10. Писмо на Елена Хаджи Григорова до Пеню Ганев

от 16.IX.1937 год.

За Господин Пеньо Ганев (учител),

с. Равна, Годечко

(с почерка на Пенкз Ганев: 20. IX. 1937г. [получено])

16. IX.1937 г., четвъртък; Изгрев

(Учителят иска да не се местиш от Равна. За твое добро е.)


Драги Пеню,

Учителят казва, че светът на въображението и фантазията, той е реалният свят. А светът, в който човек се помрачава, изгубва посоката на своето движение и се отчайва, той не е реален. Ние с тебе, съзнателно или несъзнателно, известно време прекарахме в този нереален свят, от последствията на който дълго време не можем да дойдем в себе си! Понеже нищо случайно няма, мога да кажа: нужно беше да минем през тази опитност, да видим и тази местност, тази долина на страдания и скърби, в която, попадне ли човек в нея, не може да се отърве тъй лесно, без да му нанесат рани, без да го набият по всичките правила на своето изкуство, което имат там. А ние, хората, искаме мъдрост, искаме знания, без да платим. То не било тъй. За всяко знание скъпо се плащало. И прави са хората, задето придобитите си опитности не ги разправят наляво-надясно! Днес е спасителният ден за мен, ден, в който аз се окопитвам, идвам на себе си, измъквам се из тази долина на мрака, за която не искам да си спомням никога вече. Този ден ще го запиша с големи златни букви в книгата на моя живот като спасителен ден!

Аз виждам ръката на моя спасител! Виждам и Неговия мил, кротък и нежен поглед на очите и вечно сияюще лице, изтъкано от светлината на Божията Мъд­рост! Той е моят и твоят Учител! На два пъти се срещам с Него и Той все ме успокоява и ми казва: „Няма нищо, ще се уреди." При втората среща във втор­ник, когато бях решила да дойда за 1-2 дена при тебе, защото приятел се в нужда познава, отидох да Го попитам дали да дойда, за да не сбъркам. Той ми каза да не дохождам, нямало нужда, но да ти напиша едно хубаво писмо, като каза: „Пиши му: Който отива на бойното поле, раняват го и после трябва да се лекува дълго."

Днес е четвъртък, ден ясен, слънчев. Часът е 9 сутрин, оставям писмото, отивам при сестрата Ерна на урок. Този час ми определи и аз трябва да бъда точна. Ето ме пак, пристигам. Взех си урока, часът е 10 1/2.

Тази заран станах в 4 ч. Молих се, размишлявах. Попях си „Благословен Господ..." Погледнах небето, то цялото напъстрено с безброй звезди. Време тихо, спокойно. Изведнъж ми дойде на ума за онази нощ, когато двамата с теб към 3 ч бяхме на Мусала, какво величествено беше. небето цяло със звезди, и така тихо и спокойно беше, отново преживях всичката красота на природата с величието на Бога, на Неговата чистота и святост, на Неговата необятна Любов и безгранична Мъдрост и... Спомних си как преди изгрев слънце се позахлади, как се гушкахме двамата да се топлим, как се чувствувахме като две малки любящи се деца в обятията на Великия Създател, наш Баща, как се молихме, как благодаряхме за всичко, как пяхме и... Дълго, дълго прекарах, живях в това състояние и през всичкото време ти си все с мен.

Сравних тогавашното състояние със сегашното и видях величието на Бога - все същото, без никаква промяна, с тази само разлика, че видях тебе и мене не като малки деца, които се прегръщат и гушкат един в друг да се топлят, а като деца малко пораснали, вече ученици, може би първачета, но с книжка в ръка ходят на училище, а там има уроци, задачи, теми и... Трогна се сърцето и душата ми от гледката на тази картина, изправих се крепко на краката си и в дълбоко съзерцание наедно с тебе отправих нечувана досега и неописуема благодарност към онова зорко и мощно око, което вечно бди над нас, което гледа и наблюдава най-малките подробности в нашия ежедневен живот, което ни коригира и ни учи непрекъснато, което ни пази както нежна майка детето си, което ни сближава и ни дава всички условия за нашето развитие и духовен прогрес. Казах си: ако в тоз момент беше Пеньо при мене, бих го тъй нежно и тъй сладко прегърнала, с онази чистота и святост на чувствата и отношенията, както тогава, и тъй бих останала за вечни времена.

Преживелиците такива в присъствието на Бога и с Бога са незаличими. Те са тъй сладки, тъй приятни! Това са царствующи деца на светлината във вечността! Амин!...

Тук, в тези висини искам да остана, тука да живея и с тебе заедно все по- нагоре и по-нагоре да.вървим. И туй е, и ще бъде, защото и двамата го искаме. Душите ни гладуват за такъв възвишен живот, където слънцето вечно грее, където всички в мир, радост и веселие живеят, където звуците на симфоничната небесна музика вечно се леят-там, там, в царството на мира и разбирателство­то душите се сливат! Там ела да си починеш, да си отдъхнеш, да се радваш! В туй е смисълът на живота.

На нас това ни е дадено, остава сега само да го ценим и да благодарим! Хей тъй ми се живее - в света на фантазиите, които са истински реалности! Ще ходя с краката по земята, а със съзнанието - из световете на въображението. Такова е моето решение днес! Тъй че, и ти не обръщай внимание на хората кой какво ще каже. Всеки ще каже това, което вижда и става в неговия свят. В сряда Учителят блестяща беседа държа. Между другото каза така: „Този свят не е направен само за вас. В него живеят и ангели, и паднали ангели, и овци, и вълци, и хора от разни степени по съзнание и разни култури, затуй на вас ви трябва знание, да познавате хората и да се пазите. На основание това аз казвам: кому кога поникнат крила, да хвръкне нагоре, да не чака другите. Един днес, друг утре - кой кога се излюпи, да хвръкне нагоре." И аз ти казвам сега: хайде да вървим заедно, защото зная, че това е копнеж и на твоята душа! Тук имаме допирни точки, пък и на всичките полета ги имаме. Нашето сближение е от Бога и то стана с откровение, което знаеш. Малките недоразумения понякога, това са спънки, за да увеличат подтиците в нас, да внесат или да увеличат парата на нашия кораб, за да увеличи скоростта на своето движение. Да вървим, да вървим, по чистата пътека на Бож[ествената] светлина и знание...

Часът е 1.15. Довиждане.

Учителят каза и друго: На земята братство няма. То е горе. Ние тука сме на школа.

С Мика щяхме да дойдем в понеделник, като Борис в неделя щеше да заминава по работа, но случи се, че остана и тя отказа, а то тъй трябвало да бъде.

Гледай с първата и втората заплата най-първо десятъка си да внесеш и задачата с лева продължавай.

Очаквам те за 22-рий. Затуй довиждане.

Пей, свири и чети, и мисли.

Твоя Елена