Поискам ли в скръбни часове на бдения
В нещо да намеря утешения,
Не спирам се пред образ на светия,
Изписан по иконата, ни в тия,
Що славят ги с похвали гръмогласни,
Бойци прочути в боеве опасни.
Не ме плени и бледа монахиня,
Отшелница, избягала в пустиня,
Но погледа отправям във простора,
Където пред разплакани ми взори
Едно лице съзирам озарено,
Едно лице най-обично за мене,
Което ми се мярва в далнините
И прави да пресекнат ми сълзите.
То вдъхва ми в сърцето чудна сила,
Това е образът на дева мила,
Коя далеч живее в планината
На схлупена къщурка под стряхата.
Събрала е децата на народа,
По пътища ги кротко води.
Във малка стая с покрив нисък,
Где слънчев лъч едвам в прозора влиза,
И тя в задимения въздух диша...
Над бедните деца главица сниша,
Показва им и учи, наставлява,
И нежно им душите просвещава.
Бегливий лъч разкрива вътре само,
Че облак прахоляк е пълно тамо,
И в този прахоляк, гълчава
Последната си силица тя дава
На младите просвета да им вдъхне
И с чиста обич майчински да лъхне,
Да ги научи за борба в живота.
В сърцето си да найде всяко сила.
Така, о дево, твоят образ драги
Едничък мене в този час помага
И учи ме и тихо наставлява.
За жертва свята мене вдъхновява.
Да бих могла, девице, нежна, млада
Приживе теб светилище да сградя,
Безсмъртен паметник в света прекрасен
С образа ти ангелски, мил, ясен.

ДУХЪТ