34. „ГЛАДНИ НЯМА ДА ОСТАНЕТЕ" ЗАЩОТО СТЕ ПОД ПОКРИВА НА ВСЕВИШНАГО

През 1915 година, учениците на Бялото Братство бяхме поканени от Учителя на редовен събор в гр. Велико Търново. Програмата на събора се провеждаше нормално и нашите тетрадки все повече се изпълваха с бележки по изказванията на Учителя в беседите му пред нас.

Към петият ден, спокойствието ни и радостта от съвместния братски живот, бе помрачено от нареждането на военния комендант в Търново, Учителят да преустанови братската среща-събор и ние да се разотидем по местоживеенето си. Естествено, при наличното „военно положение" ние се подчинихме и наскоро напуснахме Търново. Някои от старите братя, все пак на изпровождане са могли да поговорят с Учителя, да им каже как ще се развият събитията. Когато след няколко дни се завърна в Бургас, Пеню Киров /ръководител на бургаското братство/, той каза „на ухо", че Учителят им обяснил доста работи и завършил с думите „Събитията ще се развиват по своя път, но вие гладни няма да останете!".

Тези думи на Учителя останаха тогава в паметта ми и действително в края на войната /тогава бе Първата световна война/ имах една опитност от този характер.

През втората половина на месец септември 1918 г., като войник на фронта, бях включен в една малка команда да придружаваме ценен багаж, да пропътуваме заедно с отстъпващите обози на армията от Мъгленско /Македония/ до Стара България. Нямахме никакво продоволствие и се хранихме с провизиите, оказали се в няколкото войнишки колета, намерени в багажа. След около 14 дни мъчително пътуване, добрали се до наша територия, нощувахме на полето между Дупница и Самоков. Вечеряхме с обичайната „попара" насядали край малкия ни огън, а около нас цялото поле заето с войници, еднакви по участ с нас. Нашият „домакин" се обърна към всички ни, а като че ли искаше да каже главно на мен, че продуктите ни се свършили и от утре всеки сам ще се грижи за прехраната си, докато започнат да ни дават хляб.

Сутринта поехме наново пътя за да стигнем един ден до ж.п. линия Пловдив-Бургас. Имайки предвид, че сам трябва да се грижа за прехраната си, подобно на други войници, откъснах и аз една зелка от градините край които минавахме. Поставих я в колата, с намерение да дам на стомаха малко зеле, като няма хляб. Движейки се край колата, гледам на 15-20 крачки пред нас, един войник приклекнал край шосето, гледам тъпче нещо в раницата си. А тя пълна - ха да събере още нещо, но неможе! В това време и аз се изравнявам с него, а той, без да ме погледне, току ми бутна в ръцете нещо. Освободи се от тази грижа да пълни раницата, а аз се намерих с една питка в ръце! Топла още, личи си че скоро е извадена от пепелта. Можах само да каже едно „Благодаря" и продължих пътуването. Казах си, чакай да видя каква е тази питка, която ми се предаде - отчупих един залък да я вкуся, а тя, нещеш ли, оказа се замесена и печена със сирене. Ето какво се е шетало миналата вечер край огньовете, пекли са се множество такива питки от раздаденото на някои войници брашно и сирене. А една от тези питки е била предназначена за мен, да се изпълнят някогашните думи на Учителя - „Гладни няма да останете!"