4. ИДВАНЕ В СОФИЯ

В.К.: Кога дойдохте вие на Изгрева? Верка: Туй беше 1931 година. През 1928 година дойдох най-напред. Филип Кутев ми писа писмо, пък аз пак боледувах. Писа ми писмо да дойда в София, да се запиша в музикалната гимназия, защото свирех цигулка вече. И като писа, казвам на баща ми: „Тате, Филип ме вика." Те се съгласиха, ушиха ми рокля, ушиха ми две рокли, обувки нови и с цигулката си тръгвам аз за София. Посрещна ме там една приятелка, имаше един брат, Начо Петров, отседнах у тях. На другия ден, това беше 19, на 20 бях аз на беседа отидох, имаше един наш брат от Плевен, който живееше у Начо Петров, математик, Иван Анев, баща му е ръководител на Братството, ей там. Той живееше горе, аз отседнах у моята приятелка, защото нямаше свободна стая. В другата стая имаше един Стефчо Грозданов, той пък живееше там. Сестра Тереза Керемидчиева също живееше там. Тодор Стоименов живеше горе и така една хубава групичка бяхме, а ние с Иванчо ходим на беседа, ходим на Изгрев, още Изгревът беше, но не беше така устроен. Салонът тогава се строеше. В Салона и аз ходех на беседа, но аз вземам уроци. Филип ме свърза с Николай, Имаше един син - Васко Абаджиев, Никола Абаджиев, неговото момче, той ми предаваше на мен цигулка от 20 май до 21 юли, един месец. На 22 юли ще се явявам на изпит. Мина много добре. Аз бях приета първа на конкурс. Бях приета в музикалната гимназия. Тогава, 1928 година, ония там, миналата власт забраниха събора ни. От цяла България дошли в София и от гарата ги връщаха. Даже и баща ми дойде с майка ми. Но аз с тях не се върнах, но се върнах малко по-късно и казвам: „Учителю, искам да отида до Айтос, да се приготвя." Той казва: „Ще отидеш и ще се върнеш през септември." Някакви, даже месец нямаше, но аз като се върнах в Айтос, купих си рокля, купих си една шапчица и трябва да се връщам. Точно да тръгвам за София, почна ме тропическа малария. Пак от Айтос, 1928 година. Не можах да отида и боледувах пак от тропическа малария. Баща ми се качва на влака, имаше писмо от Учителя да отиде. „Защо Верка не дойде?" - пита за мен. Казва на Учителя, че съм болна от тропическа малария. „Ех, нека, ще мине, рекох, ще мине. После - каза -да дойде да продължи." И така аз пак заболях доста, тропиката ме гази и отидох аз в туй село Ченге. Бях завършила в Айтос 4-ти клас тогава в гимназията и не мога да уча. Този Иван Димитров го назначиха учител в едно село, Ченге, които са цялото село почти все наши хора, пък баща ми всички ги лекува. И го знаят баща ми, известен е. Аз бях с майка ми, бяхме в Ченге. И все лежа болна у една баба Петранка, синът й ръководител на Братството в Ченге, но много фино семейство. Както си седях, рекох, чакай да си сляза аз в града, имаше една Събка, имаше кон с двуколка така, качих се да отивам аз. И казвам: „Мамо, дай да ти купя захар, да купя две кутии шоколадови бонбони, кафе, пет кутии локум, ориз, там които неща няма в селото, ориз, халва, тахан." Имаше една търновска халва с орехи, аз от нея си купих. На тях купих едно кило и на мене едно, заедно де, но аз тая халва много я обичах. Сега я няма. Много ми е мъчно, че няма такава халва, с фъстъци беше. Сега я няма и много ми е мъчно. Тази халва много я обичам. И това им занесох. Имаха момиче, беше в 4-то отделение. Точно си тръгвам, Иванчо с колело отива на Ченге - Иван Димитров. Той казва: „Ела с мен, аз ще те заведа с колелото." Рекох, че аз съм тежка. - „Ами, тежка си!" А пък аз момиченце 4-ти клас, той учител. От гимназиален учител го пратиха там. То за мое добро е било. Качи ме на колелото, взе ми багажа и го сложи. Седнах така, сложих си ръцете така и потеглихме. По пътя има една чешмичка, слязохме там, пихме си, измихме се и поехме, има едно мостче, което се отделя за градината

С това момиченце като бях аз, имаше едно Верче, винаги слизахме там и слушахме, има там едно дърво, до туй дърво като отивахме, чувахме, че се пее арията на Орфей, „Своето щастие загубих". Тази песен слушаме до дървото и като се отдалечим, оттам нататък няма. Викам: „Иванчо, сега от тук с теб двамата ще слезем, но ще вървим пеш. Все ще чуеш нещо," И тръгваме, и почва да се слуша арията на Орфей. Само когато някой след мен ще запее това нещо, иначе не. В.К.: Чува се отгоре някой да пее? Верка: Чува се, чува се. Той, той, самият Орфей пее,

Там е залесено, като ходим до едно дърво. Оттам нататък няма. В.К.: По чии ноти, как? Верка: Абе ние го слушаме, пей песни, никакви ноти. Гласът на Орфей слушаме ний. В.К.: Сега спомняте ли си как е мелодията? Верка; Ами на тази - „Своето щастие загубих, Евредика, где си ти. Аз изгубих..." и т.н. И вървим. Този Иван Димитров е жив. Верчето, онова, също е слушала с мене. Тя сега е в Бургас. И с нея ще слезем долу, аз всеки ден слушам, отивам до там и се връщам, отивам до там и се връщам, слушам Орфей. Аз много хубаво чувство имам към Орфей. И нагоре, вече се качваме на колелото и продължаваме, отиваме у баба Петранка, приготвила супичка и ядене, пък аз не ям лук в ядене, никак готвено, и той също не яде, че ни направи катмички, поканиха ни на обед. Той беше учител на тяхното момиченце в 4-то отделение. Каза: „Верке, ела да те въведа аз и да те правя учителка.". А имаше един Митко Арабашев, наш съгражданин, той водеше 2-ро, Иван 3-то, а на първо отделение беше Георги Връбчев. Той си отиде, а го замести Нено Ганев. Много обичах децата. Петранка беше там и един ден рекох, чакай да се изкача от бабини Петрини нагоре както са. Една хубава полянка има, Иван Димитров излязъл от другата страна и всеки ден си ходи, взема си, чете си книги, ама аз това не го знаех. Той живееше в друга квартира, както си вървя, гледам така рекичка една хубава, като елмазчета слънцето брилянтно сребри. Гледам го седи. Аз не му обърнах внимание, гледам там си чете, не му обърнах внимание, и си поемам аз, нали трябва да се лекувам, още да продължавам. И един овчар слиза със своето дете, момченце. Той дойде до мен там, като видя овчаря. Казва: „Добър ден, добър ден. Вий нали сте дъщерята на бай Георги?" Рекох: „Аз съм." - „Твоят баща спаси живота на моята жена. Това е моето детенце, сега се връщам, защото трябва да ходи на училище." Един много фин човек. „Заповядайте у дома на обед." Рекох, че не можем да дойдем на обед. И след туй пак се върнах в Айтос и почнах да уча цигулка.

Дойде 1931 година. Рекох, чакай, аз защо не отида в София и на ден, на Димитровден аз реших да тръгна за София. Филип ми писа писмо и отивам 1931 година - второто отиване вече. В София бях най-напред 1928 година, когато на ул. „Оборище" 14 е салонът, никога няма да го забравя, Учителят беше в една стаичка, аз влизам и нося писмо за Учителя. Един брат се обажда, ама не е редно да го дам. Викам, че аз целувам ръка на Учителя. Казва Учителят: „Какво ми носите?" - „Едно писмо, Учителю." - „Сложи го на масата, Верка, аз сам ще го взема и после ще прочета писмото." И отидох, сложих го, после седнах, както е така катедрата. Не сте ходили на ул. „Оборище", не? В.К.: Не. Верка: Ул. „Оборище", както е така катедрата, от тази страна една голяма маса, на третия ред седнах аз, на първи стол от другата страна са братята, от тази страна са сестрите. Отделно са наредени. Така беше едно време и Учителят пристига, всички стават. Като засвириха брат Симеонов, цигулка и Мария на пианото, никога няма да забравя, като че ли небето и земята бяха едно. Аз не бях на земята, а радостна, обляна, цялата тряптя, трептя. Всеки случай беседата я преживях. Аз го знам Учителя от Айтос, нали. Но сега го виждам вече Учителят ме гледа, защото ме знае. Аз го гледам, не съм забелязала коя сестра е от моята страна или кой брат е от другата страна. Не, само Учителя гледам и като пеят, а зсъщо пея, защото знам песните, пък и хубавичко пеех, бях млада, музикална. На небето ли бях, не зная. Така радостно, така прекрасно беше. Учителят изнесе беседата, пак станахме, започна „Благословен Господ Бог наш", „ Ще се развеселя". През другото време пеехме и Мария ме погледна, брат Симеонов ме погледна и дойдоха и се запознаха с мен, защото ме чуха как пея хубаво песните. И аз вече тръгнах. Живееше Учителят на ул. „Опълченска" 66. Аз за Изгрева тръгвам, по едно време останах сама, Иван Анев не знам къде се запилял. Пред мен застана Георги Радев, къдрокосият младеж с бял костюм, хубав, и се запозна с мен, каза: „Вие дъщерята на Георги Куртев ли сте?" Казвам: „Да" на нашия брат и така тръгнах донякъде, после Иван Анев ме придружи до дома. Така ми беше първото отиване, среща с Учителя на беседата 1928 година.

И после, вече 1931 година. Като дойдох и си продължавах учението, но записах най-напред на Гаврийски гимназията. Там беше Каишев, химикът, Гаврийски беше, предаваше биология, професор Стоянов предаваше алгебра, геометрия и физика, а жена му история. Имаше един литератор, който е много близък, идваше на Братството с Паша Тодорова и Аня на Изгрева при Учителя. Той беше по литература. Бяхме към 40 души. Останах единствена. От 6-ти до 7-ми клас бях при този Стоянов, който ми предаваше. След туй записах музикалната гимназия, като частна ученичка. Цанков беше директор. Маестро Атанасов беше в комисия, Турчанов, Аврамов също. След туй, като завърших гимназията, рекох, чакай да запиша аз консерваторията. Най-напред за приемането, цигулка и пиано вече ме приеха, но Джуджев, той е наш брат, беше в комисия. Аз понеже Джуджев вечно се смее, вечно все усмихнат, никога не съм го видяла, тоя път седи тук, в тази комисия, гледам - един сериозен. А пък бях все частна ученичка, само знаех правилни и неправилни тактове и той казва: Запиши „Елено, моме Елено." Аз започнах, взех 7/ 16 такт и го записвам. Накрая аз го записвам. Аз пиша „до", той казва „си". Спор. Той казва „си", аз казвам „до", щото ми звучи. 15-20 минути спор. И като се ядосах, си казвам „Ще пиша „си"." Брашованов беше ректорът тогава и почна веднага да ме изпитва история на музиката, музикални форми и т.н. Веселин Стоянов и той ме изпитваше, професор Атанасов беше и др. Никога няма да забравя тогава по цигулка ме изпитва Аврамов, много фин човек, така ме слушаше и казва, че при изпълнението ми душа има, значи при изпълнението има душевно изпълнение, на музикален език е изпълнението.