моделирането тук се работи по самостоятелен метод, който е плод на дълбокото познаване на законите за развитието на детските сили. Този метод е в противоречие с днешната практика. Формите, които се създават при моделирането не са подражание на външни форми, а плод на фантазията. Целта е да се развие творческото въображение, да се събудят спящите заложби. В така създадените от децата форми учителят и лекарят, казва Волфхюгел, виждат откровение на вътрешните духовни сили, те са извор за добиване познания за детската индивидуалност. Какви силни преживявания изпълват децата, когато работят по този начин!

На края на книгата са прибавени на хубава хартия 16 таблици с фотографии на дървени и моделирани предмети, изработени от учениците.

Тези фотографии говорят за големия напредък, направен в това отношение от валдорфските ученици. ТФ показват, какво мощно средство може да бъде този метод за развитието на творческото въображение, а заедно с това и на всички душевни сили.

Wsem.Letopis_god.4_067.jpg?fbclid=IwAR1k

Обучение по книговезство

Тук предаваме три снимки на Свободното Валдорфско училище (фасадата на сградата му и две класни стаи за обучение).

Все повече става ясно, че само едно свободно училище на духовни основи може да даде едно целесъобразно образование и възпитание, защото отговаря на действителното познание на детската природа.

____________________________________

1) Виж „Всем. Летопис“, год. IV кн. 1.

Амин, ключът на вселената

Девствената майка на вселената

От Леонард Босман

(Продължение от кн. VI)

Една стара проповед за Св. Троица, цитирана от Харгрейф Джекингс в прочутото му съчинение Розенкройцерите, съдържа следната чудновата заповед: при смъртта на някой мъж камбаните трябва да бият три пъти, когато става погребението му, като служба на Троицата, а на някоя жена, която била второто лице на Троицата, камбаните трябва да бият два пъти“.

Това показва неясността, която съществува за различните идеи на Троичността, а особено когато се мисли антропоморфически. При туй, това не е едно изолирано твърдение, защото схващането, че първичната Троичност включвала един женски принцип, личи даже и в Еврейската енциклопедия на Функ и Вагнал (статията: „Троичност“), дето се казва, че Светият Дух се смятал от мандианците за майка на Месия, а също и че думата Дух, на еврейски — Руха, има женско окончание.

Същата статия напомня вечните препирни между евреите и християните за значението на Троичността, за които следващата извадка от Нахманидес, цитирана в неговата Енциклопедия, е един добър пример:

„Отец Паола ме запита в Герона дали вярвам в Троичността. Аз му казах: „Какво е Троицата; дали три големи човешки тела съставляват божеството?“ — “Не“. „Или има ли три етерни тела, също такива както душите, или има ли три ангела?“ — „Не“. „Или дали един предмет се състои от три вида материя така както телата се състоят от четирите елемента?“ — „Не“. „Какво тогава е Троичността“? Той каза: „Мъдрост, Воля и Сила“. Тогава аз казах: „Аз също признавам, че Бог е мъдър, а не глупав, че Той има неизменна воля и че Той е мощен, а не слаб, но изразът Троичност е погрешен. Защото Мъдростта не е случайна в Твореца, понеже Той и Неговата Мъдрост са едно, Той и Неговата Воля са едно, Той и Неговата Сила са едно. Така че, Воля, Мъдрост и Сила са едно. При това, даже ако тия три неща бяха случайни за него, това, що се нарича Бог, не би било три същества, но едно същество с тия три случайни атрибути...

Този безкраен аргумент продължава тъй, че Нахманидес внушава, че ако аналогиите са, за да дадат едно определение, тогава Бог би трябвало да бъде четири богове, т. е. Бог, Неговата Мъдрост, Воля и Сила. Той продължава по-нататък по един пресилен начин и поддържа, че Бог може даже да е четиристранен, защото неговият живот е още една страна.

Изглежда, че нито Фра Паола, нито Нахманидес са схващали истинското значение зад всичките тия думи, и че те следователно са се занимавали с дреболии, когато истината избягвала от тях.

Показано бе, обаче, в предидещата глава, как вселената или Бог, в най-дълбокото му значение, е Троичност от Живот, Субстанция и Отношението помежду им. Но това не е точен паралел на протестантската идея за Отец, Син и Дух Свети, а се отнася по-скоро до по-древната доктрина за Отец, Свети Дух, Майка и Син, последният бидейки в тоя смисъл резултат от взаимодействието между Живота-Бог-Бащата и Субстанцията Бог-Майка, резултат от което е произлизането на Бога (Неговото собствено излъчване или Синът) в тъй произведената вселена. Това е, което може да бъде наречено Космическият Христос, Синът, или Логос, едно отражение или излъчване от „Отца“, въплътеното „Слово“, не само в Христа-човека, но също и в онова тяло, което е самата вселена.

Това не значи, обаче, че трябва да се отстрани идеята, че Бог действително се въплътява в човека и, по определено, в съвършения човек Исуса, но то има за цел да посочи, че и двете идеи се нуждаят от внимателно проучване, преди да бъде отхвърлена която и да е от тях. но в същност двете могат да бъдат примирени.

Нека резюмираме тогава: има една Безкрайна Реалност , която е както дейна, така и възприемателна, причинна и формативна. Единният, по някакъв неописуем начин, освен символистично, или чрез аналогия, поляризира Себе си, оттегля се, както става в същност, из своята собствена субстанция, за да действа определено вътре в нея или върху нея. Във всяка една от тия поляризирани противоположности има, естествено, същата сила, и тази е, която, след като поляризира Единния, притегля заедно двойните аспекти (страни) за целите на действието и взаимодействието. Следов., тая сила тук се описва като Отношение, което преди творението е разделяща сила, а след творението стана обединителна сила. Единният в неговия положителен аспект може да бъде наречен Отец, а неговата противоположност, формативната и възприемателната Субстанция — Майка, когато пък Отношението, Обединителната сила, Св. Дух, е Животворящето Дихание, умствената енергия на Бога, Руах Хакодеш, според евреите.

Така. следователно, се е появила вселената. То е станало като че ли Бог е излял собственият си живот в неговата еманация — Неговият единороден Син, който е в най-истински смисъл Самият Той, Вселената и Животът, който я поддържа.

Тези неща, които Тома Воган е казал толкоз отдавна, не би трябвало да бъдат толкова предмет на разискване, колкото на почитане, и от сега нататък не бива да бъдат разбирани буквално, но преносно, и трябва да ги свързваме не толкова с историческите случки на това малко земно кълбо, колкото с космичните случки в небесата.

Горе очертаното схващане ни довежда до заключение за една по-скоро четиристранна, отколкото тристранна проява, Отец-Дух, Майка-Субстанция, Отношението между тях и тяхната еманация — Синът.

Това, което трябва да се разгледа, е майчината страна, тази коренна субстанция или майчинството на всички неща, в което всички неща се оформяват и от което всички неща изхождат. Понеже то е действително част от Абсолютния, то е, след., съвършено и чисто или, с други думи, то е истинската „д е в с т в е н а“ субстанция, недокосната и непорочна, или неосквернена, ако можем да си послужим с такива думи във връзка с това. Може да се схване като че ли тя се намира навсякъде в пространството, с творчески цели, и понеже е пластична и формативна, способна да възприеме форми и очертания, тя е, и винаги ще бъде, символизирана като вода, както свидетелства употребата на думата в книгата Битие в еврейския оригинал, която дума обикновено е превеждана „Небесата“, на еврейски Хашамаим, а буквално : „Повдигнатите води“. Ако желаем да разберем добре тази идея, с право бихме могли да ги наречем: Пластичният Океан на Космическата Субстанция в пространството, едно девствено море на невидимото, но все пак реално, корен на всека материя.

Същата идея се намира в най-древните индуски писания, особено в законите на Ману, в „Дхармашастра“ на Ману, преведена на английски от Г. Булър в Свещените книги на Изток , издадени от Макс Мюлер.

Там се твърди, че Сваямбху, Самосъществуващият или Брама се е проявил, за да произведе вселената, която е била тогава „неоформена и пуста“, както стои в еврейското писание“. Тя (вселената) е съществувала под формата на тъмнина,1) незабелязана и лишена от качества, „непостижима чрез разсъждение, неузнаваема, цяла потопена, както е било, в дълбок сън.“ Тогава божественият, самосъществуващият, невидимият, който е свършил всичко това, великите елементи и останалото, видимото, яви се с неудържима (творческа) сила, прогонвайки мрака (тъмнината) . . . Той, желаейки да произведе същества от много видове из собственото си тяло, първо чрез мисъл сътвори водите и постави семето си в тях. Това семе стана едно Златно Яйце с блясък равен на слънцето; в това яйце сам той се роди като Брама, прародител на целия свят. Водите се наричат Нараа, защото те са, наистина, рожба на Нара, понеже те бяха Неговото първо обиталище. От тогава Той е наречен „Нараяна“ (из законите на Ману, I, 5 — 10). Четецът ще забележи, че тук се предава същата идея за „Духа Божи, който се носеше по лицето на водите“, и думата Н а р а я н а значи буквално „движещият се по водите“. Любопитно е, че всичко това прилича, на еврейската версия за Творението, както е посочено в „Книгата за Битието“. Но тъй като законите на Ману, или тъй наречените индуски писания, дълго предшестват еврейските, едва ли е допустимо, че първите са преписани от последните. Дали се мисли по индуски или по еврейски, мисълта е все същата, а именно, че Бог е витаел над тоя „девствен океан“ или пластична субстанция или „Мариа“, за да изнесе световете със себе си като Космичен Христос в тях. Това е той, схващайки идеята символично, Неговият Собствен Отец, Син и Майка, което е безсмислица за невежия, но е истина, за да се изучва, истина за философа или мистика.

Законите на Ману, продължавайки описанието за творението, посочват как Божественият Един е поляризирал „Златното Яйце“ на субстанцията и е образувал из половините на небето и на земята, от ума и материята, „най-дребните частици“ и всички неща (1., 12 — 20). Всичко това наподобява историята в „Книгата за Битието“. При това то наумява, че идеята за атомите е много древна, защото е очевидно, че тия „дребни частици“ не са нищо друго освен атомите.

Друг древен индуски възглед за началото на нещата се намира в Xандожия Упанишад и другаде, именно, че цялата вселена произлиза от една първична субстанция или Акааша. Тази дума е била предмет на много странни преводи, някои я наричат даже „небе“, а други „етер“. Последният термин, бидейки употребен от Макс Мюлер, той все пак казва: „можем да я преведем чрез пространство, и двете значат, обаче, най-висшият Браман“. По-правилно е, може би, да се каже, че тази Акааша е субстанцията на Браман. Идеята е, че „най-висшият Браман“ (Парабраман) се изтъква като Акааша или корен — субстанция, от една страна, и като Пуруша или дух, Съществото, от друга.

Келтската космогония, както е описана от Джордж Ръсел (А. Е), в неговата книга Свещта на Видението, заслужва да се сравни с другите разкази за творението. Той казва, че в началото е бил безграничния Лир, едно безкрайно и невидимо божество, в което са били всички минали и настоящи неща и тия, които ще дойдат. Всички неща са били прелени в Великия Баща и Майка, и небето и земята бяха изгубени, бидейки едно в безкрайния Лир.

„Когато мистичната нощ трепва в зората, нейните листа, цветове и звездни плодове напъпват навреме и се ронят върху водите на пространството“. Този израз е общ на много древни космогонии. Неговите думи, обаче, са тъй красиви, че е добре да вземем още една извадка in-extenso:

„Ние имаме преди всичко Лир, едно безкрайно същество, нито дух, нито енергия, нито субстанция, но по-скоро духовна форма на всичките тях, в която всичките божествени сили, издигнати над себе си, съществуват в едно мистично единение или транс. Това е нощта на боговете, от която пръв се събужда Мананан, най-духовното божество, известно на древния Гаел, бидейки галическа равноценността на оня дух, който е духнал върху лицето на водите. Той е коренът на съществуванието, от който пониква свещения Лешник, символът на живота, който се е разклонявал на всякъде и формите на тоя живот са породени първо от Мананан, божественото въображение. Той се проявява в седем форми или божества, които са клоните на Лещника: и те пак изпущат безкрайно много листа и цветове и плод, мириади божествени същества, архетипове и праотечески родители на тия духове, които са децата на Лир, всичките те са първо в божествения мрак, и са неоткрити, и Мананан е още неизказаната дума, и е в това състояние халдейския оракул Проклус, находящ се в божествения ум: „тя още не е излязла, но пребивава в глъбините на Отца, в бездната на богосъхраненото мълчание“. Но Мананан, при все че е едно по същество с Бащинския е, при това, като божествено въображение, едно отделно същество, към което, така да кажем, Лир изглежда отделен или покрит с було, а тая страна на Лир е мираж, който започва да покрива истинското същество, той е Дана, Хибернийската Майка на боговете, или Синан в античната Динщенк, божество първо погледнато външно, и след., което изглежда, че има част от природата на субстанцията, и като първична форма на материята, е Духът на Природата. Мананан единствен от всички богове съществува във вътрешността на тоя дух, и следов., се нарича негова одежда, която, хвърлена върху човек или бог, закрива ги от погледа на въплътените същества. Неговата одежда, Феад Фиа, има много равноценности в други митологии. Това е Етерът, в който Зевс се носи невидимо, и Акааша, през който Брама напева своята вечна радост. Одеждата на Мананан, Етерът, Акааша, всички са били свързани със звука като с творческа сила, за мистичното въображение на миналото, светът бе възпят като същество; и каква друга мисъл вдъхнови апостола, когато писа; „в начало бе Словото“?

„Из божествения мрак Мананан възкръсна, един блуждаещ здрач преди зори, в който облачните образи на боговете се тълпят. Но има още в Лир една безкрайна глъбина на съществувание, един чувствен живот твърде безкраен, твърде духовен, твърде далечен, за да се говори за него, защото думите, с които си служим днес, не могат да ни го разкажат. Това е любовта още не вдъхната, и въпреки това не е любов, но по-скоро една скрита, неизказана нежност или радост, или потенцията им, която будейки се като образ на божествено въображение, се отразява в майчиното същество, и тогава се завтича, за да го прегърне. Източникът под Лешникът е пресъхнал. Творението е в движение. Многото произхожда от Едното. Една енергия на любов — или вечното желание — е излязла и търси през милиарди форми на илюзията безкрайното същество, което е напуснала. Това е Ангус Младенецът, вечната радост станала любов, любов променена в желание и водеща към земна страст и забрава на своята божественост. Вечната радост става любов, когато първи път потъне във формата, и образи на божествена красота играят пред нея и примамват от далеч. Това е първият проявен свят, Тиранодж или светът на безсмъртната младост. Любовта е променена в желание, когато се вдълбочава в природата, и това желание изгражда средния свят или Светът на водите. И, най-после, като се долавя до земния символ на своето желание, тя става на земята оная страст, която е духовна смърт. В друг смисъл Агнецът може да бъде описан като минаващ в активността на една латентна сила на Лир, който работи през божественото въображение, отпечатвайки своите идеи за природата в своето духовно състояние, и така извършва своите мириади трансформации. Това е изворът, в който всяка енергия се поражда от силата, която полага основитя на свята, през любовта и всяка форма на желание до химическото сцепление, така както Мананан е коренът на всеки съзнателен живот, от господстващото същество на боговете до съзнанието в мравката или амебата. Тъй също Дана е основата на всяка материална форма от незагиващото тяло на безсмъртните до преходното тяло на мушицата. Понеже това божество изплува из неговото първично състояние на екстазна нежност или радост в Лир, неговите разделени лъчи, въплътени във форма, влизат в тристранния живот на духовната любов, на желанието, и тъмната сянка на любовта. И тия три състояния имат за себе си три свята, в които те са трансформирали първичното естество на Дана: един свят на безсмъртна младост; един среден свят, където всичко се променя в желание; и който е наречен, поради своите колебания, свят на водите, и най-после земният свят, дето материята е възприела оная твърда форма, когато изглежда безжизнена или мъртва. Силата на източника, която е изхвърлила Синан, е била изразходвана и Синан е умрял.

За Дана, Хибернийската майка на боговете, аз съм вече казал, че тя е първата духовна форма на материята и, следов., е Красота. Понеже всяко същество изхожда из нейната утроба, облечено във форма, тя е мощната майка и като майка на всичко, тя е онова божествено състрадание, което изхожда отгоре, и е последния арбитър на правдата на боговете. Нейното сърце ще бъде у нас, когато нашето прости“.

Сега, ако се приеме, че има такова „Дева“ или Първична Субстанция, и че тя е била символизирана като „вода“ от древните, не е мъчно да се разбере идеята даже в своето приложение към „майката на Исуса“. Тя, както е добре известно, се нарича Мария (Мариам), което не е еврейска, а гръцка дума, еврейската най-близка дума е Мириам (Мрим). Пише се на гръцки и латински като Маре или Мария, и значи, буквално, „море“. Странно е, наистина — виждайки, че тук се наумява, че тая Девица Маре е океана на Космическата Субстанция в пространството — че трябва да се отбележи също, какво Латинската Ма те освен море значи още „обширния простор, Mare infernum или Mare supernum2) (низшето и висшето море) — божествената майка и земната майка, майката на световете или човека3)“.

Такива са, тогава, водите, „по лицето на които Духът Божи се носел“, както същият Дух, Светия Дух, витаел над Мария.

Необходимо е да се разберат всичките тия идеи, ако желаем напълно да разберем и свещените думи Амин и Аум. По тоя начин има две Троици за разглеждане, едната е: Баща, Майка и Син, а другата — Баща, Майка и Св. Дух, а четвъртото същество се вижда само когато Бащата, Майката, Синът и Св, Дух се разглеждат заедно. Всички тия неща са също символизирани от еврейската свещена дума Ихвх, т. е. така неречения Йехова.

Наистина, уместно е тука да се каже, че юдеизмът, относно неговата вътрешна и по-мистична страна, посочена в различните кабалистични произведения, изразява идеята както за троицата, така и за четворицата, но тия неща не бива да се разбират както са били учени при последните монашески литургии, нито пък че догмата, фиксирана в събора на Никея, да се приеме, че се отнася само до земни неща, но и до духовни и метафизични истини.

(Следва гл. III: Буквите и тяхното значение.)

____________________________________

1) „И тъмнината бе по лицето на глъбините“.

2) От латинския речник на Енсуорт: М are

3) Добре се знае, както е цитирано в „Розенкройцери“ от Дженингс, че Дева Мария, звездата на Морето или Стелла Maris, покровителка на моряците, управлява океана и нейния цвят е са ултрамарина на „глъбината“. Следов., казва този автор, това е фигурата Британия, която се показва да управлява морето, а не Нептун.

Тайната на любовта и брака

Езотерико-философска студия от Дайън Форчун

(Продължение от кн. VI)

Езотеричното схващане за живота и смъртта

Езотеричната наука установява, че живота е вечен. Нейното централно схващане се предава с думата превъплътяване (реинкарнация), която подразбира една трайна единица, въодушевявана чрез смяната на преходни тела. За да се изясни това схващане, трябва да се забележи, че индивидуалността и личността съставляват две различни страни на човека. Индивидуалността е съставена от трите най-висши тела, искрата на чистия дух от седмото поле, конкретното духовно естество от шестото поле и абстрактният ум от петото поле; тия трите, след като са се развили. се схващат като една еволюция и тогава като че ли се поглъщат обратно в безкрайното, като организирани центрове на излъчване. Четирите по-низши тела — конкретната менталност, емоционалното естество, естеството на страстите и физическото тяло —се разглеждат като временни прибавки на материята от съответните техни полета, с които индивидуалността си служи като проводник и за които, колективно, се казва, че съставляват личността

Личността се изгражда, за да подпомогне индивидуалността, която е безформена, за да придобие опитност в света не формите, и тя се освобождава от нея с течение на времето и след като се намали ползата от нея, опитността, обаче, през която минава, се поглъща от индивидуалността като храна за нейното развитие. По тоя начин това е индивидуалността, която еволюира през течението на векове, когато пък многото личности, свързани с нея, просто се развиват, действат, живеят и умират; но всека личност се изгражда от индивидуалността, която е напреднала, и всека нейна последваща е по-развит тип от своята предшественица.

Тогава казват, че индивидуалността е единицата на еволюцията, а личността е единицата на въплътяването.

От учението за превъплътяването възникна езотеричната теория за съдбата. Терминът „съдба“, може да се забележи, е синоним на термина „карма“, употребяван в източните школи.

Поддържа се, че човешката съдба представлява общия сбор на причините, които човек си е създал в миналите си животи и те определят условията на настоящето. Нови причини, обаче, постоянно се вмъкват чрез видоизменящото действие на волята; следов., съдбата на е неизбежна, както екзотериците я схващат, но е едно по-скоро обуславящо влияние, отколкото решаващо. Наистина, съществуват причини, действащи от миналото, които могат да бъдат толкова силни, че никакви усилия на волята да не могат да спрат тяхното течение, и те трябва да се иждивят, докато тяхната сила се изчерпи; но чрез своята воля човек може да определи противодействието си, което ще стори спрямо тях: дали чрез тях той ще бъде смазан или пречистен, издигнат чрез добре използвания случай, или ще се деградира чрез злоупотребата с него. Езотеричната наука учи, следов., че при всичко че човек трябва да разрешава мъчнотиите в живота си, при условията, при които той се намери в даден живот и в ограничения смисъл на тоя кратък период време, той няма свободна воля, обаче, така може да определи причините, които ще действат в неговото бъдеще, че може да създаде от себе си каквото пожелае.

Еволюция и посвещение

Ясно е, че езотеричната наука схваща човека като еволюиращ от подчовешкото към човешкото и след това нататък към свръхчовешкото, до състоянието на съзнанието за психичното, вдъхновеното и просветленото. Великият прилив на еволюцията ще подеме даже най-низшето към висините на духа с течение на времето, но трябва да мине дълъг период време, за да се завърши този процес, който е необходим да доведе човека до настоящето положение на неговото развитие. Има, обаче, един метод, чрез който се ускорява еволюцията: той е познат под името Посвещение, при който, чрез съзнателна служба на разума и волята, човек може да стори за себе си много по-бързо това, което еволюцията върши бавно за всичко, което съществува.

Поддържа се, че животът не изхожда едновременно от Великия Непроявен, но по-скоро като поток или шествие, така че, макар че всички вървят по един и същи път, некои са по-напред от другите и, следов. достигат високи състояния на развитието, когато техните братя или чакат за проявление или са на низка степен на развитие. Тия по-стари братя, било че са още в плътта или са напреднали отвъд състоянието, при което си служим с физическото тяло, могат, ако са подбудени от същото човеколюбив, което ни кара да се грижим за слабия и невежия на физическото поле. да учат и да помагат на тези, които заслужват това и които са в състояние да използват такава помощ.

Много такива индивиди са вече обучени от по-старите братя и тия ученици образуват авангарда на еволюцията. Те пък на свой ред наставляват други, които са техни последователи, така че еволюцията може да се сравни с летежа на диви патици, при които най-силните издържат грамадната съпротива на въздуха при върха на клина, а по-слабите се нареждат отзад.

Ако моралното, интелектуалното и духовното естество на даден човек са добре развити или, да си послужим с езотеричната терминология, ако неговите по-висши тела почват да се организират, тогава той може да бъде избран от по-старите братя за по-специално обучение. Знанията, първо, ще се предават телепатично на неговия подсъзнателен ум и когато той е напреднал достатъчно по тоя начин, ще бъде поставен в контакт с другите ученици на по-старите братя, които са на физическото поле, и те ще го учат и наставляват съзнателно чрез обикновените средства на това поле — чрез говоримото и писаното слово. Тогава, след като напредне още по-вече, по-старите и по-младите братя заедно, посредством процеса, познат под термина посвещение, ще съгласуват хармонично подсъзнанието със съзнанието.

Четецът може-би ще запита, по тази точка, как би могло да се установи контакта са Учителите? Малко бих могъл да кажа по този въпрос, понеже това е предмет на вътрешна опитност. Достатъчно е да се каже, че желанието, ако е доста силно и се поддържа доста дълго, ще проникне през булото и ще се постигне желания контакт. След това, пътят се отваря съобразно растежа на ученика.

Езотеричното схващане за пола

За да се разбере схващането на езотерическия философ за пола, ние трябва да си спомним, че светът, както е известен нему, е седем пъти по-сложен , отколкото е известен на екзотерическия философ, защото, за първия, физическият свят е само едно от седемте полета на проявление: физическото явление, познато нам като пол, образува само едната страна на една сила, която функционира върху всичките тия седем полета.

Даже екзотгричната наука започва да признава, че полът има не само физическа страна, но и емоционална. Езотеричната наука заявява, че Той има умствена и духовна страна в добавък на ония други страни, под които изобщо той е познат: и че във всяко поле той се изразява различно, действайки съобразно законите на онова поле, защото всички елементи на пола, които се намират в седемте полета и са елени в прави пропорции, са съществени за най-високия вид полов живот. При това, половите сили произхождат и се контролират от по-висшите полета. Само като се разберат проявите на пола и законите, които ги управляват върху тия полета, ние ще можем да се надаваме, че ще контролираме тяхното действие у самите нас и в обществото.

Езотерикът не употребява терминът „пол“ като нас: той говори за „живот-сила“, която схваща като енергия от електро-хидравлически тип, една лъчеизпущаща и магнетизираща трептяща активност, подобна на електричеството, с което тя е много тясно свързана, но която, обаче, е в състояние да се сгъстява и да упражнява налягане подобно на водната сила.

(Следва).

Духовна опитност

Силата на молитвата. — Дядо ми беше стар, осемдесет и девет годишен. Тялото му беше поотпаднало, но сетивата и умствените му способности бяха съвсем запазени, а и духът му до края беше бодър. Освен това, той бе и весел, та това правеше младите да обичат да се събират около него. Дядо особено се оживяваше и сините му очи добиваха младежкия си блясък, когато заговореше по духовни въпроси. Тогава и лицето му като че блясваше. В такива минути нас, внуците, обхващаше благоговение и ние стояхме мълчаливи, притаили дъх, увлечени в чудните му слова.

Помня, беше еднаж подир домашна молитва. Когато му бивахме на гости, вечер, той водеше молитвата, а после ни казваше по няколко думи в свръзка с прочетеното в Светото Писание. Нея вечер той бе чел стиха: "Каквото попросите искрено от Отца в мое име, ще ви бъде".

След молитва дядо се позамисли, а после повтори горния стих. Ние, децата се наместихме добре на миндеря, за да слушаме, защото по лицето му познахме, че ще каже нещо интересно.

"Аз съм стар и навярно скоро ще си отида", поде дядо. "Много нещо съм ви разказвал от живота си; нека тази вечер ви кажа една от причините, поради която дълбоко вярвам в истинността на това обещание на Спасителя.

Казвал съм ви, нали, че като малък аз копнеех да видя "света", а това значеше за нас тогава: хаджилък или поне Цариград. За хаджилък трябваха много пари и аз реших да отида в Цариград. Но как? Знаех, че родителите ми не ще ме пуснат, защото майка ме не би се помирила с мисълта да се отделя от нея. Тогава бях луда глава. Малко мислех за мъката, която майка ми ще изпита по мене.

Един ден през града ни минаха търговци на път за Цариград. Аз ги причаках на няколко километра вън от града, услових се при тях като чирак, а от съседния град пратих дума на нашите, че отивам да се уча на занаят, без да кажа къде.

В Цариград на първо време прекарах тежко, но после станах търговец. Провървя ми и Кримската война ме намери доставчик на турската армия на сено, брашна, масла, дрехи и пр.

Една нощ през войната сънувам, че съм в родния ни градец, но не у дома, а в една колиба накрай града. Вечер е. На огнището мъждее огън, а пред иконата се изправила жена, облечена в черно, която се усърдно моли. Тя е бледа. Изглежда болна. Аз тихо я приближавам и чувам: "Господи Исусе, смили се! През много изпитания ме премина. Ти знаеш защо. Но сега не искам да умра, додето не разбера какво е станало с изгубения ми син. Ако ти не промислиш, аз ще умра от глад. Последният къс хляб от вчера изядох. Господи, изпрати ми храна. Възвърни по-скоро изгубеният ми син." И почна да се кръсти и прави метани. Изтръпнах. Аз се взрях в нея и познах майка си.

Събудих се в тревога. "Сън! Чуден сън!", казах си аз. "Това не може да бъде. Бащината ми къща е голяма и хубава. Татко е имотен. А де е големия ми брат? Освен това, мама не може да е тъй остаряла. Вярно е, че за две години не съм чул за тях (тогава за тях научавах случайно от пътници), но нима такава промяна е възможна в това време? Впечатленията от съня обаче, бяха тъй реални, че аз не можах да заспя до зори, а щом пукна утрото, аз намерих каруцар, натоварих два чувала брашно и му поръчах да кара към краищата на града. Като стигнах близо до една бедна колиба, която наподобяваше тази, в която видях майка си, аз казах на каруцаря да предаде брашното и ако запитат, кой го праща да каже само "Аллах", т.е. Господ. Наградих го добре и все още развълнуван, отидох в къщи и усърдно извиках: "Господи, в какво положение е майка ми, ти знаеш. В този момент аз не мога другояче да й помогна. Брашното заех за Тебе. Ти й го предай, както намериш за добре".

След няколко дни аз заминах за родния си край, да видя какво е станало с нашите. Пристигнах там вечер. Излязъл бях от градеца ни малък, та сега никой не ме познаваше. Спрях се с каруцата на хана, а пеша се упътих към бащината ме къща. Потропах на вратата. Чужди хора ми отвориха.

- Къде са стопаните? - запитах аз.

- Ние сме.

- Как така? А поп Тодорови не живеят ли тука?

- Трябва да си чужденец, господине, та не знаеш, че къщата им се продаде на търг и сега вдовицата живее някъде край града.

Казах им, че съм сродник на поп Тодорови и ги помолих да ми разкажат станалото по-подробно. Узнах: брат ми умрял, баща ми станал гарантин на един свой приятел, за чийто дълг после продали всичко наше, та и къщата ни. В това време умрял и баща ми от удар. Майка ми се прибрала да живее в някаква колиба и се издържала чрез пране.

Същата нощ намерих колибата й. Потропах. Стара жена отвори, такава, каквато я видях насъне. Едва сдържах вълнението си и избухналото желание веднага да й се открия.

Хижата се осветляваше само от слабия огън на огнището и от кандилото, та тя не можеше добре да ме види. "Госпожо, странник съм. Мога ли да нощувам у вас? - О, господине, на драго сърце, но доколкото мога да те видя (а аз бях добре облечен, с "френски дрехи" и брилянтен пръстен на ръката), това не е място за теб. Аз имам само корав миндер и покривките ми са черги. Ако повървиш малко навътре в града, там на площада има хан, с доста удобни кревати." Аз, обаче, казах, че съм тъй уморен, че ако ме не приеме ще заспя на земята вън от колибата. Тогава тя сърдечно ме закани. Поля ми да се измия. Като се извини, че няма с що друго да ме нагости, сложи на софрата хляб и лук. После ми постла на миндеря, а за себе си на земята, до огнището до което седна и се вгледа в замиращия огън. Скоро аз се престорих на заспал. Тя се обърна взря се в мене, а после се изправи пред иконата и зачете молитва.

Аз треперех от вълнение. Майка ми, която е живяла в разкош и на която са слугували по няколко ратаи, сага се завива с техните черги.

Като свърши молитвата, аз се изкашлях и едва продумах: "Госпожо, ти май се молеше. Та има ли полза от молитвата? С какво ти е помогнал Бог?"

- Не говори така, господине, че е грехота. Бог е любов. И той чува и помага. Аз съм видяла много по-добри дни. Той ме е прекарал през горчиви изпитания. Защо? Той знае. Но не, не ме оставил да умра от глад. Някога даже ме храни като по чудо. Хлябът, който го яде ти, ако щеш да вярваш, Господ ми го прати. Да ти разкажа ли? Ще повярваш ли? - Аз съм предачка. Преди месец тежко се поболях. Изядох спестеното и когато мислех, че ще умра от глад, викнах една вечер отчаяно към него, а на утрото пред врата ми спря каруца. От нея каруцарят смъкна два чувала брашно. Аз му рекох, че сбъркал вратата, а той каза: "Не! Един непознат, добре облечен господин ме доведе тук и каза: тука ще внесеш брашното. Ако те попитат кой го праща, ще кажеш само: "Господ".

И досега, господине, не можах да узная, кой ми прати брашното, но в сърцето си едно зная: от Бога е. Той събуди у онзи човек желанието мене, болната да пригледа". . .

Тука на дядо протекоха сълзи и той се разхълца. "Дядо, продължи, как се откри на майка си?" Но той помаха с ръка и задавено каза: "Сега си легнете, а утре всичко ще ви доразкажа." Знаехме, че безполезно бе да настояваме, защото, когато дядо каже нещо, то беше последната му дума. Ние му целунахме ръката, а когато си легнахме, поблагодарихме Богу за нашия умен и чуден дядо.

Съобщава: Д. Л. Доганова

ВЕСТИ

Разменени писма. За да видят четците на списанието как културните хора ценят неговото значение и ползата, която принася на българския народ, поместваме тук разменените писма между редакцията ни и италианския пълномощен министър в София, г. Сабино Ринелла, който, с няколко сказки, запозна дипломатическото тяло в столицата с окултната наука. Ето тия писма в оригинал и в превод:

(Текстът в оригинал може да се прочете в приложения пдф)

(Превод)

София, 5. април 1926.

До Негово Превъзходителство

Господин САБИНО РИНЕЛЛА,

Министър на Италия

в София.

Господине Министре,

С голямо удоволствие поместих в списанието „Всемирна Летопис“ Вашата сказка, държана през месец февруари в софийския университет. Същевременно в отдела „Вести“ ние привлякохме вниманието на нашите четци върху твърде интересните мисли, които сте изказали, с такава мъдрост и красноречие, пред Вашите слушатели.

Като Ви благодаря за Вашата любезност, надея се, че Ваше Превъзходителство ще благоволи да ни ощастливи и за в бъдеще с благосклонното си сътрудничество.

Благоволете да приемете, Господине Министре, уверение в най-отличното ми почитание.

(п) Ив. Толев,

Главен редактор и пр.

* * *

Кралска Италианска

Легация

642.

София, 8 април 1926.

Г-н Ив. Толев, адвокат,

Главен редактор на списанието

„Всемирна Летопис“

София бул. Дондуков, 43.

С любезното си писмо от 5 текущия месец Вие благоволихте да ми съобщите, че сте публикували в списанието Ви моята сказка „Символи и мистерии“. Твърде трогнат от изразите, с които Вие сте привлекли вниманието на Вашите четци, аз Ви благодаря за това и Ви уверявам, че не ще пропусна удобния случай да дам моето сътрудничество на Вашето ценно списание.

Като изказвам най-искрените си благопожелания за бъдещето на списанието Ви като ефикасен елемент за напредъка на висшите философски изучавания, моля Ви да приемете уверенията в твърде отличното ми почитание.

(п.) Ринелла

* * *

На 17 април т. г. г. Сабино Ринелла държа в софийския университет още една сказка: Тайните на Кабалата! в която резюмира почти всички сведения, дадени от „Всемирна Летопис“ в първата годишнина по тая наука: съществените елементи на Кабалата, кабалистичното значение на староеврейската азбука, Таро, Зо-ар (ключът на небето). Пророчеството на Езекила и Откровението на св. Йоана. В заключението си сказчикът е казал, между другото: „Ако човечеството, вдъхновено от върховните принципи на древната мъдрост, установи едно съотношение между философията и религията, ако изостави егоистичния материализъм и издигне своя разсъдък до висшите духовни концепции, истински източници на доброто, прогресът на цивилизацията би бил обезпечен и би настъпило Божието Царство на земята, като се осъществи обещанието, дадено от Пророка, т. е. че Бог ще дойде да се приобщи, с всички вярващи, с ония, които Го обожават в Дух и истина. . . Кабалата обхваща най-висшите познания, тя е една мистична, йероглифна, фигуративна, енигматична наука, изпълнена с параболи, алегории, загадки и тайни. Вечната наука, вдъхновена от Бога, ни опознава с природата, тя осветлява душата ни, пречиства духа ни и укрепва здравето на тялото ни. Нека си подадем братска, ръка по този озарен път, за да заработим и направим да се разцъфти дървото на религиозния живот. Нека това бъде нашия копнеж и единственото ни стремление“.

Обаче, научаваме се, че г. Сабино Ринелла, тоя светъл ум, служител на истината и доброто, който е една. от гордостите на своя народ, бил отзован от фашисткото правителство. При все туй, където и да бъде, ние не се съмняваме, че той ще остане верен на своите идеи и ще работи неуморно за тяхното осъществяване в живота.

* * *

На вниманието на българското учителство. В тази книжка четците ни ще намерят ценната статия на добре известния педагогически деец у нас, г.Цв. Попов (Violino Primo), под заглавието: „Личност и метод“. В нея той развива идеята за необходимостта от духовно повдигане на учителя като личност до степента на истински художник в делото на възпитанието. С други думи, учителят трябва да стане активен окултист, за да може да изпълни с успех своята благородна мисия, т. е. сам да се издигне до състоянието да знае в съвършенство законите на живата природа,, по които се развива детската душа, за да може да ги прилага разумно и целесъобразно в своята педагогична дейност. Очевидно е, че мислите, изложени от автора в тая статия, се схождат напълно с принципите на окултната педагогика, за разяснението и възприемането на които нашето списание „Всемирна Летопис“ е дало редица статии. Учителят — възпитател трябва, преди всичко, да познае и възпита себе си, като развие всичките си душевни заложби на любов, мъдрост и истина — да възкреси Христа в душата си — и след това да пристъпи към великото си дело. Възпитанието на детето е свещено тайнство на Божията Любов!

* * *

Краят на една лъжа. „Научните“ глупости на професора д-р Ст. Консулов, изказани чрез подлистници във в. „Слово“ и сказки в университета, предизвикаха върху него един ураганен огън от всички страни, под който той напълно и безславно капитулира. Неговата колосална „научна“ лъжа, че душата не съществувала в човека, а последният бил само едно тяло, със смъртта на което всичко се свършвало, биде опровергната от всички, които се занимават с духовни въпроси, и посрещната изобщо със състрадателна насмешка от цялото здравомислещо общество. Издигнаха се даже гласове в печата да се уволни този професор, който не знае какво говори или умишлено проповядва атеизъм от самата университетска катедра. Уплашен от тая възможност, резултат от неговите дръзки кощунства с научните и духовни истини, г-н професорът бие вече отбой и моли да се тури крайна тия разисквания: в един подлистник на поменатия вестник, под заглавие: „Наука, религия и теософски мистицизъм“ (колко ли вида мистицизъм има, според г. професора?- Р)., той съобщава, че „тези дни“ щял да тури под печат една своя книга, в която щял да разгледа „обстойно“ повдигнатите въпроси. Какво ще бъде това „обстойно разглеждане“ може да се заключи и от досегашните семковщини в написаните от него подлистници по същите въпроси. Ние не се съмняваме, че той ще се омотае още по-жалко в новата си книга и не само няма да постигне целта си - да тури точка на предизвиканата от него разправия - но ще привлече нови съкрушителни удари върху себе си. „Дала баба петаче, за да се хване на хорото, но и десет пари да даде, не може да се отпусне“... И велеученият професор, след като се заяде най-напред с нашето списание, ще трябва да плати и последния си кодрант... А че действително тоя български „учен“ пише семковски глупости, може всеки да се увери от следните цитати:

„Всяка една проява на енергия, например, движението на тялото или работата на нервната система, означава разходване на енергия, която се е взела от нейде (!?), тя не може да дойде от една нематериална същност, която не съдържа (?) в себе си енергия...“

„В най ново време хората изучават чисто научно процентите на живота... „

Науката свършва там, дето почва религията и религията започва там, дето свършва науката. Неразбирането на тази проста истина...“

„Най-съвършената форма на религията - християнството почива върху религиозното чувство на човека...“

„Ако преди две хиляди години (т.е. във времето на Христа - Б.Р.) днешната наука (т.е. „науката“ на проф. д-р Ст. Консулов - Б.Р.) беше проникнала във всички слоеве на обществото, сигурно и формата на християнското учение би била по-друга../

„Със своето природно средство за познание - разума - човекът може да прозре само отчасти в битието, този кръг (?) на познанието се разширява с еволюцията (?) на човешкия разум.. (Извадки от в-к „Слово“, бр. 1174 и 1190 от т.г.) Можем да направим още много подобни цитати, ако не скъпяхме мястото в списанието си. Но горните са достатъчни, за да се види, че въпросният професор не само съвсем се е объркал в своите твърдения, основани на една лъжа, но и е дал доказателства, че той не знае нито що е наука, нито що е религия, нито що е християнско учение. Най-сетне, той се осмелява да заяви на всеуслишание, че ако би бил жив във времето на Христа и би писал сегашните си подлистници и би държал сегашните си сказки, Христос щял да се види в чудо и без друго щял да измени „формата“ на своето учение! Нещастен университет с такива професори!...

„А ето и някои отзиви на компетентни лица по въпросите, за разглеждането на които тъй лекомислено се е заловил казаният български „учен“. Доайенът на българските писатели, г. Стоян Михайловски, в брой 6 от 12.IV. т.г. на в. „Лъча“, между другото пише:

„В една сказка, държана завчера пред няколкостотин млади студенти, един български професор се е опитвал да доказва, че духът е еманация на тялото, че душата е функция на грубата материя. Тоя опит на българския професор добива грамадно значение, като се има предвид, че сказката е държана в помещението на българския университет. Тоя опит иде да потвърди сто пъти доказания факт, че българската държава е атеистична държава. Не се чудим, прочее, че в помещението на университета се говорят сквернодумства (к.н.) против християнската доктрина - и се говорят от един професор. Вероотстъпничеството, като не е пощадило нашите университетски среди, логичната последица на тоя духовен упадък никога не е липсвала. Вероотстъпничеството води към родоотстъпничество. А се намира в университетските сфери един професор, който се провиква: - „Каква душа ще гиздиме итруфиме, душа няма, душа не съществува, душата е глупава измислица!“ И властите - духовни и мирски мълчат. Това е един безпримерен в историята на цивилизацията скандал, каквито са впрочем всичките български публични скандали. Е добре, ний велегласно и енергично протестираме против това грубо и омерзително явление! Утре тези вероотстъпници ще подкачат да хулят и Бога! Като представител на българската религиозна мисъл, като най-стария между българските книжовници, а преди всичко като самостоятелен работник на перото и идеята - ний издигаме глас, за да оборим едно диво волнодумство, което дава себе си за доктрина и е способно да разбие всякакъв разумен и живоносен развой у българството...“ (Следва аргументацията за самостойното съществуване на душата).

А Църковен вестник, официален орган на „Св. Синод на българската православна църква“, възпроизвежда в броя си от 29.V.TT. съдържанието на сказката „Обнова и възраждане“, която г. Ст. Михайловски е държал на 13 - същия месец в салона на свещеническото братство в София, в присъствието на ректора на Духовната семинария, епископ Михаил, мнозина архимандрити (между които и представителя на Соф. Митрополит), свещеници и граждани. „Г-н Михайловски - цитира Църковен Вестник - посочи и друг пример за това. В университетите, каза той, от висотата на професорската катедра се проповядва атеизъм; от творците на утрешното общество се говор, че въпрос за самостойно съществуване на душата няма в позитивната наука и че душата е само функция на мозъка. Ето един извор на злотворно влияние върху съдбините на народа. И това насилие върху умовете и съвестта се търпи от обществото. Последното не протестира и не противодейства, а върви по пътя на тази нравствено- духовна безредица. Таково общество е порочно и не стои на своята висота. - На въпроса, кому се налага дълга да работи чрез духовно наставничество за духовно-нравственото превъзпитание и обнова на нашия народ, г. Михайловски отговори, че тоя дълг лежи върху църквата.. А тя не може да апелира за сътрудничество към училището, защото нашите училища са отровени от материалистичен дух, в училищата царува голяма разюзданост и нравствена поквара, в младежта се насаждат отрицателни учения, но лоши ученици няма, а има лоши учители... Църквата не може да се съюзи и с политиката, т.е. да поиска съдействието на политическата власт, защото църквата преследва вечни цели, а политиката - временни. Църквата, за да обнови и възроди народа, трябва да дири опора в себе си... Тъй е казал г. Михайловски и всичко това се споделя от Св. Синод. Но ако и представителите на тая „църква“ са потънали също в материализъм и поквара, тогава какво да се прави? Според Църковен Вестник, сказчикът не си е задал този въпрос и за това не намираме отговора му в синодалния орган...

Това са отзиви на православни българи, с одобрението и благословението на официалната българска църква. Не по-малко енергичен е и протестът на евангелистите против „научните“ изстъпления на поменатия професор. Освен във вестниците „Свят“ и „Зорница“, списанието „ Духовна обнова“ и др. в първия, от които г. Хаскел, директор на Самоковската американска гимназия, бележи за „отчаяните усилия на проф. Консулов да аргументира своята материалистична теория“, но даже и ултра-консервативният вестник „Мир“, близък до кръговете, от които същият Консулов черпи своето вдъхновение, е поместил една статия от г. Андрей Цанов (вж. брой 7776 от 1.VI.т.г.) в която, като се констатира, че „Ст. Михайловски и Ст. Ватралски - двама българи, дългогодишни ратници за правилното развитие и напредък на народа - въстанаха против това неблагоразумно изявление на професора и даже са поканили българското правителство да вземе мерки против тази дейност на професора... „ заключава, че „този професор прогласява своите въображаеми вярвания за душата, а не общодоказана и от всички приета наука. Нито той, нито пък някой друг учен е доказал, че душата е еманация на (тялото) материята. Истинската наука не е била и днес не е против ученията на Исуса Христа...

„А г. Ватралски, който лично е изслушал сказката на проф. Консулов, ето какво пише и как окачествява личността и твърденията му в статията си: „По адрес на един бездушен професор“..

„...Претенциите му, нескромни. Начетеността му ограничена, едностранчива. Липсата му на възпитание като възпитател, поразителна. Материалистичната еволюция обема всичкия му капитал на ученост. Психиката му - чисто животинска и отчасти мефистофелска ала тая последна черта не съвсем сполучливо прикрита. Такова е моето впечатление, разбира се. Цел и съдържание на дългата му сказка беше: човек е животно, тяло без душа. Такава била последната дума на биологията. „Ако такава е последната дума на биологията“, питахме се някои от слушателите му, „тогаз с какво ли ще я отличаваме от дявологията.“ Силна и убедителна бе сказката на тоя учен български професор. Докато го още слушах, аз напълно се убедих, че той наистина няма душа! Защото само човек учено-бездушен или бездушно-учен можеше да говори, както той говореше пред това жадно и доверчиво множество от млади хора. По-цинична подигравка с ролята на просветител и сам Мефисто не би могъл да измисли. Само един изроден в животинство закоравял, бездушник може без болка да слуша, още по-малко, да сее отровния бацил на атеизма в душите - защото те още имат души - на жадното.за знание младо поколение. От всички крадци най-голям е онзи, който отнема човеку вярата и надеждата, без да ги замести с други. От всички убийци най-сатанински е онзи, който с атеизъм (другото име на сатанизъм) заразява и прогресивно убива човешкия характер, човешката способност за моралност и за добродеен подвиг. А таквоз именно престъпление в името на просветата върши професор Консулов и неговите, ако има подобни колеги. Да бъде човек, по каквато и да било причина, атеист е двойно нещастие. Да бъде човек писател или сказчик и атеист, е обществена напаст. Но когато той, като държавен професор, използува обществената катедра, за да разпространява своята психична проказа, туй е вече престъпление непростимо. Безразлично дали той е по естество морално тъп или съзнателен деморализатор, такъв бездушен професор трябва ден по-скоро да се отстрани от званието обществен учител“. (В. „Зорница“, бр. 17, от 28.IV.1926 г.) А какво мислят и защо бездействат по тоя случай управниците на нашето учебно дело в Министерството на Народното просвещение?...

* * *

Предсмъртно изявление. На 10 май т. г. се помина в София старият абонат на „Всемирна Летопис“ и наш добър приятел Атанас Ив. Мустаков, родом от Севлиево, агроном и бивш народен представител. Според некролога, издаден от семейството му, той, преди да издъхне, е казал следните думи, които ясно свидетелстват за неговото пробудено съзнание и висша духовност:

„Каква промяна, чудна, приятна! По-рано беше тежко, непоносимо, а сега приятно, леко. Видях, че ще мога да съществувам, живея. Това е то, което не се тълкува с думи“. Нека след този факт — а такива факти и доказателства за съществуването на душата и преживяването й след смъртта на тялото има безброй — ония.които се заблуждават и заблуждават другите по въпросите за вечния живот, да преклонят глава пред тая свещена и неопровержима истина и да престанат да блядословят.

* * *

Четвъртият международен психически конгрес. На 12 юни т. г. се открива в Париж и ще заседава до 18 същи— четвъртият международен психически конгрес. Всичките психически дружества от целия свят ще изпратят представители на тоя конгрес, за да работят в отлично братство и съгласие за разяснението на най-капиталните въпроси, който занимават и вълнуват цялото човечество. Тия въпроси са: Що е човекът? От къде иде той? Какви са способности — те, които го свързват по време и пространство, с другите живи същества и светове? Какво е бъдещето му? и т. п. Психизмът дава на тия въпроси напълно задоволителни отговори, основани на проверени факти чрез опит. Великата проблема за живота и смъртта, за целокупното битие и човешките съдбини се осветлява всестранно. Работата на конгреса е разпределена на шест комисии. I-та ще проучи въпроса за човешката личност; подсъзнание, самосъзнание и свръхсъзнание; равновесието като резултат от взаимното им сътрудничество. II-та — човешката личност в отношенията й към човешкото и животинското царство: проучване на жизнените сили, умствените сили и чувствените сили; магнетична и психична терапевтика. III-та — човешката личност в отношенията й към растителното и минералното царства; телекинеза (преместване предмети на разстояние, левитация и пр.). IV-та — човешката личност в отношенията й към пространството и времето: телепсихия, ясновидство, предвиждане на бъдещето. V-та — човешката личност в отношенията й към вселената. Освен това, конгресистите ще получат няколко доклади, които сега се приготовлявали и имали за предмет: духовната култура и вегетарианството; психическият анализ; анормалните и тяхното превъзпитание; чувственото внушение; действието на човешките излъчвания върху растенията и микробите; психическите лечебни фактори; долавянето на вълните,. които придружават невидимите същества и проявяват присъствието и естеството им; алхимията; натуризмът и психизмът; разумността и моралните качества, според хирологията; действието на минералните води върху растенията

Редакцията на французкото списание Psychic Magazine обещава да даде подробен отчет за работите на конгреса.

НБ - Неделни беседи (1914 г. до 1944 г.)	Хронологичен списък	Азбучен списък
СБ - Съборни беседи (1906-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък
ООК - Общ Окултен клас (1922-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък
МОК - Младежки окултен клас (Специален клас) (1922-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък
ИБ - Извънредни беседи (1897-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък
КД - Клас на Добродетелите (1920-1926)	Хронологичен списък	Азбучен списък
МС - Младежки събори (Съборни) (1923-1930)	Хронологичен списък	Азбучен списък
РБ - Рилски беседи (Съборни) (1929-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък
УС - Утрини Слова (1930-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък
БС - Беседи пред сестрите(Четвъртачни беседи) (1917-1932)	Хронологичен списък	Азбучен списък
БР - Беседи пред ръководителите (1921-1930)	Хронологичен списък	Азбучен списък
ПС - Последното Слово (1943-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък