Вече няколко дни съм на пост пред приемната на Учителя, но Той минава и подминава и не ме забелязва. Започвам да се отчайвам защо ме подминава. Тогава изведнъж се сетих, че аз стоя тук на пост без да имам някаква работа и без да знам за какво стоя. Или най-малкото е това, че трябва да Го питам за нещо. А аз едвам се държах на краката си. Нямам сила и съм изпразнена отвътре и отвън. Все едно, че съм куха. Вие виждали ли сте кухо дърво. Крепи го само кората, после духне по-силен вятър и дървото се прекърши. Значи трябваше да дойде към мене по-силен вятър, за да ме прекърши. Ето, това вече се движи в ума ми и без да забележа Учителят е застанал пред мене: "Какво има, сестра? Защо сте посърнала?" "Учителю, от известно време усещам, че ми липсват сили, все едно, че съм като изчерпана и изцедена отвътре и отвън. А съм още млада и съм в най-хубавата си възраст когато трябва само да пея и да припкам." "Много хубаво е това. Ако беше много тантуреста щеше да гониш момците.Ако беше много красива, момците щяха да те гонят. А така си добре, както си. Така си запазена и освен това ти остава време да стоиш пред вратата Ми, че понякога да ти кажа и по някоя и друга дума. Иначе нямаше да те има на Изгрева. Скромната одежда те пази отвън и съхранява отвътре." Стоя като зашеметена. Отидох си в стаята и се заоглеждах в голямото огледало. Започнах да се оглеждам и да си задавам мислено въпроси, на които трябваше да дам отговор. Накрая и аз дойдох до заключението на Учителя, че така съм си много добре. Има един израз от Евангелието: това са блаженствата изречени от Христа: "Блажени нищите духом!" Но до този израз още не съм стигнала. Имам път да вървя към него.
