О, благодатно и любещо световно сърце. Приеми ме. Ето, аз дойдох на високата скала, от където не може да се направи вече нито стъпка напред, защото над мене са безкрайните и хладни простори на поднебесната бездна, а долу тъмни зверове са разтворили алчни уста да ме погълнат.
Умът е вече уморен, а по пътя нозете ми са оставили кървава диря.
Виждаш ли ме, аз протягам ръце за тебе, защото сега нищо не ми е повече потребно от твоята любов. Една сладостна мелодия долитна и ме намери в долината на моята печал. Аз я чух и забравих всичко, поех път към тебе, защото ти единствено не ме упрекна, ти единствено не ме осъди.
Сега не ми е потребна ничия човешка мъдрост и правда. Уморих се от думите на хората, които бият като камшици кървавят в рани на душата ми. Уморих се да свеждам глава пред гордата осанка на земното достойнство, наситих се да гледам гордо възправения образ на силните, отвратих се от измамата и от мизерните късчета на човешка почит, която ми се подхвърля понякога като на окаяник.
О, за тебе копнее сърцето ми и в моята тъжна самота чака да ме позовеш и да ми протегнеш ръце.
Оставих аз долината и стадата с плачещите гласове на хлопките, оставих топлата длан, която милваше морното ми чело, за да направя стъпка към тебе.
Преминах по острите кремъци на тясната пътека и стъпка по стъпка те приближавах, като падах и ставах, като плачех и ликувах.
Сега съм тук, на края на пътеката и никой не може да ми подаде ръка, освен тебе. Силата на силните е като лекия ветрец, който едва полюлява тревата, мъдростта на земните мъдреци е като измамна сянка. Над мене е небето с мълчаливото величие на звездите, а долу зеят мрачни урви, като уста на чудовища.
О, повикай ме и ми подай ръка, ти единствена, която можеш да ме изведеш от тук — кротка и безкрайна любов! Ти ще ме приемеш без гняв и без упрек. Ти, която забравяш моите грешки и можеш да избършеш сълзите и кървавите капки по нозете ми.
О, ти благодатно и любещо сърце на Всемира, повикай ме да склоня глава и да потъна като малко дете в твоята милувка!
