НАЧАЛО

Контакти | Дарение
Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | СПИСАНИЯ И ВЕСТНИЦИ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Година 1 (15 ноември 1928 – 25 декември 1929), брой 6

  Година 1 (1928 - 1929) - Вестник 'Братство' – 1928-1944
Алтернативен линк

Година 1 (15 ноември 1928 – 25 декември 1929), брой 6

15 май 1929 год.


Вестник Братство е свободен изразител на копнежа и волята за нов живот. Определена цена или абонамент няма. Който съчувствува на идеите, разпространявани чрез него, може да подкрепи неговото издаване с доброволна вноска.

Адрес: Сава Калименов
гр. Севлиево.

Съдържание:

Птичките пеят!
Етични основи на вегетарианството.
Възвръщане. (П л а м е н )
Жертвоприношение. (Стелла)
Душата, която се ражда. (Д.З.)
Да работим. (Т. Ч)
За в. Братство (Редакцията)
КНИЖНИНА
Едно посещение (С т е л л а)
Не късайте цветята! (П л а м е н)
Едно ценно помагало.

Птичките пеят!


Май! Птичките пеят!... Природата цъфти!.. Дърветата обличат белите и розови дрехи на своите цветове. Обкичват се със зеленина. Тревите буйно растат ...

О! Каква красота и великолепие! Какво богатство и щедрост! Какъв неизчерпаем извор на радост и щастие!..

Като че ли всяка твар, като че ли всяко растение и животно е опиянено от живот, опиянено от блаженството на съществуването.

А де човекът?... Взима ли той своя дял от тоя живот? От това блаженство? От тази радост и щастие?

Человекът е роб! Царя, „венеца на творението" е обвързан във веригите на едно неестествено съществуване. Той пъшка под едно двойно и тройно робство, движейки се в омагьосания кръг на своята слепота и егоизъм.

Освободители на човечеството, герои на подвига, носители на светлината! — Ето! — той ви чака! Отворете му очите! Покажете му пътя! Изведете го из омагьосания кръг, във който и до днес се движи!

И те идват — „освободителите“! Дошли са отдавна!... И му казват: че еди кои си икономически условия; еди кои си класи и съсловия; еди кои си начини на производство, владение и потребление били причина на неговото робство!

„Освободителите“ още сами не знаят в какво се състои робството. Те делят хората на „експлоататори“ и „експлоатирани“, на „насилници“ и „насилвани" — и мислят че едните са роби, а другите — свободни! Те мислят че робството е нещо външно, че зависи от външни неща и затова се напъват да трошат веригите на човечеството чрез промяна на известни външни условия.

О! Те не знаят още, че робството е присъщо състояние на роба; че той не може да бъде освободен отвън, защото неговите вътрешни качества и състояния, неговите вътрешни вериги и робство определят и тия отвън ...

Човек е това, което мисли! Със своята собствена мисъл, с постоянството на водната капка която пробива камъка, той е сътворил себе си: добър или лош, силен или слаб, умен или глупав, трудолюбив или мързелив, честен или подлец, Страхлив или безстрашен, порочен или чист, и всички заобикалящи го условия са резултат, са отражение на тези негови вътрешни качества.

Животът никога не ще му даде нищо повече освен това, което е негово! И докато той е роб на своите слабости и пороци, докато той е лош, злобен, неразумен, ленив, подъл и страхлив, живота не ще му даде нищо друго, освен вериги! Там, и само там — вътре в човека — се крият причините на неговото робство.


***


Навън птичките пеят! Слънцето весело грее! Полето, горите, планината, се смеят озарени от неговите лъчи.

Птичките пеят! Те са свободни, весели, щастливи!

Човече! — И ти би могъл да бъдеш свободен като птичка! И ти би могъл да бъдеш весел и щастлив! И ти би могъл да прилепиш жадни устни и да пиеш до насита от извора на естествения живот!..

„Погледнете на птиците небесни, че не сеят, ни жънат, нито в житници събират, и Отец ваш небесни ги храни. Вие не сте ли много по-горни от тях?“

„Погледнете криновете в полето как растат: не се трудят нито предат, но казвам ви, че нито Соломон във всичката своя слава не бе облечен като един от тях. И ако Бог така облича тревата на полето, която я днес има, а утре я в пещ хвърлят, не ще ли много повече вас да облече, маловери?“ ..

Мислите ли че тези Христови думи са по-малко верни, по-малко категорични от вашите теории за „развоя на производствените форми и отношения“, за „капитали и принадени ценности?" Мислите ли, че в тях не се съдържа много повече и много по-велика мъдрост, отколкото във вашия „закон за борба за съществуване"?

Кой ви изгони из земния рай, където живеехте като птиците небесни и като криновете полски? И кой ще ви го пак възвърне?

Не търсете вън от себе си! И едното, и другото можете да направите само вие. Ключовете на рая се намират в вас: в вашето сърце, във вашия ум, във вашата воля.

Ако вие не бяхте се отклонили от правилния път на вашата еволюция, ако вие не бяхте престъпили природните закони, вие и днес щяхте да бъдете в рая, щяхте да живеете като птиците небесни и като криновете полски.

Но! Наближава веч денят на човешкото освобождение! Адам се е наскитал из пустините на живота, дето със мъка, с труд и кървав пот е добивал хляба си, и е готов вече, като блудния син, да падне при нозете на Отца, искайки прошка за своите престъпления.

Първото нещо, обаче, е: да му се отворят очите! Да съзнае, да види ясно че е роб, та да пожелае свободата. Да разбере, че сам той е причината на своето робство, че сам той е изковал своите вериги, и че, поради това, само той може да се освободи от тях.


***


Навън птичките пеят! И тяхната песен разтреперва и пронизва сърцето в трепета на сладко предчувствие: и ние можем да бъдем свободни! И ние, някога, ще станем като птичките: ще живеем „като птиците небесни“ и „като криновете полски“. Ще си възвърнем отново „Изгубения рай“.

А сега? — Стъпка по стъпка! Напред! Към него! ... Той блести в далечината! Не виждате ли го колко е прекрасен? Как сияй и ни зове към себе си? И като че ли ни казва:

„Пътя към мене минава през самите вас: през вашето сърце, ум и воля. Там лежат страшните препятствия, страшните изпитания, които вие трябва да преминете. Това са вашите недостатъци, вашите пороци и слабости! Това са вашите вътрешни вериги!“

Борбата за великото освобождение е почнала! Тя чака своите герои! ...

Етични основи на вегетарианството.


При споровете си с вегетарианците, хората, привърженици на месния режим, изтъкват следното съображение:

— Вие, вегетарианците сте привърженици на природното, на естественото. При всеки удобен случай вие твърдите, че насилието, убийството с цел да се изяде едно животно, е нещо противоприродно. Но вярно ли е, за жалост, това? Не дава ли ни самата природа пример на безпощадна жестокост? Погледнете в морето! Какъв морал, каква любов към ближния има там? Големият изяжда малкия без да помисли даже за никакви теории на милосърдие.

В същност, тия възражения едва ли заслужават даже да им се отговаря. Това е логиката на тези, които може би биха желали да повърнат човечеството до състоянието на морските хищници. За нея еволюция като че ли съвсем не съществува. Фактически, в живота съществува цяла една стълба от състояния на съзнанието. Тия именно състояния на съзнанието определят, при еднакви външни условия, различно поведение.

Тук би могло да се зададе въпрос и за „ползата“, за личните изгоди, които даден човек или животно биха имали за себе си при едно или друго държане. Напр. ако запитаме един людоед, защо изяда подобния си, той би могъл да отговори така: — „Ние сме деца на природата. Както тя оправдава изяждането на рибите една от друга, така ще оправдае и това, дето аз ще изям него. Защото, аз не се съмнявам, че и той би ме изял ако беше в момента по-силен от мене. Логиката на този дивак не се различава много от тая на противника на вегетарианството в нашата собствена cpеда. Обаче, тази „логика" съвсем не взема пред вид друг един закон, който действа в цялата природа.

Този закон, израз на висшата справедливост, която царува в живота, въпреки всички наши погрешни схващания, е изказан много ясно с думите на Христа: „Каквото посееш, това и ще пожънеш" или „С каквато мярка мериш, с такава ще ти бъде отмерено".

Повърхностния наблюдател на живота вижда навсякъде само неправди и несправедливости. Само този, чието съзнание прониква много по-дълбоко до причините на нещата и който се ползва от светлината на един широк мироглед, може да види, че подобни явления са само резултат от дейността на посочения по-горе закон: каквото сееш, това и жънеш!

И така, ако насилваш, ще насилват и тебе. Ако убиваш, ще убият и тебе. Ако изядеш ближния си, ще бъдат изяден и ти.

С оскъдните данни, с които съвременната официална наука разполага за действителния живот, абсолютната валидност на горепосочения закон мъчно би могла да се докаже. Това може да стане само за тогова, който разполага и се ползва с данните на окултната наука.

Например последната говори, че една от косвените причини на войните и на различните природни катастрофи, които причиняват толкова страдания на човека, е това постоянно проливане на реки от животинска кръв, което хората вършат за да си доставят неестествена храна, удоволствия и украшения. Насилственото прекъсване живота на милиони животински същества става причина за нарушаване на природната хармония, натрупване на огромни сили от омраза, ненавист към хората, чието действие, комбинирано с това на други подобни сили, причинява поменатите катастрофи, с което се неутрализират, изчерпват се веднъж натрупаните отрицателни сили.

Както и да е, етичното вегетарианство е израз на един по-висок, по-възвишен морал на човека. Етичните разбирания и морални задължения на вегетарианеца не се влияят от миналите стъпала, през която е минала стълбата на живота, а посочват друг морал — моралът на човешкото бъдеще.

Както днешното културно общество не взема пример за своето животоразбиране от царството на рибите и от диваците, така и общата етическа височина на вегетарианеца не бива да се влияе от средата, в която той е заставен да живее.

А това, че вегетарианството придобива все повече масов характер, сведочи, че в цялото днешно човечество зрее един друг морал, който с течението на годините ще стане меродавен. Ние смеем да твърдим, че това върви успоредно с появяването на нов човешки тип, на нова култура върху лицето на земята.

Възвръщане.


Ето:
Аз ида! — — — —
Кротък и смирен,
Любящ и верен —
Аз ида, Господи, пред жертвеника свят!
И слагам всичко, всичко що ми ощ остана.
След дългий път по друма каменист, трънлив!

* * *

Цветя — и тръне;
Аромат от рози — и жлъч отровна;
Разтворени обятия — и присмехи ехидни;
Звезди слънца, безкрайни хоризонти — и бездни черни, демонски коварни мрежи —
— Аз всичко срещнах в своя път!
До дъното на бездната слезнах, де нощ кат черна плащеница бе обгърнала ума ми!
И пих! — Изпих до капка чашата горчива.
На блуден син, помамен след миражите на светска мъдрост !
Аз Те отрекох! —  
Тебе, що изпълняш всичко:
Тебе — чрез когото диша всяка твар
И чийто живот блика в мойте собствени гърди!
И, в заслепението на гордостта човешка,
Опиянен от знания, от сили и богатства земни,
Помислил се всезнаещ, всемогъщ,
Поисках да издигна вавилонската кула на своето величие. Поисках да докажа, че освен мене няма други Бог,
Че само аз, човекът, се разпореждам в тоя свят!..

* * *

О, Господи!
Благословени нека бъдат Твойте мълнии,
С които сриваш въздушните кули на гордия човешки ум,
На алчността човешка ненаситна!
Благословен да бъдеш Ти,
Когато със един замах превръщаш в прах мравуняците жалки — наш’те градове.
Където ние, омагьосаните, превърнатите в свини пленници на земната Цирцея,
Забравили сме свойта небесна Родина!
Благословени нека бъдат мъките, страданията, сълзите,
които ти ни пращашъ!
Защото те са благодатната роса, която съживява и пробужда спящата душа човешка!
Защото те са Твоя светъл зов към висините.
Защото те единствения път са, който води към небето!

* * *

О, Господи!
До дъното на бездната ме Ти събори!
Благодаря Ти!
Благодаря Ти за Твойта велика милост!
Защото знам!
Защото пих аз веч от чашата горчива на отрицанието!
Защото видях що си ти за мене и за всяка твар.
И ето:
Със стъпките на блуден син се връщам пак при Тебе!
Пропих, изядох всичко в ширните дворове на суетата земна.
Робувах на греха, и господаря мой бе Сатана!
И свините му пасох, и ядох жълъдите с тях.
Останал сам самин, нещастен роб, гол, гладен и
презрен,
Заплаках горко аз за моя мил Баща, и като в сън проблеснаха пред моите очи дворците пищни Твои, които аз презрях зарад съблазни земни.
И ето:
Аз съм пак при Теб!
И слагам в Твоите нозе аз всичко, що ми ощ остана:
Едно сърце! — Едно сърце, което ощ тупти във порива
на любов безгранична!
Едно сърце, което иска ощ да люби.
Което иска за прегърне всичко — да обгърне и да слее целий свят във своята любов.

* * *

Ето, Господи! — Аз съм пак пред Теб!
И моето сърце Ти в дар принасям!
На Твойта правда с меча остър прободи го.
И нека кат' поток да бликнат тъмнокървавите  струи на порока и на всяка нечистота земна.
И  нека Твоя пламък обгори във него всяко зло;
И нека огън вечно неугасващ пламне в него,
И кат' поток да се разлее вредом неговата светлина!

* * *

О, Господи!
Прострен в праха, изцапан, кален, аз лежа пред
Твоите нозе: —
— Дигни ме! ... Просветли ме! ... Обнови ме! ...
Аз жаждам Твоята Любов! Аз жаждам Твойта Истина! И Твойта Мъдрост безконечна!
Защото пих от мъдростта човешка, от истината и
любовта земни,
И жаден пак останах!
Пих от соленото море житейско,
А пак мъчителната жажда като огън ме изгаря, и знам че нищо земно никога не ще я угаси!
Затуй при Тебе ида пак:
О, Господи, води ме! ...
Води ме, Господи, в таз долина на скръбта, в таз долина на смъртта ...
Води ме! — Заведи ме при Твоите потоци бистри,
При Твойте пасища лъчисти!
Във Твоя Дом огреял в светлина и във Любов!
О, Господи. — води ме!

П л а м е н


Жертвоприношение.


Една свежа утрина аз плахо пристъпих в Твоя Храм.

Там бе тихо и лъчезарно. Кандилата трептяха вече запалени.

Химни и молитви се възнасяха ведно с ароматния дим на смирна.

Коленичили, децата Ти се молеха.

На жертвеника гореше буен огън.

В съкровищницата се виждаха щедрите подаръци.

Молитвата се свърши. И в превара всеки Ти поднасяше дар.

Ами аз? Пожелах и аз да туря нещо там. Но какво? Със смут потръпнах, когато видях, че нямам що да ти даря.

И заплаках.

Но ето шъпот: „Тя тури всичко що имаше“.

Думите спомнеха за лептата на вдовицата.

Тогава, през сълзи усмихвайки се, аз минах през навалицата, скришом сложих всичко що имах и като птичка изхвръкнах из вратата.

Навън слънцето се усмихваше, птичките весело чуруликаха, децата радостно подскачаха. Сякаш и те бяха турили всичко що имат там.

Стелла


Душата, която се ражда.


Нощ. Природната стихия бушува на воля. Страшна буря! Пороен дъжд се излива и силен вятър вее. Черни облаци затулват небесния простор. Нито една звездица!

Светкавица като огнен пояс за миг раздира тъмното небе, а гръмотевичния екот с погресающа сила се носи далеч из небесния шир.

Громък е езика на великата природа. А при по-силен темп но нейния пулс - страх и трепет всявa тя в душите на ония, които безцелно пъплят по нейната снага.

По стръмния път що води към върха една светла фигура с героични усилия раздира гъстата мрачина на нощта и дава отпор на беснеещата стихия. Светкавица раздира небосвода, а ярката светлина, която се пониса навред осветява един страдалчески и героичен образ:

Душата човешка, в своя стремеж към висините, пътуваща всред мрака и бурите на земния живот!

Дрехите й са разкъсани, нозете и ръцете наранени и тя ту пада ту става по друма що води към върха. Лицето й тихо и спокойно. От него вее божествена светлина.

Бурята вече стихва. В далечните хоризонти на изтока зората се пука! Сякаш тайнствена някаква ръка по-силна от нощната стихия, започна да раздира черното було на мрака.

Нощта незабелязано се скрива някъде за да даде место на светлата зора, която тържествено се появяваше от изток.

Изправена на височината душата сияеше от радост. Като пролетен цвят тя чакаше целувката на първия слънчев лъч. Тя разгърна широко ръцете си и възприемаше с любов дара на великия Творец. Потопена в блаженство, тя се къпеше в слънчеви лъчи!

Д.З.


Да работим.


Всред тоя свят на алчност и пагубна борба, нека работим за възцаряването на мир и любов, защото ние сме деца на любовта и можем да бъдем щастливи и свободни в живота само когато любов чиста и безгранична изпълва нашите сърца.

Всред тоя cвят на невежество и престъпни стремежи нека работим за възцаряване на светлина и правда, защото ние сме деца на светлината и може да бъдем щастливи и доволни само когато нашия живот бъде постоянен стремеж към истината и доброто.

Всред тоя свят на робство и убийствена измама, нека работим за възцаряване на братство и любов, защото ние всички сме деца на Бога и можем да бъдем щастливи и спокойни в живота само когато се смирим и в себе си познаем членове на едно единно велико семейство.

Т. Ч.


За в. Братство


Умоляват се настоятелите, които получават в-к „Братство" във връзка за ръчно разпространение, да съобщят точно по колко екземпляра да им се изпраща занапред като се има пред вид да не остават неизползвани броеве, нито пък да има недостиг от такива. Това е необходимо, за да можем да определим тиража на в-ка.

Всеки, който може и желае да разпространява в. Братство, нека пише до редакцията като съобщи по колко екземпляра от в-ка да му се изпращат.

*


Ако някому е неприятно или неудобно да получава в-ка, най-сърдечно го молим да ни повърне един брой или да ни съобщи да спрем изпращането.

*


В-к Братство не задължава с нищо тези, на които се изпраща. Ако желаете, ако намирате за нужно и когато намирате за нужно, можете да дадете, каквото обичате, за подкрепата му. Не ли — ние не считаме никого за длъжен да направи това.

*


Харесва ли ви в-ка, читателю, или не ви харесва? Кое ви харесва и кое не? Как бихте желали да се списва? Какво ново да се въведе и по какъв начин? Изобщо, как вие мислите че в. Братство би могъл да се подобри — да стане по-интересен и по-ценен за всички?

Редакцията


КНИЖНИНА


В-к „Живот“, бр. 1 — 8, год. I., годишен абонамент 100 лв., адрес: ул. Витошка, 3 — София.

Един нов седмичник се появява на арената на българската публицистика. Неговата задача, доколкото схващаме, е да ни разкрие живота такъв, какъвто е, сваляйки от него покривалото на хорското невежество и разкривайки ни тайнствените пътища, по които той ни води нагоре.

Отдавна вече мина времето, когато незнанието беше условие за щастие. Адам отдавна скита из пустините на земния живот и сега вече трябва съзнателно, с отворени очи да поеме пътя, който истинското знание му сочи и който ще го заведе в изгубения рай, разбира се, само след безброй мъчителни усилия и геройски подвизи в бойното поле на Духа.

Днешното човешко знание за действителния живот и за силите, които го направляват, би трябвало да се нарече невежество. Невежество, безпросветна тъмнина изпълва учени и професори, академии и университети по отношение най-важните, най-съществените въпроси на живота: Що е човек? Откъде иде и къде отива? Кои са тайнствените пружини, които движат неговия и целокупния живот?

Във века на материалистическата слепота, в който живеем, опиянения от „много знания“ човешки ум е готов на всяка стъпка да заяви че „няма тайна“ за него. че всичко е разкрито, изследвано и класифицирано: „химерата Бог се разтопила в светлината на позитивната наука“, безсмъртната човешка душа е превърната в „съвкупност от душевни преживявания": а самият човек не е нищо друго, освен организовано сцепление на молекули, което утре ще се разпадне без да остане друго освен купчина пръст.

„Не е възможно за човека да знае, — Terra inkognita е това“, казват други и се затварят в черупката на собственото си незнание.

При тези детински схващания за живота на съвременния човек, в. Живот принася неоценима полза, хващайки го предпазливо за ръка и повеждайки го стъпка по стъпка по пътя, който води към истинско себепознание!

Каталог „Нови Мисли“. Съдържа беседите от Учителя и другата литература на Бялото Братство. Изпраща се безплатно всекиму, който го поиска от редакцията на сп. Ж. Зърно, бул. Дондуков, 16, —София

Едно посещение

(Из един дневник)


Направихме едно посещение с моята приятелка на един Учител. — Оригинален човек! Учен, мъдрец, философ. Какво ли не знае! И без професорска катедра преподава на цял един народ наука чиста, красива: за живота, за любовта, за религия, морал, поезия, музика, изкуство и пр ... При него се стичат от разни краища и учени да допълнят знанията си, и прости, не смогнали в живота си да получат образование, да се сдобият от него с по-нови и по-силни такива. Пък и даром ги дава.

И ние от затънтени краища чухме за него. Прегърнахме учението му. — Учение което запълня, осмисля и вдъхновява нашия живот.

Отидохме да го посетим.

Спомняте ли си какво сте чувствали, като дете, когато сте приближавали къщата на вашия учител, ако някога е трябвало да отидете там? — Ето, такава детинска радост и трепет ни изпълваха, когато приближихме къщата на нашия Учител.

Той живее далеч от града. Всред една борова градина. Файтонът спря. И ние задъхани от студ и бързане спряхме пред входа.

— Тука ли е? Ще ни приеме ли?

Благ, приятен глас и приветлива усмивка ни посрещнаха.

Вечерта бе синя с розови отсенки. А земята — бяла. Планината красиво се очертаваше на хоризонта. В полите й затрептяха електрическите лампи. А на небето — тук-там звезди. Имаше нещо величествено и свято. Тишина и мир се разливаха наоколо. А от него вееше благост и бащинска нежност:

— Защо сте толкоз закъснели? С какво дойдохте? Чака ли файтонът? Ще ви изпроводят. Влезте.

— Е сега, вие отивате пак да носите светлина, той пръв заговори. В това се състои красотата и смисъла на човешкия живот —да дава. Малкото семенце, което посеете, ще даде много плод. Не е в многото, а в малкото! За гладния не са нужни никакви философии и научни теории. — Хляб, хляб! Малкото хлебче. което ще му дадете, ще запълни и осмисли живота му! Бъдете жив хляб за гладните там на село! Христос е жив хляб, слязъл от небето, напуснал своята слава и величие и приел най-скромния и пълен с лишения и скръб живот. Скромността е най-голямото украшение на човека и смирението — най-красивия дар. Мълком нека расте и крепне във вас доброто. И озарявайте с него вашите ближни!

- Дълго ни говори. Душите ни пиеха жадно красивите и топли слова пълни с сила и живот.

Поднесе ни бурканче сладко. Ние, винаги ловим в думите му притчи, в делата му символи: Подсладете вашия, иначе горчив, живот с медения сот на мойто слово и сами вие услаждайте щедро живота на всички около вас!

На няколко пъти разбутва печката и не искаше да ни пусне докато не се стоплим и разположим добре.

— Топлина е нужна за сърцето и светлина за ума. В светлината никнат красивите мисли и желания и в топлината зреят.

— И тука закона за топлината е верен: Стопленото сърце се разширява, в него има място за повече души. И обратно, студеният човек е груб и егоист. Той обича само себе си.

— На вас учителите е отредена най-красивата, най-благородната, но и най-отговорната работа. На вас е поверена човешката душа в нейната крехка възраст. Вие може да я осакатите и погубите, но може и да й дадете най-идеална и красива форма. Първото ще избегнете, когато се научите да познавате детската душа, а второто ще постигнете, когато я обикнете. Свързва ли любов учител и ученици, успехът във всяко отношение е постигнат.

— Детската душа е отзивчива към красивото и доброто. Децата с радост биха очистили изворчето, от което ще пият бистра водица, кога идат на разходка, с грижа ще посеят и отгледат градинката си, с любов ще нахранят гладните птиченца зиме.

— Нека училището ви бъде кътче на любов и взаимни грижи! Общите обеди са пълни с красота и назидание! Гостуването едни у други е радост!

— Бог да ви благослови и помага в работата!

С тези думи ни изпрати до сред двора.

Величие вееше от този мъдър Учител. Величие пълнеше нощта.

С т е л л а ...


Не късайте цветята!


Хайде за цветя! Да отидем за цветя! За кокичета! За теменуги! За кърши-шапки! — Ето един вик, който с идването на пролетта все по-често и по-често се разнася в нашите градове и села. И, в отговор на него, китните долини, горските дъбрави и обраслите с шубраци чуки на нашата хубава земя се оживяват от веселите гласове на много гости, с нетърпение чакали пукването на пролетта за да излязат на чист въздух и слънце всред природата.

Кокичета ... минзухари ... теменуги! ... Произнесете бавно, членоразделно, и с дълбоко внимание се вслушайте в нежните съзвучия на тия думи, които галят ухото и опиват душата със своята красота!

Кокичета ... минзухари ... теменуги! ... колко красиво, колко приятно, колко нежно звучат тия думи и как тяхната красота и нежност е точен отраз на красотата и нежността на самите цветя, които те именуват. А когато, милвани от топлите слънчеви лъчи. отидете при самите тях — сгушени край някой храст или пръснати по полето и долините, — каква радост събуждат в сърцето на незагрубелия човек техните нежни форми и какво чувство на хармония се разлива в душата на този, който, прониквайки и схващайки хармонията в тяхното устройство, успява да се докосне, да се приобщи до великата Божествена хармония, която изпълва цялата природа, цялата вселена.

Природата е живата книга на Твореца. Всяка нейна форма е символ. Всеки образ — идея ... Цветята са едни от най-красивите нейни букви. И във всяко едно от тях е скрита много повече мъдрост, отколкото в хиляди томове на нашите учени.

***


Бавни са стъпките на човешката еволюция! — Много бавно се облагородява човешкото сърце! Много бавно, след много страдания и опитности, след много изпитания и подготовления, човек почва да разбира и да чувства единството на живота, своето единство с всичко живо, с всичко съществуващо. И днес, след един такъв дълъг път на опитности и всестранен напредък, човек все още стъпва в природата като варварин, като носител на диващината и разрушението! Той отива там да унищожава, да къса и хвърля, да тъпче и да нарушава хармонията на природата!

Това е все тази неутолима, егоистична жажда за притежаване, за заграбване на всичко, за използване на това, което сме пожелали и което захвърляме на пътя веднага щом вземем от него това. що ни е нужно. Това е все същата жажда, която импулсира личности, партии, организации, съсловия и държави в тяхната безогледна борба помежду им. Еднаква е същността, която лежи в основата на подобни действия, различни са само проявите, формите й.

***


Бавно се облагородява човешкото сърце! Но решим ли да тръгнем по един път, ние трябва да започнем от малкото, да започнем с първата стъпка.

Преди всичко нека знаем, че тия цветя съвсем не са за наше удоволствие разсеяни по поляни и долини; че те имат свой индивидуален и съзнателен живот, своя еволюция и заемат своето място в природата като известни тонове в една хармония. Следователно тяхното безогледно унищожаване, прекъсването на нормалния им развой нарушава тая хармония на природата. Който познава духовното единство във вселената, дълбоката вътрешна връзка, която съществува между различните елементи в природата и работата на духовните закони, той разбира че следствията от нарушението на тази хармония по какъвто и да било начин не може да не се почувстват от човека.

Но човек, в своята сляпа и безогледна жажда за притежаване винаги се е лъгал: воден от своята алчност той винаги се е задоволявал с формите, с черупката на нещата, а същността, ядката им винаги се е изплъзвала от ръцете му. Той се е награбвал със злато, но вместо полза имал е само вреда, защото сам той е ставал роб на златото си. Той е заграбвал власт, но вместо това да го ползва, той е ставал роб на злите сили и на пороците си, за проклятие и вреда на себе си и на подвластните си! Той завладява човека, своя брат, завладява или купува тялото му, силите му, които използва да си достави грубо удоволствие или печалба, но в замяна на това изгубва най-ценното, което може да получи от него: любовта, симпатията, сърдечната подкрепа на своя брат.

Такъв е случая и с цветята. Хората ги късат, „завладяват ги“, „радват им се“, отнисат ги у дома си, дето те преждевременно увяхват и после ги хвърлят на боклука. Те виждат само формата, нея вземат и затова получават много малко, бледа егоистична радост. Те се задоволяват с черупката, а ядката остава непозната за тях.

***


Вий имате сърце! И, днес или утре, природата, животът, Бог (безразлично е как вий ще наречете тази разумна сила, която работи над нас, както скулпторът над статуята) днес или утре, по-рано или по-късно, тази неведома сила, водейки ви стъпка по стъпка, опитност след опитност, страдание след страдание, ще накара сърцето ви да затрепти, да зазвучи в отговор на целокупния вселенски живот, който се разлива вредом; ще го направи отзивчиво, чувствително и нежно, способно и готово да се отзове на всеки стон, на всяка болка и радост, способно да съзре и да се свърже с живота на всяко живо същество.

Тогава твоето сърце, облагородено, издигнато, пречистено от страданията, ще ти подскаже, че цветеца, който ти току що си искал да откъснеш — това си ти сам, че неговият живот е твоят живот, че за живота граници няма, че ти и то — сте едно. И, ако би се опитал да го откъснеш, ти ще видиш, че болката, която ще ти причини това ще бъде толкова голяма — като да го късаш от сърцето си — че ти никога не би пожелал да повториш това.

ще дойде за тебе тогава деня, в който изобилната Божествена радост ще къпе безспирно сърцето ти: ти ще се ползваш не от черупката, а от ядката на нещата: целият свят ще бъде твой, ще го имаш и ще му се радваш по дух, защото желанието да обсебиш формите му не ще съществува.

***


Не късайте цветята! Не тичайте подир формите, — за да можете да придобиете живота. Оставете черупката, за да се ползвате от ядката1 Не търсете външното, за да можете да влезете в съприкосновение с вътрешното.

Не късайте цветята! — Идете при тях със свещен трепет, с предпазливи стъпки; обърнете се към тях като към живи, съзнателни същества. Свържете душата си с тяхната красота, хармония и нежност, без да извършвате насилие над тях!

И тогава те ще ви проговорят на своя съкровен език, ще ви разкрият своята мъдрост и ще ви дадат много, много радост.

Не късайте цветята!

П л а м е н


Едно ценно помагало.


Думата е за „Самоучителят по нотно пение“ от г. Борис Тричков.

Колкото повече се приближаваме към радостта на духовния живот, толкова по-усилено чувстваме нуждата да се приобщим с музикалното творчество от миналото и нашето време. А за това се изисква музикална грамотност. Нея ний ще придобием с упражнения, като почнем със смирението на „малките“ и постепенно се научим да чуваме тоновете вярно и чисто да ги пеем. Ето работа за която се е заловил г. Тричков в своят „Самоучител“. Почнал е той от гамата, обикновената, до-мажорна стълбица от тонове, която едва ли има грамотен човек да не знае наизуст, като ред от тонове, най-естествен, обикновен и свойствен за пение. От това първо стъпало автора като деца ни хваща за ръка и с 400 упражнения ни води все по-нагopе, докато свършва с пение на един величествен хорал на четири гласа. Важното е, че като са подбрани упражненията методически, водят ни без преход от по-лесното към по-сложното, в същото време, като музикални творби са ценни, а други ни са интимно близки като народни песни. Затова тия 400 упражнения се следват с увлечение и при завършването им в нас остава чувството на очакване за продължение подхванатия ред. Нужда, която автора обещава да задоволи с последующите части на същото ръководство.

Да се заловим за работа, да упражним и развием музикалното си чувство, е работа наистина ценна и от естество да ни отвори път за истински радости.

Усвоилият нотното пение се чувства радостен толкова, колкото и неграмотния прогледнал за книгата — всяко листче написана хартия той с усърдие приема и бърза да чете. Той е радостен, че нему се открива цялата съкровищница от идейното богатство, което той до тогава е чакал да му се подаде от чужди ръце.

също така се чувства зарадван и тоя, който е получил музикална грамотност, нему се откриват съкровищата от хубости, които тоновете дават в своето съчетание, езика на музиката става разбран за него без ничие посредничество. А езикът на музиката не е ли изразът на силите от духовния свят, устремени към нас за нашето истинско освобождение?

Да се възползваме всички от подадената ни ръка.

Един от зарадваните.


Р. S. „Самоучителят" се доставя от г. Борис Тричков, София, Кооп. Дом „Кн. Дондуков". Цена 40 лв.


  Година 1 (1928 - 1929) - Вестник 'Братство' – 1928-1944
, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ