— Майко моя, кога вчера бързах за дома, по пътя аз стъпих с нозете си връх пясъчните къщички, които си бяха направили децата.
— Тук е път, им рекох гневно, не можете да спирате минувачите с вашата игра!
— Смачка ми фурничката с хлябовете, — разплакано чух да казва най-малкото.
— Не можа ли да минеш през другия път, се провикна най-смялото от тях, ами през къщичките, където ние живеем!
— В тези пясъчни къщички, — си мислех с насмешка и отминах. —
И после, когато влязох в градината на моята приятелка, пролетните лъчи на слънцето си играеха с младите листа на храстите и техните разцъфнали цветове изпълваха с възторг погледа ми. Когато приятелката ми ме видя от разтворения прозорец, цяла сияеща от радост ме извика по-скоро да се изкача при нея, за да видя, каква хубава рокля си е направила.
— Аз съм щастлива, ми викна тя, виж колко ми прилича. Нали ще ме намери прекрасна тази вечер! Той ще ме чака край розовите храсти.
— Нима това са добродетелите, с които младата девойка трябва да се украсява, за да даде щастие на своя възлюблен? — с упрек й отвърнах аз.
Тя нищо не рече. Видях — тежка сянка помрачи очите й.
— Ето защо тъгувам, скъпа майко — моите погрешки са в това, че очите ми не виждат прелестта на малките неща.
— Дете мое, упреците са безплодни. Направи радостта на другите своя радост.
