Много често лекциите или разговорите с Учителя бяха на музикални теми. Имаше дни, когато големите въпроси из света на музиката се изясняваха един след друг. Имаше и други дни, когато от ранни зори до късна вечер, Изгревът пееше.
Пианистите се редуваха на пианото или хармониума. Цигуларите опитваха аранжираните за инструмента им мотиви. Певците солираха. Дадените от Учителя мотиви, упражнения, песни, мантри, вокализми, ту се репетираха, ту се изнасяха в „затворен концерт", ту се изпълняваха на официален концерт. Тогава салона се препълваше от учениците, приятелите и посетителите от града на музикалния Изгрев.
Случваше се понякога след клас, на голямата черна дъска да се изпишат едри ноти и текст на дадена песен. Събрани пред нотното писмо, дни подред, приятелите изучаваха новата песен. Тя се усвояваше бързо и точно. На следващия неделен ден към тържествената програма, преди беседата в 10 ч. сутринта, песента се пееше от всички присъстващи. Масовото музициране бе учудващо за всички, дори и за нас, музикантите на Изгрева. Видни музикални дейци, дошли от града да ни чуят, с изненада констатираха, че общото пеене бе ритмично, издържано, хармонично и с вярна интонация. За нас това не бе изненада. Учениците на Учителя имаха ритмично чувство и вярно ухо. Всеки по свобода и по възможност опитваше да изучи или се занимаваше ревностно с някакъв инструмент. Това още повече обогатяваше и укрепваше общата музикална култура. Ето защо музицирането бе добро. Това радваше всички. Така светът на музиката бе близък и понятен.