2.6.1.3. ПОДБУДИ НА Д. ЦАНКОВ ЗА УНИЯТА.

СЛУЧКАТА В КУКУШ

Добре пресметнал тая кръстосаност на чуждите интереси, Цанков решава веднага, без предварителна и широка подготовка, въпроса за религиозната принадлежност на българите и чрез нея за тяхната черковна свобода. Той знае, че колкото по-изненадано бъде поставен тоя въпрос, толкова по-голямо впечатление ще направи той и на едната, и на другата страна. Най-малко ще извади руската дипломация от инертността, в която се е намирал до тогава, като я застави да вземе по-активно и по-определено отношение към българите. Че е тъй, идат да ни подкрепят думите му: - той прибягнал към нея като към „буря срещу бездейността на руската дипломация” (Матвеев, Болгарiя и пр. стр. 101116).

А и папският престол, подкрепен от западните католически държави, особено от Франция, ще направи потребното, за да се дари българският народ с повече правдини.

Няма да останат назад и протестантските държави начело с Англия, религиозните пропаганди на които спечелиха не малко привърженици и между първите българи.

Има основания да се твърди, че техен човек е бил до известно време и П. Р. Славейков (Стамболски, Автобиография, I, 90117). Защо, най-сетне, да не се прибегне и до това средство, когато се знае, че в миналото българските царе не веднъж са прибягали до него, било в изгода на своя трон, било в изгода на българските държавни интереси и то винаги при остри конфликти с византийската черква, наследница на която се явява гръцката патриаршия?

Не са изпуснати из предвид и политическите интереси на Турция. Ориентирана към Франция, Цанков е дълбоко убеден, че тя, най-малко, ще погледне благосклонно на унията, която ще отдели българите от русите, и намесата на Русия в турските работи неминуеми ще прекъсне.

По-нататък Цанков знае, какво ще стане. Ако надделее западната дипломация, подкрепена от Рим, българската народност ще бъде припозната, макар и под лоното на другата черква; ако надделее Русия - патриаршията ще трябва да отстъпи, което, в същност, значи пак официално припознаване на българската народност със свои собствени интереси и тежнения. Не ще съмнение, че по-изгодно от гледището на славянските и на православните успехи е второто решение, но и първото не е за пренебрегване. Трябва само да се чака сгоден случай, за да се откаже българският народ от Рим също тъй, както се отказаха по-късно армено-католиците, както са се отказвали някога и българските царе.

Отначало Цанков не открива своите планове за прегръщане на унията, но не се отказва от ловки агитации, особено между цариградските българи, било чрез печата, било чрез лични срещи с тях. Така той успява да се събере около себе си младите, които пленявал, защото бил „откровен, свободомислещ, свободолюбив”, качества които рядко имали в онова време „някои хора”. Тачели са го и са го уважавали също и старите българи: чорбаджиите, тежките търговци и банкерите. Той е говорел всякога „пламенно, убедително и искрено”. Па и казаното от него било казано, и думата му била дума до там, че понякога правел впечатление на човек „дързостен и решителен” (в. Съгласие).

В това време става едно неочаквано за българските първенци събитие, което указва решително влияние върху хода на унията.

Кукушани, недоволни от своя грък владика, срещу когото протестират от години подред против патриаршията с молба да се прати други - българин, подават на 12 юний 1859 год. прошение до папа Пий IX, с което го молят да ги приеме в лоното на католическата черква.

Цариградският патриарх се стресва от тази им постъпка и повиква при себе си първенците българи от Цариград. На тях той обещава, че ще ръкоположи българин за владика на Кукушката (Полянската) епархия.

Цанков, който наблюдава всичко с трепетен интерес, пише на 12 септемврий покрай другото и следното:

„Но ако примерът, когото жителите на Полiана дават на сичкити ни Българе ся подражяй на сякъде, доброто ще стане главно. Тогава нью не само ще сме по-силни с подпорката и взаимното насърдчаванiе, които сичкити наши Българи ще си дадат, но още и което е превъсходно полезно, за да не речем нуждно за сичкiят ни народ, Негово Святейшество Пiй IX ще може да постави нашата църковна iepapхiя и с тоя начин да даде на нашето вероисповедно положенiе една твърда основа връх която - под сянката на Авгуслят Скиптър на Негово Величество Султанът - ние ще положим нашето доброденств1е и нашата бъдна величина”.

Но до официално обявяване на унията още не се пристъпва. Цанков се задоволява само с проповеди за нейната положителност, като пуща не само пламенни статии в нейна полза, но прибягва и до оборване авторитета на всички български първенци, които по една или друга причина не са за нея. А противниците й не са малко.

Пръв се обявява против нея Гаврил Кръстевич с една статия в „Български книжици”. А в едно писмо от 3 август 1859 г. до Т. Бурмов, като говори за лошото впечатление от проповедите в полза на унията, моли го да се обади и той, защото го смята „най-способен” да й се противопостави в печата.

Против нея се обявява и Ботьо Петков от Калофер. Веднага взема страна срещу Цанкова и Раковски. Докато по-рано го държи в течение на своите книжовни планове и намерения, сега той не може да намери думи, с които да го наругае и нахули в своя „Дунавски лебед”.

Причините на тая опозиция срещу Цанков не са всякога от верски и църковен характер. Мнозина от неговите противници се обявяват и за врагове на унията чисто и просто от боязън да не би тя да предизвика разцепление в народните маси и с това да тури кръст върху току-що окопитилото се народно съзнание. Ако не е бил този страх, трябва да се предполага, че поне враждата между очерталите се два лагера - привърженици на унията и привърженици на православието - не би била толкова ожесточена.

______________________________

116) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова. Вж Матвеев, Павел Апександрович. Болгария после Берлинското конгресса. С. Петербург: тип. В. С. Балашева, 1887, с. 101.

117) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Вж Стамболски, Христо Танев. Автобиография, дневници и спомени на д-р Христо Танев Стамболски. Т. 1: 1852-1868. София: Държ. печ., 1927, с. 90.