2.1. Към тебе

(в. „Братство", бр. 2,15.XII.1928 г.)

Аз те познавам.

Колкото и далеч от мене да бъдеш, гдето и да бъдеш, в село или в град, в колиба или дворец, може би никому неизвестен, изоставен от всички, отчаян, бездомен.

Аз те познавам. Защото познавам себе си. А ти си мой брат - капка от същата вода, от която съм и аз.

Ти си душа, която се стреми към светлина, към радост, към щастие.

Ти си лъч от неизмеримото мирово съзнание, попаднал в тежкото учили­ще, наречено Земя.

Ти страдаш, огъваш се в нужди - материални и духовни, - ти си всеки ден в долината на противоречията. Ти често губиш целта на живота пред очите си, стъписваш се отчаян и питаш: „Та нима това вечно тегло е животът? Нима за това се родих? Нима няма никаква цел в него? Нима в това море няма приста­нище?"

В тия минути, ти отпущаш греблата, оборваш глава на длани и плачеш. А после пак - вдигаш глава и почваш да гребеш - макар и без надежда за приста­нище.

Аз зная, че това е така, защото съм го преживял!

Пътят, по който ти вървиш, е вървян и преди нас с тебе. Опитни морепла­ватели са минавали по него и те го познават. И когато вълните ни подхвърлят като орехова черупка, когато слабата ни лодка пращи до счупване, когато се знаем, че сме сами, без надежда да видим някога покой, те ни казват: „Все пак, има пристанище, има покой и радост!"

Те няма да гребат вместо нас, не - усилията ще си бъдат мои и твои. Те само ни казват: „Смело напред! Има пристанище! Гребете!"

Ти не вярваш? - И имаш основание да не вярваш! Окото не се избистря отведнъж. Аз също не вярвах. Само сърцето ми пееше и ми се чинеше, че е почнало да се съмва.

В палат или колиба, беден или богат, в коприна или в дрипи - еднакво страдащ мой брат, чуй ме и - пак не ми вярвай: има пристанище!