Постепенно Изгревът се засели, построиха се много бараки, стана цяло селище. От града идваха много хора, които се точеха непрекъснато и се движеха и в двете посоки - от града до Изгрева и обратно. Едни си отиваха, други идваха. Онези, които бяхме на Изгрева като заселници имахме негласното задължения да посрещаме и изпращаме тези гости. Трябваше да им се поднесе чай, да им се поднесе стол, да им се покаже някое легло, където да полегнат и да отпочинат. Отначало това задължение бе приятно, но впоследствие стана едно голямо бреме. Отначало ни правеше удоволствие да посрещаме и изпращаме гости от града, но посетителите се увеличаваха, защото те идваха при Учителя по работа, Той разрешаваше техните лични въпроси и проблеми. Имаше и любопитни, които идваха, оглеждаха бараките ни, поос-михваха се и си тръгваха. Много пъти съм съм слушала с ушите си как споделяха: „Ами тук няма нищо интересно - само бараки. Та може ли в тях да живеят хора? Ами зимата какво правят в тези бараки?" Други посетители се учудваха: „Гледай ги тези, та те са бедни като църковни мишки, а защо ли ги гонят поповете и църквата?" Много такива изказвания чувахме не само зад гърба ни, но и споделяха пред нас. Някои от нас отговаряха, други обясняваха, но без никакъв ефект. Тогава отидох при Учителя и му казах: „Учителю, онези от града, които идват не ни одобряват и не ни харесват бараките. Казват, че тези бараки ни посрамват. Срамът нас и Учението". Учителят се усмихна: „Тези бараки ни пазят. Като дойдат и ни видят голите бараки кажат „Тук всичко е голо и няма нищо интересно". Така не идват любопитните, а идват учениците. Ако дойдат всички любопитни от града и се заселят тук и направят триетажни къщи за вас няма да има място и Изгрев няма да има. Така е по-добре." Разбрах, че тези бараки несръчно построени ни пазеха от много голяма завист. По-късно любопитните и онези противниците се нахвърлиха срещу Учението на Учителя, но не го упрекваха, че Той ни е привлекъл заради някакво богатство. Убедих се в правотата на думите му.
На следващият ден съм при Учителя. Каза ми: „Настроенията у човека са условия. Те са две приятелки, които не се обичат, но тебе еднакво те обичат. Когато се при едната приятелка, получаваш едно настроение, когато си при другата - друго настроение. А третата приятелка е чувството.
Принципът е като един фар, който свети на човека и той каквото и да върши все от неговата светлина се ползва. Когато човек постъпва по принцип той като направи някаква погрешка после съжалява." А аз се оплаках: „Учителю, аз много пъти като направя някоя погрешка после съжалявам, но грешката е направена." „У тебе има хубави заложби, но трябва да работиш и можеш да работиш. Всеки човек има по едного, който го обича. Човек трябва да намери истинската си връзка. Например един клон от някое дърво той е преплетен и се допира с много други клони и листа и често си мисли, че истинската му опора са те - другите клони, но той има само една връзка със стъблото, която е истинската му връзка, защото само там той получава живот. Затова човек да пази истинската си връзка с Бога.
Малките пречки човек трябва да се стреми да ги преодолее. Работа, работа трябва. Нито минута да седиш празна без работа. И да нямаш работа, сама да си я създадеш. Ще кажеш на онази Марийка, която я домързи: „Ха, Марийке, уший едни пантофки". В човека има едно същество, което е невъзпитано. То направи нещо без да мисли. После като го попиташ защо го направи, казва: „Тъй исках и го направих".
Младите трябва да се пазите от удоволствия. Младите ги погубват удоволствията, а старите ги погубва мързелът. Старият си мисли, че е уморен и все гледа да си почине. Мързелът и удоволствията са два порока, от които трябва да се пазите.
Животът е нещо вътрешно, човек трябва да пази вътрешната си връзка с Бога"