93. ОБРАЛ ПЕЛЕНАЧЕ

Един наш съсед бил войник на фронта през последната война. Един ден, като минавал по пътя през гората, намерил оставено пеленаче; той видял, че то било загърнато в хубава бархетена пелена. Харесал пелената и я взел, като оставил детето и без нея.

Пеленачето заплакало, когато му взел пелената, но това не го трогнало. Той взел последното имущество на детето. То нямаше дом, нямаше родители, а сега остава без нищо в студената прегръдка на съдбата.

Отминал войникът по своя път, и отнесъл пелената като трофей, и побързал в най-близките дни да вземе отпуск, за да отиде при своята жена и дете, за да ги зарадва с откраднатата пелена. Увили детето си в пелената, открадната от чуждо дете.

Минаха години, порастна детето, но то не беше като другите деца, то се отличаваше. Нещо му липсваше. И до днес то се скита из улиците, негодно за нищо. Някога мигновено прокраднато през ума му минаваше мисъл дали това не е някакво наказание за сторения грях, за пелената, но пак си казваше: „Какво общо има някогашното с настоящето?"

Един вътрешен глас не го оставял на мира, като му говорел: „Радое, Радое, ти някога извърши престъпление, като обра пеленачето. Ти вместо да се погрижиш за него като за свое, ти го обра и отмина. Плащай сега последствията на своя някогашен грях."

По разказа на Йорга Янкова.

Природата забавя, но не забравя. Всичко се плаща с лихвите.