Обичам да пътувам по безбрежния океан в едно с Теб.
Безпътието е наслада за моите зрящи все нови и нови светове – очи.
Обичам забравата в безпределността, на която времето се губи в сенки, а пространството расте до изчезване.
Моята лодка е малка – двамина седим в нея само...
Аз вземам сребърните весла и здраво изопвам сгънати мишци.
Лодката безшумно разтваря сините небесни вълни.
И тъй, ние вървим към безграничното.
Покрай нас светове се изреждат и звезди проблясват.
От далнините се задава вихрено огнено око. То спира за миг – учудено ни гледа и пак тича напред. След него остават безброй светове.
Ний вървим днес тъй, както и вчера, както и всеки идващ ден.
Той е до мен – мълчалив с далеко впит поглед. Аз не го виждам.
Но той е до мен.
Тъй седи Той, и дълбоко мисли. И зная аз неговата мисъл.
Тя е в светлите страни, на край световете, където е Великият Изход.
Радостен и горд, аз гледам нови светове, а Той е до мен, величествен, безмълвен.
Тъй помня аз да минават времената – едно след друго от край вековете – от първото начало, което беше край на другото начало.
В тоя небесен океан има течения – те са тъмни, силни, люлеят лодката и я подемат по своя незнаен път.
Но те са тъмен отблясък, и тяхната глъбина крие страдания.
Понякога отпущам веслата и оставям лодката да се подеме в тия потоци.
Моят ум тогава спира всред шеметния ход на живота и стреснат пита за нея... Той я дири – тук и там, дири дето я няма. Дърпа се назад, той дири опори, но нея я няма....
И той страхлив, угнетен увисва между земя и небо.
Но ето, аз пак хващам здраво веслата; затрепква тялото на моята лодка и тя пори наново сините небесни вълни.
Умът наново започва своя ден – спокоен и силен. О! той сега не пита за нея къде е, коя е и какво е Тя. Защото Тя е с него. Тя – Истината на Живота.
И той безуморно работи както малката пчела.
А лодката се носи далеч, далеч по безбрежните световни океани към желан бряг на родна страна...
На изток се отмахват тънки завеси.
Една след друга мигновено чезнат в неизмерим чет.
А светлината все по-вече и по-вече насища хоризонта.
На изток зорите пеят утринни песнопения.
— Те идат все към нас...
Вълшебен изгрев очакват световете. Нашата лодка лети все напред да срещне светло окъпания изгрев.
От край вековете, Адонис, душата ми очаква Твоя тържествен изгрев! Шелла!
