3. IX. 1943 г., Изгрев. Изпитвам страдание до смърт. Само като отида при Учителя те, страданията ми се явяват. От какво стават не знам, но не са по моя воля. Това ми струва живот и сили, но кого ли го интересува. Колко години са били и са минали и винаги по този ред се развиват нещата - страдания до смърт. Какво иска Учителят от мен? Вместо да получа мир, Той ми разбърква цялото състояние до смърт и то за какво? Защото си отивам от Изгрева ли? Той ме изгони от Него и ме изпрати да ставам учителка по провинцията. А аз исках да бъда на Изгрева до Него.
Моля Бога да не ми дава срещи с Учителя, които могат да ме връщат в такова смъртно състояние. Не ми са нужни хулите и подигравките, които получавам, защото Той поощрява другите да ми ги поднасят. Подиграват ме, че вися денонощно пред стаята Му като някакъв паяк на паяжина. Все едно отдавна Той ме е изпъдил от Изгрева и повече няма какво да притурям. Толкова ли Бог е затворил вратата за мен, пред някое близко същество, та трябва да прося и искам внимание и милост от Него и да получавам само страдание и ругатни. Не искам Учителювите подигравки повече. Не искам.
4.IX. 1943 г. Получих промяна голяма от вчера. Прогресивно се повишаваше състоянието ми. Цял ден употребих за приготовление на моят предстоящ път из провинцията. А вечерта имах настроението даже да посвиря и попея, това което отдавна не е ставало с мен. Докато вчера ми беше смъртно състоянието, като че бях болна, днес всичко се преобрази. Чудни са тия състояния, на които никога не съм господар - как и какво ще бъде, никой не знае.
Ходих за малко в града, а там е препълнено с хора. Толкова много свят. И у мен се яви желанието да видя процесията на умрелия цар. Чуден е този народ, кой го движи, кой го вълнува. Чудно е устроен светът.
