Д. Антонова

ПТИЧКА

Висините тя избира,
че намира
там простор и светлина
за сърцето
и за свойте песни златни
във небето
мир, простор и тишина.
Със зората, росни капки
що излива
по цветя и стъбълца,
свойте песни
диамантни тя излива
и налива
в ожаднелите сърца.
Във безкрайни, сини, чудни
във лазурни,
необятни глъбини,
ту се гмурне,
ту изплава и запъва
нови песни
в нови чисти ширини.
И е волна тая птичка,
и в мъглата
тя подхвръква и лети.
Щом запее,
и пилее. — Тя във бури
и в лазури
само пее и лети.

S.

ИМПРЕСИЯ

Падат нежни, теменужки сенки в тих вечерен час,
отзвучават в тишината стъпки сребърни на здрач.
Уморен денят се скрива там зад сини планини
и очите се заглеждат в мълчаливи далнини.

Пада сянка и в сърцето и по неговия път
отминават много тръпки — грижи, радости и скръб.
Ден след ден изплитат низа, тя извила своя край,
а сърцето още дири някога изгубен рай.

Вечно тия сини хоризонти и
простори необзирни,
низ които погледа неспирно
лута се и нещо дири.

Вечно тая жажда, тоя устрем
по великото в живота —
една властна и красива тайна
за душата на човека.

Спират ли за миг един звездите
светлия си път в небето?
Или може нявга да помръкне
и надеждата в сърцето?