Има зеници на очи, от които наднича една голяма тайна. Мълчаливи и замислени, те са като водите на изумрудено езеро, в което се оглежда великолепието на света.
Когато душата – бродница премине през тайната на четирите стихии, когато слезе от върха, спуснала се с пробудените пролетни води, тя ще намери огромната снага на океана, из който е излязла. Тогава тя ще носи скрита голямата тайна, притихнала на изумрудените ù зеници.
И както океанът мълчи след бурята, така мълчат и тия очи.
Колелото е затворено. Небесните риби заключиха една от извивките на голямата спирала, за да започне нова и да продължи това, което е почнало преди всички векове.
Мълчат зениците на душата – бродница, достигнала края на един от небесните мигове. Тия очи са пълни с мъдрост, но блестят като очи на малко дете, с трепкащи светлини на далечни сияния. Гледаш тия зеници и проумяваш, че животът на Великото е почнал в безначалието и краят му се губи – в безкрайността.
Една небесна капка току що е капнала в океана и пак се готви за ново пътешествие. Една капчица вода дошла от висината на лазурното небе, понесла опита от четирите годишни времена, скрила в себе си слънцето, езерата в планинските дебри, ширината на просторите и топлата пазва на земята, над която се люлее златен клас.
Една бродница душа чака своя час да полети отново.
Познавам в света две зеници на очи, от които поглеждат тайни. В изумрудените им дълбини е отразено като в повърхност на стихнало езеро, мъдрото великолепие на света.
