Д. Антонова

ОБИЧАЙ

ОБИЧАЙ! - говори земята широка,
Обичай! - запява небето над мен,
Обичай! - нашепва нощта мълчалива,
Обичай! - разказва и светлия ден.

Обичай! - в сърцето сурдинката свири,
Обичай! - душата безсмъртна ми пей.
Обичай! - говорят очите светящи,
Обичай! - неспирно в слуха ми се лей.

Обичам - тъй извора казва и блика,
таз дума красива разлива живот.
Обичам - с тих шепот се скланя дървото,
обилно дарено от сладкия плод.

Обичам - люлее се нивата златна
и свежда се кротко узрелия клас.
Обичай, обичам, отвсякъде чувам,
обичам - се уча да казвам и аз.

НА ЧУДНАТА скала, край извора клокочещ,
се моя поглед спира.
И дълго аз стоя, защото странен образ
написан се намира.

Да, странен знак е туй и мисля, че е книга
за четене разкрита.
Но кой ще прочете написаното в нея
със азбуката скрита?

О, кой ще отгадай написаното слово,
дълбано със години?
Ех, може би донявга царски син от тука
със златен ключ да мине.

И щом докосне с ключа, ще пламнат редовете,
до днеска непознати.
И хората ще чуят думите красиви,
със истина богати.

На каменната гръд е каменната книга.
Струи безспир водата,
и пее песента, че царски син ще мине,
със златен ключ в ръката.

Ей труден е пътя на твоя възход,
о пленнице, тъжна, смирена.
Затворена в тесен и тъмен затвор,
бленуваш ти радост неземна.
Родината светла на твоя Баща
ти помниш, о страннице вечна,
но дълъг и стръмен е пътя за там,
бележи го нишка сърдечна.

От върхове изправена стърчи всред бурното море
една скала гранитна. Връхлитат бури, разбиват се
вълна подир вълна, а тя мълчи. И тъй от векове.
Понякога моряк загубен ще свърне
с малка лодка отдалеч и ще отмине,
или с тревожен писък чайки кацват
на нея и пак отлитат.
От векове самотната скала мълчи, нехае бури
с рев кога вилнеят, а бавно времето челото ù бразди.
На таз скала у себе си аз искам да стоя.
Да слушам с плясък див вълни да се разбиват
и да мълча непоклатима. А нека се вълнува,
на воля да бушува край мен разпенено море.