Тихо притварям вратата, където дълго преседях сама на пътния праг. Очите ми са уморени от дълго взиране по пътя, отгдето мислех, че ще дойдеш. И дрехите ми вятърът разметна и разхвърли, че дълго той ме брули. Но нямам скръб в сърцето, а светло примирение. Аз не те чакам повече!
Ще ида в малката градинка; там пролетта събужда цветните лехи и плодните дървета имат вече пъпки. Ще взема кошничка с различни семена, ще взема моята мотичка и с тиха песен и молитва ще подхвана благословена работа. От нея плод ще чакам, а тебе, аз не те чакам повече!
Разбрах, на тоя в земен прах потънал жизнен път не ще оставиш чистите си стъпки. Ще ги засипе прах, ще ги покрие кал и тези от людете, които ги познаят, ще страдат от това. Аз не те чакам в образ на земята, щастие!
