От кога ли сърцето ми познава чудния, неизразим копнеж по Тебе? Не помня. Зная само, че то беше някога заспала цветна пъпка, до която една утрин Ти се докосна като светъл лъч и я разтвори.
То заживя своята пролет.
Години минаха, изплетени от пъстри дни и нощи, аз още се радвам напролет.
В тихите утрини, когато от ясното небе се разлива дълбокия мир на Твоите обиталища, с трепет очаквам Твоето любещо око да ме погледне Тогава мисля, че се превръщам в малък извор, от който бликват поточета от ведри струи.
През дългия работен ден, кога копая в градината или държа разтворена пред мене книга, аз все следя посоката на светлия лъч, с който Ти си ме привлякъл. А нощем, загледана в безкрайния керван на кротките звезди, мисля, че като тях безкрайно е числото на дните, преди които Ти си вложил в сърцето ми чудния, неизразим копнеж по Тебе!
