90. ЗЕЛЕНАТА ПОВИКВАТЕЛНА
Зелената мобилизационна заповед бе в ръцете ми. Викаха ме в редовете на запаса. Дълго се вглеждах в малката хартийка, която този път не ме разтревожи. Беше към средата на август 1943 година. Предишната повиквателна заповед, която получих на 19 февруари 1943 година я посрещнах със смут. Рояк от противоречиви мисли разпънаха съзнанието ми. Спомням си как с ридание изкачвах стъпалата към Горницата на Учителя, да Му съобщя, че пак отивам да воювам. Но сега, при втората повиквателна заповед нямах това душевно притеснение от кървавите събития на бушуващата война. Озадачен от себе си и от обикновеното равнодушие към заповедта, реших да отскоча до Изгрева и да уведомя Учителя за неприятната вест.
Трябва да споделя, че Учителят позволяваше да хлопаме на Неговата врата и да Го занимаваме с нашето ежедневие, нашите тревоги и скърби. А Той с особено бащинско разположение проявяваше интерес към всеки и ни помагаше.
Учителят не бе в приемната, нито в салона. Почуках в Горницата. Секретната брава зачатка, вратата се отвори и на прага застана Учителят със своето делнично облекло. Сивият костюм и бялата плетена шапчица показваха намерението Му да слезе в приемната. Той съзря зелената повиквателна заповед и разбра за какво Го търся. „Този път няма да бъдеш мобилизиран. Направи постъпки да те освободят." Разговорът с Учителя бе приключен. Аз бях изненадан от това благоприятно решение, което трябваше да дойде. Но как щях да получа това освобождение? Мислих дълго. На следващия ден получих бъбречна криза. Имах камъни в бъбреците. Това ме накара да потърся лекар, след това получих бележка за заболяването ми, която представих пред медицинска комисия и накрая бях освободен. Имах външни и вътрешни хемороиди, които много често се възпаляваха. И за тях получих медицинска бележка за освобождаване. Всичко това представих пред военната медицинска комисия и аз бях освободен.
С нейно решение от 17 септември 1943 година бях отложен за три месеца с писмо, съгласно 844/143/32 и трябваше да се явя на 8 декември 1943 година в 1 инженерен полк.
А на 8.ХII.1943 година бях окончателно освободен, понеже поделението, в което бях извикан N74-1, бе демобилизирано.
Така моята войнишка съдба бе значително облекчена. Аз останах свободен и Учителят ме покани да Го придружавам до Витоша, в разстояние на 40 дни. Разбира се, това бяха ежедневни възлизания от Изгрева, през Симеоново, до Витоша. Тези дни не бяха един след друг. Понякога излизахме един, или два пъти в седмицата. А друг път почти през ден. Понякога Учителят ме извикваше веднага след Школната лекция и след час - два пешком се озовавахме над боровата горичка над село Симеоново. Това бяха дни на непосредствено общуване с Учителя. За пръв път бях толкова близо до Него. Рамо до рамо, и заедно крачехме, отдалечавайки се от града, където бушуваше разрухата.
Единствено от младите аз бях облекчен. Бях репатриран войник, но оставен на домашно лечение. Учителят знаеше това, защото лично го бе допуснал. Някой трябваше да бъде освободен от младите и да Го придружава. Аз се оказах най-подходящ. Понякога излизахме само двама. Друг път Учителят ме пращаше да повикам и брат Боев. За всяка разходка Савка знаеше и предварително приготвяше малка раница с необходимите неща за екскурзията. Там имаше бельо за преобличане на Учителя, както и закуска. Пътуването с Боян Боев бе трудничко, защото го затрудняваше крака. Той изоставаше назад, а това пък даваше възможност да водя свободен диалог с Учителя. Ние често почивахме и брат Боян се изравняваше с нас, изваждаше бележника и записваше това, което казваше Учителят.
Понякога излизахме Учителят, Савка и аз. Друг път бяхме четирима: Учителят, Борис Николов, Мария Тодорова и аз. Понякога идваха и други приятели с нас. В повечето случаи Учителят бе мълчалив.
Така се заредиха 40 дни с Учителя.
Горичката над село Симеоново бе засадена с млади борови фиданки. Ние шеговито я наричахме „младежкия клас". Над нея имаше широка, слънчева поляна. Обикновено разходката ни беше до тази поляна. Тук стъкмявахме огън, подварявахме топлата вода и разливахме чая. През цялото време Учителят бе вглъбен, замислен и мълчалив. Необезпокояван от никого, Учителят работеше по своему. Веднъж една сестра Го запита: „Учителю, и днес ли ще ходите на Витоша? Не Ви ли омръзна?" „Отивам на Витоша, за да работя, да се срещна с онези същества, които взимат участие в изпълнение на Божията воля в тези тежки събития за човечеството. Тези събития са тежки не само за човечеството, но и за обитателите на Невидимия свят. Едните и другите са като скачени съдове. Трябва едновременно да се разрешат заплетените въпроси и горе, в Невидимия свят, за да могат да се разрешат успешно и на земята, от човечеството".
Ето така ние отхождахме от Изгрева и се запътвахме към Симеоново всеки път, когато Учителят решаваше да излезем от града. Завръщахме се привечер на Изгрева, при малката къщичка, където живееше Савка. Понякога оставахме в дома на Борис Николов, когато той бе свободен, защото и той бе мобилизиран по това време.
Тези 40 дни започнаха от средата на октомври и продължиха до 8 декември 1943 година.
