21. НА ЛОВ ЗА ПРИКЛЮЧЕНИЯ

Вече бях отбелязал за режима, в който бях поставен, като ученик в Габровската гимназия и причините, които налагаха, да не мога да бъде в обществото на младите хора, през време на извънучилищните занимания и да преживявам всички техни забавления през това време, като другите. В междучасието те оживено коментираха преживяното и всички сплетни, които се създаваха при тези случаи. Всичко това за мене беше съвсем чуждо, още повече, че моите родители бяха много строги към този дял на младежкия живот. По-късно, като студент в София и като заживях на Изгрева в една кокетно направена къщичка от борови дъски, която си бяхме изградили с още четирима братя - беше същото. Намирайки се в оскъдни условия, погълнат от грижите за набавяне на средства за преживяване, нямах време за младежки забавления. И тук също както и в гимназията, в междучасието слушах приятните звънки гласове на младите хора в университета, да разправят весело и с оживление за прекараното свободно от занимание време всред приятно общество. И тук останах чужд на този свят, затворен погълнат в себе си, движейки се като някаква ледена грамада между младите хора и чувствувах как никой не смееше да се доближи до мене, въпреки желанието им за това.

Един ден решавам, че трябва да опитам и аз от тези тъй шумни младежки истории. Още същата вечер тръгнах из София да търся обществото на младите хора, което ще ми даде възможност да опитам тази страна на техния живот. Скитах из града, без да знам накъде и без никакъв резултат. Най-после влезнах в една малка сладкарница, в едно мазе на улица „Московска". Беше късно и вътре нямаше много хора. Още с влизането си, имах чувството, че ме полазва някакъв мръсен парцал, макар, че сравнително тя беше добре обзаведена. Седнах на една маса и си поръчах чай. Когато го донесоха и исках да го пия, видях, че по неговата повърхност плуваха мазни звездички. Каничката очевидно не беше измита и това още повече подсили неприятното ми чувство за гнусота. Оставих го, платих и си излезнах. Беше вече много късно и оживлението навън по тази улица преминаваше. Бавно се затътрих към Изгрева. Когато стигнах там беше вече в часовете след полунощ. Завивайки към салона, където се хранехме, гледам пред себе си Учителя. Той ме погледна така нежно, с бащинско чувство, в което се четеше такава мъка и покруса от гибелният път, по който искаше да мине неговият ученик. С тих нежен глас Той ми каза: „Къде ходи Николай?" От тези думи разбрах, целия бащински трепет, с който Той ме е следил и усилията му да ме предпази от гибел. Така се засрамих, както никога през живота си, и не знам как се довлякох до леглото си. Но тази среща и тези думи на Учителя, пометоха без остатък и завинаги желанието ми да опитам тоз живот. Така завърши моя лов за приключения. А Учителят ме посрещна по долно бельо, надянал един халат върху себе си.