По земята има много цветя. Едни разливат нежния аромат на обичта и лекуват, а други дъхат студената омраза и са като отровни змии. Всяко цвете е символ на душа, която се е родила. И, както се знае, най-хубавите цветя са най-редки. А най-редки са цветята, които не всеки крак може да стъпче, и всяка ръка да откъсне – ония, които растат по най-високите планински върхове, ония, които лете милват само слънчевите лъчи, а зиме, топлят само красивите снежинки.
Мнозина смятат розата за върховен символ по света, защото нейната форма, цвят и ухание, а най-вече мистичните кръгове на венечните й листа, говорят за безкрайните кръгове на човешкото съвършенство. Други казват, че формата, цвета и уханието на розата са твърде непостоянни. Има рози, които приличат на сърце, но има и такива, които приличат на юмрук; има рози с хубав нежно-червен цвят, но има и рози черни, които не дъхат любов.
А Еделвайсът е само един: снежно-бял и дъха само чистота. Той расте по-най-високите планински върхове, защото обича само слънцето и звездите. И много от ония, които са пожелавали да се кичат с Еделвайс, са изгубвали живота си, защото Еделвайсът е звезда, а звездите лесно се не стигат.
В миналото, из България е имало много върхове с Еделвайс. Но слънцето беше престанало да ги милва и снежинките да ги топлят, и те всички изчезнаха.
Днес, след дълга и студена зима, по високите български върхове пак заблестяха самотните цветове на Еделвайса.
Дано тоя път слънцето огрее всичките върхове (на не много високите български планини) и ги окичи с разкошни венци от Еделвайс.
ROD`ot
Не бой се, дете, кога слизаш надолу. Що, от тъмнината ли се плашиш? Не бой се и не трепери. Аз те държа за ръка и макар, че светилника започва да мъждее от суровата влага, ще пазя неговата светлинка. Дръж ме само здраво за ръка.
Ти се вайкаш и се плашиш, че там долу те очаква смърт? Не дете, слизал съм низ тез пътеки не веднъж и знам, че стигнем ли до дъното, ще ни се отвори пак изходен път нагоре. Само – недей се вайка и недей плака.
Ти се оплакваш, че светлината едва блещука, че ту блесне, ту изчезне, а? Помни, че аз съм тука, държа те за ръка и нося светилник.
Ти сещаш, казваш, само топъл шепот, топъл като дъх? – Тихи ли са моите думи? Тихи?... Още малко.
Ето ние стигаме дъното. И нещо светва. Видиш ли защо ти беше пламъчето на моя светилник? Ти се навеждаш и вземаш нещо. Ами аз? Видиш ли защо ти беше макар и бледен, пламъка на моя светилник?
Нещо радостно трепна в тебе. Пръв радостен трепет. Пред тебе започва да се развиделява. Познаваш ли този елмаз? Някога, спомняш ли си, ти го беше небрежно разсипал от твоята огърлица. А без него не-можеш да се върнеш при баща си.
Ти сещаш, нещо леко да те подига. То са крилата на радостта.
Чуй, ангели пеят.
Светлината на светилника все по се разширява, разширява и живо зазвучава с песента на ангелите.
