Това се е случило отдавна, в далечен незнаен край.
Над него царувала вечна, черна нощ. Гнили мъгли се повдигали над блатистата земя и се стелели във въздуха. Хората се раждали, расли, любили се и умирали във влажен мрак.
Но понякога духането на вятъра разпръсвало тежките изпарения на земята. Тогава от далечното небе на хората поглеждали ярки звезди. Настъпвал всеобщ празник. Хората, стоящи сами в тъмни като зимници жилища, се събирали на площади и пеели химни на небето. Бащите показвали звездите на децата и ги учели, че в стремежа към тях е животът и щастието на човека. Юношите и девиците жадно се вглеждали в небето и се носели с душата си към него, далеч от мрака, който е давил земята. На звездите се молели жреците. Звездите възпявали поетите. Учените изучвали пътя на звездите, тяхното число, величина и направили важно откритие: оказало се, че звездите бавно, но непрекъснато се приближавали към земята. Преди десет хиляди години – тъй говорели достоверни източници – с труд би могла да се различи усмивката на лицето на детето от една и половина крачка. А сега, всеки лесно я различавал от цели три крачки. Нямало и никакво съмнение, че след няколко милиона години, небето ще засияе с ярки огньове и на земята ще настъпи царството на вечната лъчезарната светлина. Всички търпеливо очаквали блаженото време и с надежда за него умирали.
Така дълги години текъл живота на хората, тих и без бурен и стоплял се той от кратка вяра в далечните звезди.
Веднъж звездите на небето горели особено ярко. Хората събрани на площадите в нямо благоговение се възнасяли с душата си към вечната светлина.
Изведнъж из тълпата се раздал глас.
– Братя! Колко светло и чудно е там във високите небесни равнини! А у нас тук колко е мрачно и влажно1 В томление е моята душа, няма в нея живот и воля във вечната тъмнина. Какво от това, че след милиони години животът на нашите далечни потомци ще се озари от непрогледна светлина? Нам, нам е нужна гази светлина. Нужна ни е повече от въздуха и храната, повече от майката и възлюбената. Кой знае – може би има път към звездите..Може би, ние можем да ги свалим от небето и да ги издигнем тук, посред нас, за радост на цялата земя! Да вървим, прочее, да търсим пътя, да вървим да търсим светлината на живота!
В събранието настъпило мълчание. С шепот хората се питали един друг:
– Кой е този?
– Това е Адеил, безразсъден и непокорен юноша.
Пак настъпило мълчание И заговорил старият Теур, учителят на умните, светлината на науката.
– Мил юноша, на всички ни е понятна твоята тъга. Кой на своето време не е страдал от нея? Но невъзможно е на човека да свали от небето звезда. Краят на земята се свършва с дълбоки пропасти и бездни. Зад тях има стръмни скали. И няма през тях път към звездите. Тъй говорят опитът и мъдростта.
И отговорил Адеил:
– Не към вас, мъдреци, се обръщам аз. Вашата опитност покрива със завеса вашите очи и вашата мъдрост ви заслепява. Към вас аз викам, млади и смели по сърце, към вас, които още не сте смазани от овехтялата старческа мъдрост.
И той чакаше отговор. Едни казали:
– Ние с радост бихме дошли. Но ние сме светлина и радост в очите на нашита родители и не можем да им причиним печал.
Други казали:
– Ние радостно бихме тръгнали. Но ние току що почнахме да градим нашите къщи и нужно ни е да ги довършим.
Трети казали:
– Привет на тебе, Адеил! Ние тръгваме с теб!
И вдигнали се много юноши и девици. И тръгнали с Адеил. Отишли в тъмната, грозна далечина. И тъмнината ги погълнала.
*
Минало много време.
За заминалите не се знаело нищо. Майките оплакали безразсъдно починалите деца и животът потекъл по старому. Пак във влажната тъмнина се раждали, расли, любили се и умирали с тихата надежда, че след хиляди векове над земята ще възлезе светлината. Но ето, веднъж тъмният край на земята слабо се осветил от мержелееща трепетна светлина. Хората се събрали на площада и учудено питали:
– Що е това там?
Небето с всеки час ставало по-светло. Гълъбовите лъчи се хлъзгали по мъглите, пронизвали облаците, с широка светлина заливали небесните равнини. Мрачните облаци уплашено се виели, блъскали се и бягали далеч. Все по-ярко се разливали по небето тържествуващите лъчи. И трепет на небивала радост пробягвала по земята.
Втренчено се вгледал в далечината старият жрец Сатзои. И казал замислено:
– Такава светлина може да бъде само от вечна небесна звезда.
И възразил Теур, учителят на умните, светилото на науката:
– Но как е могла звездата да се спусне на земята? Няма за нас път към звездите и няма за звездите път към нас.
А небето светлеело, светлеело. И изведнъж, над края на земята, блеснала ослепително ярка точка.
– Звезда! Звезда иде!
И в бурна радост изтърчали хората насреща.
Ярки като ден, лъчите пронизвали гнилите мъгли. Разкъсани, раздробени, мъглите се спущали и прилепяли до земята. А лъчите греели по тях, късали ги на части и ги вкарвали в земята- Осветила се, очистила се далнината на земята. Хората видели колко широка е тази далнина, колко волен простор има на земята, и колко от техните братя живеят по всички страни.
И в бурна радост те тичали към светлината.
По пътя с тиха крачка вървял Адеил и високо държал на един лъч свалената от небето звезда. Той бил сам.
Попитали го:
– А где са останалите?
С трепет в гласа той отговорил:
– Всички загинаха. Проправяха път към небето през пропасти и бездни. И погинаха със смъртта на храбреци.
Превел от руски: П. Г. П.
Нищо не се среща така рядко у човека, както проявлението на собствената му воля.
Емерсон
„Прощавайте на враговете си”. С любовта си към тях допринасяме повече добро за нас, защото любовта е по-красива от ненавистта и злобата. Сам Христос е казал тия слова не за доброто на враговете, но за собствено добро на този който има врагове.
