200. ЧАСТНАТА СОБСТВЕНОСТ
Андрей направи гримаса на недоумение, и най-различни мисли прелитаха през съзнанието му. Някой оставаха за по-дълго, а други отлитаха и се заместваха с нови и все по-нови и интересни, и тогава спонтанно каза:
- А правото... частната собственост* - кое е мое, и кое на другите? Тогава Вие сте комунисти! Не, приличате ми на анархисти, но на особени, или както баща ми употребяваше думата „бамбашка” комунисти и анархисти. [*Учителят за частната собственост – виж Изгревът”, т. 22, с. 651-659.]
Христов си постигна целта, раздвижи и друга област от съзнанието на Андрей, най-важното, накара го да мисли, и сега се задоволи само да му каже:
- Човешкото право само обърква нещата и хората! - В главата на Андрей непрекъснато възникваха толкова много въпроси, че не знаеше кой да зададе, спря един въпрос и го зададе:
- Защо Ви изпраща царя подаръци?
- Защото ми е приятел - каза го така, като че царя да му е приятел, е нещо много обикновено нещо.
- Приятели сте? - И Андрей в себе си повтори много пъти това „приятели”, и в него изпъкна мисълта, той да използва това приятелство за себе си. А запита, като че не искаше да вярва на това:
- Вие срещате ли се, говорите ли с царя?
- Може ли да сме приятели, и да не се срещаме и да не говорим?
- Как се запознахте, кога се срещнахте първия път?
- Напомни ми друг път да ти разказвам това, сега искам ти да ми разказваш.
Андрей не можеше да си откъсне вниманието от това, което се случи и не можеше да не мисли за това, а да разказва свои спомени му беше невъзможно! Това забеляза и Христов. Андрей искаше да задава въпроси, но Христов отбягваше това, за да останат в него неразрешени, за да мисли, да има с какво да бъде заето съзнанието му, за да не мисли за болестта и страданията си.
- А тази красивата госпожица, каква беше? - Неочаквано и за самия себе си запита Андрей.
- Чиновничка в двореца - троснато и недоволно кратко му отговори Христов, за да разбере Андрей, че не желае повече да бъде разпитван.
Като че и самото провидение дойде на помощ на Андрей, който не можеше да разказва нищо за себе си след виденото преди малко, а Христов беше суров, държеше на своето, мълчеше и чакаше да започне.
