НАДКА БОЕВА

1. ГЕОРГИ КУРТЕВ В СПОМЕНИТЕ НА ВНУЧКАТА МУ

НАДКА БОЕВА

За дядо ми си спомням винаги с голяма любов. Най-светлите ми спомени са свързани с него, в детските ми години, в неговата къща. До завършване на средното ми образование съм живяла непосредствено до него. Много ни обичаше. Имаше желание да ни изучи и не жалеше сили и средства за това. Спомням си с каква обич той пое задължението да ни издържа в София, заедно с мен и брат ми, който завърши медицина и стана главен лекар в Бургас, а аз - българска филология - учителка. Така дядо много ни се радваше, че сме успели и най-вече че се изпълни неговото голямо и съкровено желание. Това беше негов завет и ние бяхме длъжни да го изпълним. А през какви перипетии на живота минахме, само ние си знаем.

Докато учихме, ние живеехме в София, на Изгрева. Тогава Учителят си беше вече заминал. Независимо от това, ние ходехме на беседи, играехме Паневритмия, срещахме се с много братя и сестри, запознахме се с много хора, които също познаваха дядо ми и винаги с любов говореха за него. Всичко това беше едно удовлетворение за нас и голяма радост, че имахме такъв дядо. Той беше благ човек, блага душа. Когато стоиш до него, чувствуваш някаква лекота, някакво особено излъчване имаше, атмосферата около него беше приятна и на душата весело и чисто. Спомням си и до днес неговия светъл образ. Той имаше синьо-електрикови очи със златисти точици по тях. Погледът му беше много мил, гледаше на живота светло и открито, толкова мил човек беше, че от умиление не може да не го прегърнеш, да не се допреш до него, даваше сила, импулс за живота. Много го обичахме. Макар и да не е имал високо образование, той знаеше много, четеше много, предимно беседите и окултна литература, които са му давали голяма духовна култура. Като малка му се чудех откъде знае толкова неща, а после разбрах каква светлина са му давали беседите. Дядо ми често разказваше за себе си, за детските си години. Той е роден през 1870 година в Айтос, в много бедно семейство. В училище се е учил много добре, още от учителя си научавал и запомнял уроците. Казваше: „Аз нямах учебници, както вие сега имате. Ходехме босички на училище." По- богатите деца са го канили в домовете си, да им помага на уроците и домашните. И като награда родителите им са го гощавали богато, понеже виждали, че е беден, но способен. Друг път разказваше нещо, което ми е правило голямо впечатление. Като поотраснал още малко, през лятото работел като чираче в едно кафене. Горкото дете, то трябвало да носи тежки тенекии, пълни с вода от Лъджата /чешма/. „Те бяха тежки, краката ми се преплитаха, но носех, само за да получа някой лев." Често съм плакала, като разказваше за това, за мизерното детство.

Много обичаше да разказва за приемането му във фелдшерските курсове като войник. И пак му помогнала голямата памет и интересът към знание; как е станал медицински фелдшер, как е работил и какви успехи е имал. И наистина той беше голям хуманист. Обичаше професията си и лекуваше с душа и сърце. След като завършил военната си служба, назначен е в Айтос за фелдшер и такъв е останал до края на живота си. Беше много обичан от хората, много го търсеха и предпочитаха. Освен това, че беше търсен за поставяне на инжекции, но беше и много сладкодумен и се обръщаха към него да им говори, да ги успокоява и напътства. Той имаше много лека ръка, просто като си сложи ръката и успокояваше болния. Аз самата много често боледувах и като си сложи ръката на болното място, особено на челото ми - оздравявах. Слагал ми е вендузи, компреси, лапи. И с умиление си спомням като си сложи ръчицата върху мен, ми отнемаше болката. Това беше една от най-големите му добрини към всички болни.

Дядо ми си е бил по начало религиозен. Когато се оженили с баба ми, той е посещавал църквата и там са пеели. Правеше ми впечатление, че той знаеше много църковни песни. Пееше ги по някой път в къщи. В Айтос се запознал с ясновидката Кортеза и по-после с Учителя. Учителят идвал веднъж в Айтос и след това втори път, когато го пратили у дядо ми, където пренощувал.

Вечерта сложили на масата месо за вечеря, но Учителят казал, че не яде месо. Дотогава дядо ми нищо не е знаел за вегетарианството. Тогава прибрали месото от софрата и сложили пържени яйца. Оттогава - казваше дядо ми - аз не вкусих месо. След това дядо се подвизава в Учението на Учителя. Редовно посещавал съборите в Търново, за което често говореше. Така например разказваше един обикновен случай, който ми е правил силно впечатление като дете. Като били на събора в Търново, Учителят бил на горния етаж в една стая. Отворил прозореца и пуснал внимателно една мишка, която била хваната в един капан. Има и други спомени, които аз не помня. Спомням си само, че когато майка ми умира, той бил на събор в Търново с баба ми. Получила се телеграма и дядо ми попитал Учителя как да постъпи. Учителят казал само баба ми да отиде на погребението, а дядо ми да остане. И така направили.

По-късно започнали в Айтос да се събират на групички, все пеели. Постепенно числото им ставало все по-голямо и когато един от братята, Божил, получил в наследство една къща, за да има повече място, съборили стената между двете стаи и така се получил един голям салон, в който и до днес се събират айтозлии. Божил оставил за себе си една стая, но и той и жена му скоро починали, като оставили две дъщери, едната от които. Любка, е осиновена от братско семейство и живее сега в Пловдив. Та ние с Любка се познаваме още от деца, от Айтос. Къщата на Любкини беше в същия двор, където беше салона. В Айтос хората бяха много ентусиазирани. Как хубаво пееха песните на Учителя! Когато идваше някой от София, заучаваха от него дадената от Учителя песен и си я пееха, като я повтаряха много пъти.

В Айтос са идвали от София: брат Епитропов, Минчо Сотиров, Симеон Симеонов, Андро Лулчев, Атанас Николов, Михаил Стоицев и др. Беше дошъл и един друг човек, той беше грък, не му помня името, френолог беше. Гледаше ме, гледаше ми главата и ми каза, че ще стана „философка" или литераторка. И като казваше тъй, аз си мислех: „Как ще стана аз литераторка?" Не съм мислила тогава, че ще уча нещо подобно, на 5-6 години съм била. И действително позна, аз станах литераторка.

Много интересно ми беше, когато дядо ми разказваше за Балканската война, в която е участвувал като фелдшер. Тогава е лекувал болни от холера. Според указанията на лекарите трябвало да дава на войниците определен брой капки йод. Обаче дядо ми увеличил дозата произволно и наистина, докато работел там, нямало смъртни случаи. Един лекар го запитал: „Абе ти, Георге, по колко капки им даваш?" Дядо отговорил: „Повече, отколкото е определено." Лекарят отговорил: „Абе ти имаш ли акъл, ти си слагаш главата в торбата." - „Да - отговорил дядо ми - аз отговарям за болните. Има ли умрели - няма." Така той ограничил заразата и смъртността. „Когато лекарите минаваха покрай леглата на болните, си прибираха престилките, да не се допрат до тях, за да не се заразят. Аз минавах спокойно край леглата и всички войници ме обичаха." По едно време трябвало да отстъпват.

Наложило се на оздравелите войници да се подписват билетите, за да могат да си тръгнат. Всички лекари обаче се разбягали, не ги интересували болните и го оставили сам, като му казали: „Ти се разправяй с болницата и с болните." - „И аз на своя глава подписвам билетите им, пускам ги и те си отиват."

След това по тоя случай го похвалили началниците му и му дали 20 дни отпуска. Това е, което си спомням от разказа на дядо.

Като отишъл при Учителя в София, той му разказал през какви перипетии е минал.

Веднъж, като се връщал от фронта, минал през София, Решил да се отбие при един наш брат, да го види. По това време нямало хляб и хората често пъти гладували. Майката на това семейство по цял ден се молела на Бога за хляб. А дядо ми, като отивал си рекъл: „Чакай да им занеса поне един хляб," И дъщерята, като го видяла с хляба, казала на майка си: „Майко, твоят Господ донесе хляба."

През войната дядо ми е служил заедно с брат Боев. Тогава брат Боев служил като аптекар. Чувала съм, че брат Боев по-трудно е приел Учението на Учителя. Веднъж, когато Боев бил болен, дядо ми му казал: „Да ти сваря чай" или „Свари си чай." - „Не, не, не искам чай, ще ми мине", отговорил брат Боев. - „Обаче връщам се аз - казва дядо ми - и чувам, Боян пие чай и си говори: Не щеш чай, не щеш чай, видя ли! А аз се правя, че не чувам и го оставям да си изпие чая." Има ги на снимка двамата, много хубави, като млади.

А сега нещо друго. Дядо ми още като млад е останал без зъби и не можел да яде твърди храни, и все избирал средичката от хляба или пък попарки. Една вечер, пак по време на войната, някъде, където трябвало да спят, те нямали мек хляб. Хлябът им бил много сух. Наблизо имало река. Той отишъл до реката, гребнал една купа вода и си сложил сухия хляб да омекне, за да го яде по-късно. Обаче станало така, че донесли пресен хляб в това време и те се нахранили. „Сутринта - казва дядо ми, като ставам, гледам хляба в купата червен." А то какво било. Там от боевете текла много кръв в реката и водата станала червена. И той си казал: „Добре, че не съм ял от хляба." Та такива случаи разказваше дядо ми.

От млади години дядо ми си е посветил живота на делото на Учителя и много стриктно изпълняваха всичко с баба ми. Но най-важното, което мога да кажа за него, ама най-важното е, че той много се молеше. Много време отделяше за молитви. Сутрин винаги рано ставаше. Винаги правеше молитва за всяко начинание. На обед като се храни, вечер, когато ще вечеряме. Изобщо много предан беше.

Сега за една задача ще разкажа. В София Учителят дал задача да се отиде на Витоша. Аз бях малка тогава и не си спомням точно как е било. Но в Айтос имали задача да отидат на Петровия връх. Така се нарича една местност. Всеки ще си носи малко храна и вода и като отидат към върха ще запалят огън и ще си направят чай. Казано е: Всеки ще върви сам. без да говори с някого, на разстояние един от друг. Всички били в салона в Айтос и на всеки 5 минути трябвало да тръгва по един човек във връзка със задачата. Добре, но някои се настигат. Тия, които знаят, че не трябва да говорят, са изпълнявали, но други пък ги е страх, понеже тръгват рано, в тъмно. И разправяше дядо ми, че се настигали и си говорели. Имаше една баба Петруша, тя вървяла по пътя и си пеела от страх. А то не трябвало нито да се пее, нито да се говори, а да се молят. Други пък ги залаяли кучета и от страх се отзовали в гробищата. Та имало такива куриозни случаи, но все пак, който е могъл, правилно си е изпълнил задачата. Отишли на върха, независимо от това какво им се е случило по пътя, запалили огън и си направили чай. Тия, които си изпълнили правилно задачата, изпитвали голяма радост и удовлетворение. Такова оживление беше, казваше дядо ми, че всички бяха доволни и радостни. Много мили и изпълнителни бяха хората от Братството в Айтос. Имаше една баба Кальопа. колко бе добричка! Идваше у дома, а пък беше много бедна. Баба ми много я покровителствуваше.

Много й помагаше. Почти през ден, през два идваше у дома на обед. Все я канеха. Мъжът й не я разбираше. Караше я да яде и да му готви месо. Изобщо от тяхното поколение имаше много добри хора. Те бяха много верни, много предани на Учителя.

Още от началото, когато Учителят идвал в Айтос, определил дядо ми за ръководител на Братството. Дядо ми е бил винаги скромен, както казва и леля ми, и не искал да го считат за някакво първенство. Той си ръководил работата в Братството, но беседите даваше да чете брат Крум. Той четеше беседите, а дядо ми ръководеше молитвите и изпълняваше нарядите. А пък какви молитви казваше! Негови, със свои думи, толкова прочувствени, че втори човек от Братството не съм чувала така да се моли. Това го подчертавам. Не съм чувала друг човек така да се моли, като него. Той се молеше от душа и сърце и който го слушаше се просълзяваше, толкова трогателни молитви правеше!

Веднъж бях на Братската градина за няколко дни при него. Аз спях горе в салона, а той - в стаята до него. Всяка вечер той ставаше в три часа да се моли и аз го чувах как се измива, облича белите си дрехи и отива в малката стаичка. Там се молеше и пееше. Няма да забравя как хубаво пееше тогава, в ранната утрин. Аз, която много трудно можех да стана, се събудих и заслушах в пеенето му, но той като че ли не пееше, а хиляди ангели пееха с него. Това беше незабравим хор от сладкогласни ангели, пеещи и молещи се в небесата. Това ме порази. Разказах му после за това, а той ми отговори: „Ставай и ти, и ще видиш и чуеш още много." Когато почина баба ми, той правеше много молитви. Пък и какви думи казваше за нейната душа! Много големи молитви правеше. Аз мисля, че тези молитви му повдигнаха духа и че той благодарение на тия молитви имаше усещане, имаше виждане, правеше връзка с Небето, но никога не се изявяваше. Не казваше: „Това видях" или „това чух'. Никога не го казваше, но чувствувахме, че когато правеше молитва, не беше той.

Имаше един такъв случай: Молитва в молитва.

Когато той се молел в 2-3 часа посред нощ, чува друга молитва на жена, която се молела и казвала: „Аллах, аз съм бедна. Нямам хляб, нямам пари. Помогни ми!" Жената била туркиня и се молела на турски. Но дядо ми разбирал турски и в тоя момент си прекъсва молитвата, облича се и тръгва, намира тази къща ли, колиба ли, на края на града и я заварва, че още се моли. Почукал той на вратата, влязъл, оставил й пари и казал; „Аллах ти праща тия пари." И се върнал. Много съм се чудила как той е чул и как той е намерил тая жена!

Той имаше много връзки с турци, които много го обичаха. Живял дълги години в едно турско село, където е бил секретар-бирник. Знаеше много хубаво турски и пееше една хубава турска песен и ни я превеждаше на български, но аз съм я забравила.

А как се празнуваха Петровден и съборите! Те се празнуваха много тържествено. Това бяха празници, които се очакваха с нетърпение. Всичко ставаше на градината. Хората идваха от селата от вечер. Няма да забравя, като станехме сутрин, виждахме много каруци. Тогава нямаше както сега автомобили. Всички идваха с каруци и ние виждахме коли, коне и хора под дърветата в градината. Тия хора бяха простички, скромни. Идваха с по-новите си дрешки и с по една черга. Полегнат, поспят през нощта и сутринта ставаха рано, мълчаливи, всички на молитва. Това беше толкова мило, толкова хубаво, като че ли бяха ангели.

Спомням си един бай Димо от Тополица. За него си заслужава да кажа нещо. Той беше толкова предан на Братството човек. Може би и не знаеше да пише даже, но тъй хубаво се молеше! Като се молеше, така си издигаше главата нагоре, като че виждаше Господа в Небесата и всичките ангели! Такава хубава душа беше. Беше много трудолюбив. Винаги ми е правило впечатление големите му и груби ръце, но достойни за уважение. Работеше на нивата с много любов и сили и даваше много духовни енергии за Братството. А той много обичаше дядо ми и много често идваше у дома. И като дете много съм си мислила какво разговаряха с него, когато бай Димо беше толкова мълчалив човек. А дядо ми казваше: „О, вие не знаете каква богата душа е той." И наистина имаше много доказателства за това. Никога няма да го забравя!

Освен бай Димо имаше и един бай Панайот. Имаше и един бай Митю, който е още жив и свири на цигулка на Паневритмията по време на съборите. Имаше и много други, които бяха от Тополица и от далечните села. Идваха и едни хубави жени, пребрадени, с хубави селски носии, с шарени престилки. Интересна и живописна картина представляваха, когато всички се нареждаха на молитва. И гледаш как се молят, как пеят, как хубаво звучаха песните на Учителя сутрин рано преди изгрев слънце, като ангели, слезли от небето. Това бяха незабравими празници. А след като се изпълни наряда, те пееха по цял ден. А пък любимият чичо Крум, който четеше беседите, беше много сладкодумен. Около него се събираха много хора и все им говореше. И така се създаваше много хубава, топла атмосфера през всичкото време. И така по цял ден в песни и молитви минаваше времето. Сега разбирам колко са били предани на делото на Учителя. Тогава всички се хранехме отвън, пред къщата. Постилаха едни такива дълги месали, трапезите заемаха едно голямо пространство. Готвеше се в големи казани и оттам се сипваше на всеки в чиния и така минаваше обедът в песни и интересни разговори. Носеха много бонбони и черпеха. Така минаваше весело денят. Някои разказваха свои случки и преживявания и спомени с Учителя.

Спомням си, например, една жена от село Карагеоргиево, която ми е разказвала, че имали една нива, която продали и парите разделили с няколко души, за да отидат на събор в София, за да видят Учителя. Те много жадували да видят и чуят Учителя. Въодушевлението на братската градина беше голямо. Хората бяха простички, скромни, искрени. Празниците и съборите бяха за тях единствено духовно общуване с приятелите. Те с нетърпение чакаха да дойдат тия празници и общо да се помолят.

Дядо ми, освен че изпълняваше нарядите, които се изпращаха от София, но той правеше и други молитви, свои. Тези негови молитви никъде не са записани и никой не може да ги повтори. Те бяха най-различни и много вдъхновени и пренасяха присъствуващите някъде в небесата, и всички придобиваха вдъхновение, просветление, вътрешна радост, пълнота и всички си отиваха изпълнени с вяра и упование.

А когато ги изпращаха, какви песни се пееха! Всички вървяхме надолу към чешмата и тия, които остават, заставаха като в шпалир да изпращат гостите и пееха песни. Особено „Братство, единство", докато се изгубят приятелите от погледа им. Отиваше си един ден, прекаран като че ли в рая на земята. Душите ни преливаха от радост, обич, доброта и красота, чистота и искреност. Споменът от прекараните часове с приятелите оставаше завинаги в съзнанието ни. Съборите траяха три дни. Тогава идваха най-много гости на градината. Идваха от околията на Айтос, от София и от други градове. От по-възрастните братя бяха Минчо Сотиров, Михаил Стоицев, Петър Камбуров, Васка Камбурова, Веса Несторова, Георги Томалевски, Боян Боев и др. Особено Петър Камбуров, свиреше на цигулка и внасяше особена хармония и всички го обичаха, особено дядо ми винаги го очакваше с нетърпение.

Относно разговорите му с братята. Откакто го помня, при дядо ми идваха много хора. Професията му беше такава, че го търсеха не само като фелдшер, но и като съветник. След пенсионирването си той живееше на градината и много хора отиваха специално при него да разговарят. Той имаше интуиция и хората казваха, че той им предсказвал какво ще стане за много неща. И често обичаше да казва: „Господ каквото отреди, така ще бъде." Много пъти повтаряше тия думи. А за далечното бъдеще той казваше: „Вие ще го видите това време, то ще дойде. Вие ще го преживеете това време." И наистина много неща, които казваше, излизаха верни.

Дядо ми беше много любознателен. Той четеше не само беседите. Той четеше вестници и други книги. Когато следвах и учех, той влизаше в стаята ми, вземаше от книгите ми и четеше. Питаше ме, после даже ме изпитваше върху това, което той беше прочел. Правеше ми впечатление, че не пропускаше никоя моя книга. Интересуваше се каква е и за какво се разправя. Вземаше я, разлистваше я и пак я оставяше.

Все ме питаше докъде съм стигнала. Той не беше едностранчив в интересите си. Интересуваше се от наука, обичаше да говори за Айнщайн. Аз за първи път чух от него да говори за този велик учен. Той говореше за Толстой, за великите композитори, за които е чел в беседите и какво е казал Учителят за тях. Още в детството си съм чувала тия имена от дядо и после в живота си съм ги преоценявала какво представляват.

Отношението му към близките. Той имаше „милозливо", както казваше, отношение към близките си. С милост се отнасяше и тази дума често я употребяваше. Обичаше всички мои лели - неговите дъщери, които са били седем на брой. Имал е особени грижи към тях. Най-голямата му дъщеря, моята майка, е починала много рано. през 1925 година и въпреки това той е преживял тази скръб, която засилва вярата му в Бога. Всички те са приели Учението на Учителя от него и са предани на Учителя. Като ги възпитавал в тоя дух, той е обръщал много малко внимание на преходните неща в живота. Понеже се е родил в турско време, отнасяше се с по-малко внимание към външните неща. Например, по отношение на облеклото, на нравите на времето. Обаче с течение на годините той е виждал как се променя животът. Той естествено не можел да стои на едно и също място и се е променил много.

Отношението към баба ми. Те се обичаха много и добре се гледаха двамата. Тя му готвеше хубаво. По природа тя беше по-затворена и вглъбена в себе си, и сдържана. Много мила картина представляваха двамата сутрин през лятото. След молитвата си закусваха и излизаха навън на двора сред цветята и си пиеха кафето, седнали на малките столчета. А аз нали все късно ставах, виждах вече празните чаши, оставени до саксиите и си мислех; „Пак закъснях, изтървах златния миг." В къщи те живееха скромно. Покъщина много малко имаха. Имаха, което е най- необходимото Той считаше за лукс да се купи за в къщи някаква мебел. Аз си го обяснявам с времето, в което е живял. Баба ми беше от по-добро семейство, по- имотно. Тя разбирала кое е по-добро и кое по-лошо, и затова често е водела война, за да купи нещо в къщи. Тя, горката, не можа да живее дълго. Като беше болна, той много се грижеше за нея. Цяла година и повече тя беше на легло. Така премина животът й и най-сетне почина. С нея добре преживяха, имаха хубав живот. По- късно той отиде да живее на градината.

След много години и след построяване на салона на Изгрева, по инициатива на леля Дора, дядо ми се съгласява да построят къща на Изгрева и дава малко пари. Леля също дава своите спестявания. И така тази къщичка дълго време преживя на Изгрева, като приютяваше много хора и от Айтос.

Макар че живееше на градината, той почти всеки ден идваше в града при нас. Не можеше да свикне без домашната обстановка и без контакта с нас. Имаше си каручка с магаренце и така си пътуваше всеки ден с нея.

Спомням си веднъж, като дойде от градината, спря каручката под прозореца, аз го отворих и той ми се усмихна многозначително, светло. Разбрах, че иска нещо да ми каже и зачаках. В същия момент виждам ръката му протегната към мен с един особен жест и държи една красива ябълка, ама като че ли не беше ябълка, а едно малко слънце, което свети, блести, залива със светлина, любов. Никога няма да забравя този жест и тази усмивка. Мисля, че тогава той ме дари с най-голямата си любов към мен и оттогава нишката на неговата любов не е прекъсвала. И сега, през целия си живот аз го усещам. Винаги е в моите мисли и душа. Всеки ден, когато имам нужда от съвет, аз заставам пред неговия портрет и си говоря с него и получавам отговор от него, и не само от него. И чрез други признаци ми отговаря. За мен връзката ми с него не е от сега. Не случайно ми е дядо. С него аз никога няма да се отделя и чакам този момент, отново да се срещнем.

Веднъж, като отидох на градината при него, той доста развълнувано ми разказа, че магарето му умряло, но така разказваше за него, като за човек - брат. „Изкопахме един трап, там, на края на лозето и го заровихме. Преди да го заровим, направих му молитва, като му казах: Благодаря ти, братко, ти толкова години ми служи, почивай сега в мир. Пожелавам ти в другия живот да дойдеш вече човек. Така го изпратих." Погледнах, очите му бяха навлажнени. Такава беше неговата душа. И аз мисля, че този негов брат ще го потърси пак да го срещне. Той знаеше, че Бог живее във всяко живо същество.

До последните си дни от живота той прекара на градината и там почина. Най- важното беше, че той посади великото Учение на Учителя у нас и неговите последователи от Айтос.