Тихо е. Пътеките стоят самотни и нозете, що ги издълбаха, сега са някъде далеч. Едни стъпки само плахо отекват в скалите, но и те заглъхват.
Долу, в полето, омарата тежи, а слънцето я багри кървавочервена. Върховете са мрачни, сякаш са доволни от своята висота, а езерото като че проплаква в тишината.
Ето и мъглата, лека и прозрачна, бавно, бавно идва из дола. Спира над езерото и проточва нагоре ръце като за молитва. А там зад върховете надничат високи, бели облаци и гледат чудната картина.
Денят си отива. Планината потъва бавно в мрака. Там, всред хаоса на скалите, стои едно същество с дръзки мисли за битието: Кога се появиха тук тези скали? Коя бе тази сила, що ги издигна тъй високо и чудно? По чия повеля избликнаха водите и кой очерта пътя им ?
Звездите се отразяват в езерото и трептят къдрави пътечки. Всичко тук на планината е тихо и потайно.
Мнозина ме питаха: Сам ли беше горе? – Не, никога не съм бил сам! Да бъдеш сам е все едно да си далеч от Бога, далеч от най-насъщната нужда в живота. Там долу, в хаоса на суровата борба, Бог лесно се забравя, но тук..., тук всичко ти спомня за Великия Творец. Той е в лекия повей на вятъра, в буйния грохот на водопадите, в тихия блясък на звездите, в монотонния напев на кристалните води. Той е във всичко и навсякъде. Аз не Го виждах, но радостта на душата ми, подсказваше Неговото присъствие.
