Белморен

НОВА ГОДИНА

Годино,
ти бавно пристъпваш, прибулена плътно
с воала незрими на бъдните дни
в земята, където отколе безпътно
всред страсти и злоба борбата кипи;
в земята, където всред тътен и пламък,
и плач и ридан'е
смърт черна отколе без милост цари...

Ти идеш!
и никой не ще ти, годино, попречи
на воля да вдигнеш могъща ръка
и дари от свилени пазви да пръснеш;
и с обич да сгрееш ранени сърца;
и в тъмни простори небесни да палнеш
в гирлянди искрящи
на новото време все нови слънца!

О, бързай!
че пусти без теб са земите предишни, —
в провала изгниха цветущи села!
Че весден отгоре връхлитат все хищни
орляци от птици с железни крила,
а долу — обвити в чугун и стомана —
в предсмъртна превара
чудовища ръфат свещена земя...

Годино,
желайш ли човека до век да те слави
и името твое на век да блести,
кат перла лъчиста във наниза стари,
що Господ земя ни от века дари?
Тогава пристъпвай в земята размирна
с едничкия възглас:
„От днеска нататък нек мир зацари!"

Пристъпвай,
годино, облечена в снежна премяна;
пристъпвай със миртови вейки в ръце;
пристъпвай надеждна, лъчиста, засмяна,
с глас, пратен от Бога, що с обич зове,
да секне борбата и в димни простори —
всред тътен и вопъл —
брат брата да срещне със радост в сърце!

Тогава
в почуда ще стихнат сирените злобни;
ще падне размахен стоманений меч,
и вместо набега на птиците кобни,
във звездни простори над нази далеч,
ще литнат с крилата на гълъби бели
и в слънце огрени
мечтите ни свидни, родени по теб!...

* * *

S.

1. ПОЕМА

2. ВСЯКА ПРОЛЕТ

Аз слушам — ръми всяка есен
скръбта на жълтите листа,
когато с дъжд от златни капки
поръсват мократа земя.

На пролетта копнежа светъл
разцъфна в техните сърца,
познаха в лятото лъчисто
и пламъка на любовта.

Сега са скръбни, уморени
след своя кратък, жертвен път;
не знаят те, че пак на пролет
отново тук ще се родят.

3. МОЛИТВА

Ти само можеш, Ти Един,
сърцето с вяра Те зове,
О, съкрати тез дни на скръб,
да стихнат сълзи и страдания.

Пламтят огромните пожари,
Трепери цялата земя,
и всеки миг все нови рани
и вик в човешката душа.

Ти само можеш, Ти Един,
простри десницата си, спри
на злото вихъра стихиен и
нека дойде мир!

* * *

В.С.Н.

Сред хищния пристъп на смъртен повей
аз зная безбурна поляна,
безоблачен свод,
где радостно слънцето грей.

Оазис аз зная сред дива пустиня.
Там вихър вилнее и дюня след дюня
издига.
Но стига
оазиса китен, по чудо се спира
и пристан за отдих намира.

Сред вихъра, който без жалост руши,
аз зная кът дивен
Той дом е почивен
за будни души.