Инка обходи широката поляна. Тя стъпваше внимателно върху пухкавата трева, между сините камбанки и не знаеше, на кое по-напред да се нарадва: на тях, на сините камбанки из тревата, или на високо издигнатите върхове над тях. Така всичко беше хубаво! Чудно хубаво беше тук.
Махабур я изненада. Кристалните му води я посрещнаха приветливо. Широката му площ я спря. Тя притаи дъх. Величествена гледка. Високите върхове се оглеждаха във водата и растяха в хубост.
Инка пристъпи. Тя спре току-що до самия бряг. И седна. И малките вълнички на езерото заприиждаха към нея. Те ù се радваха, поздравяваха я. И отминаваха. Отминаваха да съобщят на далечните си сестри радостната вест: Инка е тук! Приятелката ни от миналата година! Колко приказки са ù разказали те, колко песни са ù пели! А и тя на тях!
Особено ги помни Инка от деня на миналогодишната раздяла. Последната ù чудна среща с тях. Беше мъглив ден. От ранна утрин планината беше забулена с гъст воал. Излетниците тръгнаха, без да могат да вдъхнат от нейния чар. Тръгнаха от Махабур. И каква беше тяхната изненада, когато след около един час пътуване те чуха шум от вълни. Инка добре помнеше. Преди да види, тя чу шум от плискащи води. А това бяха водите на Махабур. Тя така добре ги познаваше!
И изненадата и радостта бяха големи. След един час пътуване всред непрогледни мъгли, вълничките на Махабур бяха такъв скъп приятел! Те, малките вълнички на Махабур, ги ориентираха тогава, и отправиха по правия път.
Инка се изправи. Тя тръгна по брега. Така всичко ù беше познато. Всичко я радваше. Пред една мъничка полянка тя спря. Сините камбанки като че ли я викаха. Розовите карамфилчета поглеждаха срамежливо и питаха: А нас, а нас, познаваш ли?
Инка се спря. Имаше толкова красота в този малък кът, ограден от един храст, една продълговата скала и няколко камъчета! И вместо благодарност за любезната покана на полянката и на красивите ù обитатели, тя каза: Аз не мога да те нарисувам,
не мога и да те опиша
толкова си хубава, полянке,
но аз мога да седна при тебе
и да ти се порадвам.Сините ти камбанки – звънят.
И аз чувам
безмълвната им песен.
След това Инка се наведе, погали розовите карамфилчета и продължи:
Не мога да ви нарисувам, не мога и да ви опиша, но аз мога да седна при вас и да ви се порадвам.
