Ти дойде най-после, дълго чакана слънчева любов! Аз немея пред тебе и затворил очи пред ослепителния блясък, чакам да прозвъни в мене музиката на твоето дихание.
Цял живот те търсих из друмищата, вслушвах се в песента на среднощния вятър и във виковете на птичите ята.
Къде беше ти, когато лежах самотен в буйната трева на моите родни поляни и с примижали очи изпращах керваните на белите облаци?
Погледни, — върху косите ми е попадал вече цвят от вишните на моята преминала пролет, но сърцето ми нехае за това и трепка както тогава, когато тичах бос по прашните пътища и газех мекия, хладен мъх на ливадите.
Времето ме изостави, аз излязох от неговия стремителен поток и сега съм в една малка бяла ладийка, понесена върху кристалното и безбурно езеро на вечността.
О, моя слънчева обич! Да знаеш колко дълго те чакаха очите ми! Погледът ми се топеше в безкрая на хоризонтите, и диханието ми изгаряше да срещне твоя небесен огън.
Къде беше ти тогава, когато не можех да затворя очи за отмора? Къде бягаше бързата ти стъпка, когато те виках в сънищата си?
Ето, сега си наблизо, моя слънчева любов, и аз не смея да отворя очите си и да те погледна, защото така, аз усещам по-добре твоето - присъствие, жаркия лъх на диханието ти и шепота на твоите небесни слова.
Моя любов, ти си, която ме показа сам на себе и ме отрази като в огледалната повърхност на стихналото езеро.
Ти си наблизо, дълго чакана обич! Ти ме приближи като укротена сърна, която гонех със стрелите на своите копнежи.
Ела, душата ми е разтворен цвят, а сърцето ми пееща лютня!
