Аналогията е най-първична и инстинктивна читателска интерпретация. Затова можем да започнем със сходствата на епистоларните диалози в тая книга с Диалозите на Платон или с писмата на Еразъм до Томас Мор. В древногръцкия първообраз Сократ е свръхсетивен учител, а самият Платон е ученик, инспириран от негови мисли. В настоящия документален сборник Петър Дънов се явява духовен наставник в плът и кръв, а Пеню Киров е самотна индивидуалност, заслушана ту в спиритичния шепот на духовете, ту в методологичната доктрина на един току-що възрастващ Учител. Естествено аналогията е небрежна към културния дискурс, а без него и методите, и резултатите от четенето са неубедителни.
Преди да функционира като културна традиция, всяка религиозна, социална или стопанска парадигма е била исторически опит. А всички исторически събития, преди да завладеят волята на личностите и народите, т.е. много преди да се разгърнат като историческо време, са били само идеен проект, иначе казано - духовен импулс. Явно животът на социалното и индивидуалното съзнание протича в тристъпен ритъм - един духовен импулс темпорално се въплъщава в историята, а стореното от историята придобива относителна трайност и във вид на своеобразен исторически екстракт работи като религиозна, социална и стопанска култура.
Няма култура без история, нито история без духовен импулс, но напълно е възможно определен духовен импулс да не успее да стане история или определена историческа събитийност да не успее да изкристализира в траен културен модел. Съществуват доста образци за такива несъстояли се триади. Например създаването на оригиналната глаголица от Кирил и Методий е духовен импулс без битие в българската история и култура. Богомилството пък е манихейски духовен импулс, исторически разгърнат в средновековната история, но без следи в българските културни традиции. Явно много неща се случват исторически, обаче остават в историческата памет като несъстояла се култура. По-съществено е друго: всички институции (религиозни, социални или стопански) са феномени само и единствено на култура, въпреки че те самите могат вторично да генерират и исторически, и духовни импулси. За научния анализ явно първостепенен се оказва духовно-историческият генезис на определена институция, а не собствената й историко-духовна активност.
По всичко изглежда, че духовният импулс трябва да се схваща като непринадлежащ на историческото време, дори като нещо мистериално и свръхсетивно. Историята трябва да се изследва като събитийност, принадлежаща на волята и действията на индивиди или групи от хора, мотивирани от духовен импулс. Културата пък следва да се интерпретира като изкристализирала история, т.е. повторяеми ментални, емоционални и поведенчески модели в социалното и индивидуалното съзнание. Значи културата е отказ от темпоралната обусловеност на историята и тъкмо повторяемостта, от една страна, й придава свойство на безвремие, сродявайки я с духовен импулс, а от друга страна, позволява, дори изисква от нея, създаване на структури, гарантиращи й тази повторяемост. Така културата генерира институции като своеобразни доминанти на историческа памет с надеждата моделите да бъдат доведени до съвършенство на култ и да им се осигури безсмъртие. В този смисъл институционизирането на всеки културен модел е начало на неговия упадък.
Обичайно упадъкът на институциите е симптом на упадък на културата, но не е задължително да корелира с упадък на историческата енергия, още по-малко - на началния духовен импулс. Например християнството възниква от импулс, свързан със събитието на Голгота; исторически се разгръща в народите от Римската империя и мигриралите в Европа варварски племена; последователно екстрахира от историята моделите на средновековната и модерната култури; настойчиво се опитва да култивира тези модели в разнообразни институции; едни от многото подобни институции са Църквата (католическа или православна) и държавите. Следователно възникването на всяка институция е преди всичко култура и в никакъв случай не е идентично нито с първичния поток на историята, нито с отправния духовен импулс. Така както не са идентични предметите на трите науки - философия (вкл. теология), история и културология.
Наложително е тези науки, макар и привидно нееднородни, веднъж завинаги да се разграничат една от друга, дефинирайки спецификата на своите области, цели и методологии. От друга страна обаче, репрезентативността на всяко изследване изисква към всеки обект да се подхожда с цялата научна триада, за да се избегнат интердисциплинарни размествания и недоразумения. Научният обект трябва да бъде анализиран едновременно и в спиритуален, и в исторически, и в културологичен аспект, т.е. с три специфични инструментариума и едва тогава е възможно да се дефинира на коя от трите сфери принадлежи феноменално. Иначе казано, емергентният ефект на всеки обект се разкрива пред изследващото съзнание в строго определен културен контекст, притежава индивидуална историческа енергия и събитийност и произлиза от сравнително познаваем духовен импулс. Например ранните християнски църкви са пръв исторически експеримент на комунален живот, чийто импулс може да бъде открит в събитието на Голгота; феноменално те принадлежат само на историята, защото все още им липсва и култова консолидация, и институционално устройство. Съвсем различен феномен е Църквата непосредствено преди и след великата схизма; тя също притежава спиритуалното начало на Голгота, но добавя екстракт от историческите експерименти на ранните църкви и първите вселенски събори, култивирайки ги в догматика и свещеническа йерархия; така тя формира себе си като типичен културен феномен с всички атрибути на институция.
По сходен начин би следвало да се подхожда и при интерпретация на текстове. Например посланията на апостол Павел са инспирирани от събитието на Голгота и са предназначени да наставляват първите християнски общини; поради това те би трябвало да се схващат като чист исторически феномен, без да им се вменява културна, още по-малко - институционална принадлежност, каквито несъмнено притежават писанията на светите отци на Църквата. Разбира се, текстовете на Павел впоследствие се интерпретират в най-разнообразен културен дискурс, дори с институционална преднамереност, но това е неизбежна съдба на всичко, което е достояние на историческа памет. Следователно интерпретацията трябва да разчита на метод, сроден с нещо като онтологичен структурализъм или структуралистична онтология, настоявайки на триадата духовен импулс-история-култура, която може да бъде открита в морфологията на всеки текст. Съчетани по този начин, онтологията и структурализмът добавят към интерпретацията емергентизъм с функция на саморефлексия, т.е. съзнаваща се интерпретация, максимално освободена и от дискурса на културата, към която принадлежи интерпретаторът, и от склонността на съзнанието към херменевтика и имплицитност.
И така, какъв е културният дискурс на епистоларния диалог между Петър Дънов и Пеньо Киров, коя е историческата енергия, от която той изкристализира, и най-после - кой е спиритуалният импулс, който го поражда?
Писмата маркират последната декада на XIX век и социалната атмосфера на следосвобожденска България. Исторически е приключило българското Възраждане. Самостоятелността на Българската православна църква е гарантирана след четиридесетгодишна борба с Вселенската патриаршия - институция в Османската империя, която в продължение на едно хилядолетие администрира източноевропейското православие. На практика младата Българска екзархия е само езикова адаптация на каноничното гръцко богослужение и подмяна на църковната йерархия с личности с българско самосъзнание, т.е. национален вариант на православния религиозен култ. Несъмнено под този културен феномен се разгръща могъща историческа енергия, формираща самосъзнание изобщо и в частност - българско национално самосъзнание.
Емергентният подход е тревожен за културологичния дискурс и последният всячески се стреми да игнорира проследяването на произхода и да го замени с подръчния в момента инструментариум. Но по този начин той неволно отрича онтологията на собственото си битие и го приема за гносеологична константа. Така конкретният дискурс функционира в конкретната култура с наивността за репрезентативност извън историческото време, развитието на природата и еволюцията на Космоса, т.е. извън възникването на съзнанието.
В първия период на философията Платон и Аристотел възприемат мислите като принадлежащи на макрокосмоса, т.е. идващи отвън. За Сократ душата открива себе си в живота на предоставените й мисли и така може да почувства, че в себе си тя общува със световния разум. Това е изразено също в поведението на староеврейските персонажи и в говорното слово на пророците от Стария Завет, дори в обкръжението на Христос от Евангелието. Въобще за древните хора мислите пребивават в природните вещи и се наследяват от родителите и народа, затова подобно състояние на съзнанието се преживява като духовен импулс на Отец. Посланията на апостол Павел са пръв симптом за трансформация и около IV век сл. Хр. мислите вече не се унаследяват, а се получават като лично владение. Този период на философията се разгръща в писанията на църковните отци. Според тях мислите не прииждат отвън, а се възбуждат вътрешно от духа като мисловни вдъхновения, затова подобно състояние на съзнанието се преживява като импулс на Син. За разлика от инстинктивното съзнание на Отец, импулсите на Син се възприемат и преработват душевно, човек се освобождава от наследствеността, отчуждава се от макрокосмичното и от природното и се взема в ръце като отделна душа. Така процесът на отчуждаване от Отец напредва до XV век сл. Хр., когато човек започва да разбира, че мислещият е самият той, че е субект на свободно творческо мислене. Подобно състояние на съзнанието се преживява като Аз-съзнание и се чувства като пределна алиенация и от Отец, и от Син, в която човек е предоставен сам на себе си. Явно онтологията на съвременното наше съзнание е историческо спускане по стълбата на мисленето, където първоначално мислите се преживяват като живи същества, после се преживяват чувствено като техни отражения, по-късно се долавят сетивно като душевни отзвуци, а накрая стигат до мъртви физически сенки, т.е. до интелектуализъм, опериращ единствено с понятия и термини. Например цялата постмодерна култура разчита изключително на терминологични парадигми.
В определени културни дискурси обаче помрачаването на съзнанието на Отец е толкова болезнено, че отделната личност чувства необходимост да стигне персонално до Сина, т.е. в Аз-съзнанието възниква импулс, водещ до едно по-различно синовно съзнание. Значи емергентният ефект на съзнанието е нелинейна еволюция и в нея неизбежно се стига до поврат на историческото време, мотивиран от нещо, което непременно трябва да бъде намерено и постигнато с вътрешната енергия на Аз-съзнанието, но стоящо извън него. С други думи, съзнанието започва да се интересува от Сина като завършено и самостоятелно същество, придавайки значение на самия Христос, затова подобно състояние се преживява като импулс на Свети Дух. Така през XIII век се слага спиритуалното начало на Западноевропейската реформация, където Свети Дух е обекти- визираното самосъзнание, преди да се въплъти в човека като субективно Аз-съзнание. Много по-късно Хегел го облича в понятието дух в себе си, а ретроспективно в дохристиянската източна мъдрост той се преживява като съвкупност от дванадесет свръхсетивни духовни учители, наречени Бодхисатви. Следователно Реформацията не е нищо друго, освен историческо битие на самосъзнанието, разбрало, че свръхсетивното е постижимо дори тогава, когато духът е невидим. И тук началният импулс се открива отново в събитието на Голгота, чрез чиято мистерийна същност Христос се свързва със земното битие и остава да живее в хората отвътре, но така невидим и несъзнаван, че да не затъмнява предстоящия възход на Аз-съзнанието. Реформацията въплъщава тъкмо това, което е трябвало да бъде изпратено от Христос, за да може човек да завърши отчуждаването си от импулсите на Отец и запазвайки своята индивидуална свобода, т.е.без да изключва Аз-съзнанието, да може да оживи труповете на своите мисли чрез живеещия вътре в него Христос. Всеки човек е свой свещеник, заявява Мартин Лутер и този израз синтезира цялата историческа и политическа енергия на Реформацията. Значи спасението е въпрос, стоящ между човек и Бог в лицето на Христос, без да включва Църквата; единствено благовестието на Евангелието, а не Църквата има власт над човека. Реформацията е протест против реалното значение на земния човек като Божествен посланик и това е допълнителният неин аспект като протестантизъм.
Църквата възраства като културен феномен в периода от I до IX век сл. Хр. със стремежа си да докаже, че с човешки идеи и понятия не трябва да се правят опити за разбиране на духовната действителност, а това трябва да се предостави само на откровението. По този начин познавателните сили на съзнанието се насочват единствено към сетивния физически живот, отрича се когнитивната природа на свръхсетивното и се твърди, че знание за духовното е невъзможно, в него може само да се вярва. Разделянето на сетивното знание от свръхсетивната догматика напредва дотам, че познанието на свръхсетивното се обявява за ерес, дори за човешка измислица, непритежаваща никаква реалност. Явно и в исторически, и в психологически аспект действителният произход на материализма трябва да се търси в Църквата.Специфичната природа на източноевропейското православие се състои в още по-строгото разделяне на това, което човек носи като свое човешко, и това, което е действителен духовен свят и живее като култ, стоящ високо над хората. Така в периода между IX и XIII век православният човек се формира като амбивалентна душевност, въздържаща се от постижения на свръх- сетивното в своя дух. Закономерна последица е постепенно отслабване на познавателните сили на съзнанието, а неизбежен краен завършек е социалистическият мироглед, т.е. пълен отказ от духовното и самоограничение единствено в социалната структура на животинското в човека. Явно и в исторически, и в психологически аспект действителният произход и на руския болшевизъм, и на източноевропейския комунизъм може да бъде открит в Православната църква. На практика православната култура лишава човек от свободна воля, защото съзнанието, заето в безизходна борба между дух и материя, отказва да се приспособи към пространството. В православното богослужение не господства говорещото вътре в човешката същност, а нещо всеобщо, което не въздейства на личното, а поражда постоянна тъга по надличностовата природа на националния дух. В Източна Европа духовната действителност съществува само под форма на култ и вярност към древни предания, така че от тяхната консервативна същност не произлиза друго, освен инстинктивна мъдрост или шовинизъм, в които следователно доминират импулси на Отец. И въпреки че религиозното съзнание на православните с голяма сила се придържа към Христос, в действителност то пренася атрибутите на Бог Отец върху Син, понякога направо твърди, че Христос е наш баща. Сигурно и продължителните транскултурни отношения с исляма, като типичен импулс на Отец, допълнително подсилват тази тенденция. Въобще православното съзнание е склонно да преживява Сина отвън, като импулс, отразен от природните вещи и от родната география, затова инстинктивно се бори с Отец и опитва да намери откровенията на вътрешната си духовност именно чрез природата.
Всичко, формулирано схоластично в разкола между православие и католицизъм, всъщност се корени в историческата несъвместимост на тези два толкова специфични културни потока. Западноевропейското съзнание и импулсите на Син закономерно довеждат до разглеждане на вярата редом със знанието и това е основният патос на Реформацията. Православният Изток с несъстоялата се култура на богомилите и продължаващите импулси на Отец консервативно поддържа състояние на очакване, в което трябва нещо да се случи. От друга страна, верен на амбивалентната си природа, православният човек не престава да поддържа (по-скоро като морален императив, отколкото като активност), че религиозното съзнание трябва да се проникне с наука, че Христос иска не само да действа, а иска също да бъде разбран, да бъде постигнат. Православната култура формира комплекс на непреживяна Реформация и това, струва ми се, е генералният дискурс, в който се случва епистоларният диалог между Петър Дънов и Пеню Киров.
Има и още нещо, допълващо дискурса във втората половина на XIX век. Това е век, в който разгърналата се през второто хилядолетие интелигентност, намерила път през схоластиката и Западноевропейската реформация, достига своеобразна кулминация в естествените и социалните науки и заплашва да премине в мъртъв интелектуализъм, ако остане собственост единствено и само на човешката глава. От една страна, укрепналото Аз-съзнание вече чувства себе си като абсолютно свободен и съвършен носител на интелектуалността, но от друга страна, настойчиво усеща, че духовните праобрази на мислите му са погребани някъде в подсъзнанието. В някои определени състояния модерното Аз-съзнание се изправя пред проблема на своята микрокосмична свобода по твърде болезнен начин и в това отчуждение от макрокосмоса се поражда импулс за обратно присъединяване към него. Човек поставя проблема за резултатите на собствената си свободна воля така, че от човешки и земни да могат да станат космични, и подобно състояние на съзнанието се преживява като импулс на Архангел Михаил. Присъствието му се открива предимно тогава, когато чрез езика и думите човек се опитва да достигне до вътрешно преживяване на духа, когато мислите за духовното започват да се възприемат като нещо физическо в света. С други думи, Аз-съзнанието разбира, че неговите собствени мисли могат да принадлежат и на онази същност, която едновременно е и микрокосмична, и макрокосмична, т.е. човек се научава да мисли и говори за природата и Космоса с езика на Христос. По този начин, вместо да се изражда в интелектуалност, интелигентността се одухотворява и оживява, защото отчуждените от макрокосмоса мисли се присъединяват към нещо макрокосмично, или Аз-съзнанието се присъединява към Христос. Импулсът на Архангел Михаил изпълва последните декади на XIX век и прехожда в XX век с два съвсем нови културни дискурса: Аз-съзнанието, отчуждено от Отец, е свобода, а присъединяването му към макрокосмичната същност на Христос е любов.
Епистоларният диалог в тази книга започва през 1898 г. и свързва географски два български града по Черноморието - Варна и Бургас, със специфичния им следосвобожденски ори- ентализъм и етносна нехомогенност. Несъмнено имаме работа със специфична диалогична морфология, която по аналогия с ПлатоновитеДиалози бихме могли да обозначим с термина Учител-ученик. От едната страна на тази биполярна структура е Петър Дънов, а от другата - Пеню Киров с още няколко личности, които индиректно моделират интонацията на писмата: Тодор Стоянов, Георги Миркович, Мелкон Партомян, Васил Козлов, Петър Тихчев, Анастасия Железкова и др. Всички те до един са индивидуалности, които по някакъв начин определят отчуждението си от традиционната православна култура, особено в нейния религиозен и култов аспект, и демонстрират своеобразен протест против Православната църква като Божествен посланик. Например Георги Миркович - Доктора завършва католически колеж и играе ключова роля в униатското движение за църковна независимост. От своя страна, П. Киров отказва принадлежност към която и да е църковна деноминация и в личните си бележки от 1907 г. пише: Какъв вид живот ще водя ? Духовен, но ще гледам да бъде той пропит от разум, осветен от Духа Святаго, без да бъда уязвен от протестантско или православно мъдруване. Аналогията тук е недвусмислена: разум, импулсиран от Светия Дух и свободен от посредничеството на Църквата - това е спиритуалното начало на Западноевропейската реформация. Доста по-рано, в писмо от 1899 г., П. Киров споделя разочарованията и веруюто си: Разбрах, че православните, западните (католическите), григорианските и каквито други да са църкви с форми, са примки на Сатана и от тях не може да излязат християни, но кръвници, блудници, крадци, лъжци, шепотници, завистници, ленивци, мръсници и с една реч - всичките пороци за грях, какъвто бях и аз един от тях... И така още нея вечер аз дадох обещание на Бога пред приятелите си, че не може вече да поддържам тази Църква и се отричам от нея и формите й и че отсега нататък ще служа на Бога с Дух и Истина, защото Бог е Дух и като така ний трябва да се водим във всичко от Евангелието на Господа Исуса Христа, където намираме истинското служение Божие - следване по пътя на Спасителя.
Друга съществена характеристика на индивидуалностите, включени в категорията ученик, е интересът им към свръхсетивната духовна реалност, практикуван чрез спиритизъм. Всички те участват в сеанси и употребяват собственото си тяло и съзнание като медиум за връзка със свръхсетивни същества. Дори Георги Миркович учредява първото българско спиритично дружество Милосърдие, а в едно свое писмо П. Киров го нарича „баща на спиритистите в България". Явно става дума за хора с все още запазена чувствителност към мислите като живи същества и в тази атавистична функция на съзнанието им лесно могат да бъдат открити импулсите на Отец, така присъщи на източноевропейските култури.
Въобще притежанието на всички главни белези, специфични за източноправославния културен дискурс, е третата характеристика на категорията ученик. Особено симптоматично е отношението към Христос, на когото инстинктивно се приписват качества, принадлежащи на Отец. Например в писмо от 1899 г. П. Киров рисува едно пришествие на Христос в своето съзнание по следния начин: ...няма нищо, което да обичаме толкова, колкото нашия Спасител. Да, аз и като се моля, понякога като че Го виждам на кръста, а понякога кротък иде насреща ми и виждам с духовните си очи, че нашият Небесен Баща постоянно с разтворени ръце ни чака.
Четвърта характеристика, без която диалогът не би могъл да се състои, е присъствието на импулса на Архангел Михаил. Той започва с констатация за безжизнената интелектуалност на настоящето, която у П. Киров звучи с отчаян вопъл: О, мъртво, мъртво християнство, докога това?! (1899 г.). Една година по- късно той пише: На 2 август ми се даде вътрешно това съобщение: Духът, който те ръководи, то съм аз, Михаил. Аз постоянно ще те упътвам, стига ти да бъдеш послушен на всяко мое повеление.
За да заключим анализа на категорията ученик, могат да се формулират следните твърдения: П. Киров и съмишлениците му са специфично представителство на българското национално самосъзнание на прехода между XIX и XX век; паралелно с традицията и атавистичните компоненти на източноевропейската православна народопсихология, те демонстрират качества на формирано Аз-съзнание, чийто център е личен и неопосредстван интерес към Христос чрез импулси на Свети Дух; тези характеристики ги правят потенциални исторически носители на събития с функция на специфична Българска реформация.
Подхващайки темата за другата страна на диалогичната морфология, всъщност пристъпваме към изключително сложната характеристика на индивидуалността на Петър Дънов, Учителя. В контекста на този документален сборник става дума за 33-годишния Дънов, който само преди три години се е завърнал от САЩ с диплом по методистко богословие. В епистоларния си диалог с П. Киров той несъмнено говори от позиция на духовен наставник и това го поставя в категорията Учител. Там той стои сам и несвързан с никоя дотогавашна теологична традиция, въпреки протестантското си образование и родовите си връзки в българските православни институции, въпреки социално-просветната си активност сред читалищни и благотворителни общества във Варна. В първата и единствена своя монография (Науката и възпитанието, 1896 г.) той прави анализ на съвременната наука с явни намеци за одухотворено възпитание на интелекта и това е първи симптом за типичен импулс на Архангел Михаил в българската култура. През следващите три години записва няколко мистични текста, включително и т.нар. Възвание; на пръв поглед в тях присъстват импулси на Отец и православно-църковни интонации, но необичайното, което те възвестяват, е предстоящо пришествие на Христос в човешкото самосъзнание. За първи път в българската култура се заговаря за отношение към свръхсетивната духовна реалност; за първи път се дефинира категорията Любов и се препоръчват методи за преживяването й като непосредствено отношение между индивидуалното съзнание и Христос. Всички тези особености в дейността на младия П. Дънов го разграничават и от православната ортодоксалност, и от всички протестантски деноминации, вкл. методизма, и от произточната ориентация на модната по това време теософия.
На практика до началото на XX век завършва трансформацията на П. Дънов в напълно самотна и оригинална индивидуалност, очертават се главните категории на учението му, изпъкват първите му качества на духовен Учител със специфично въздействие върху своите последователи. Преди всичко той изгражда методологична доктрина - система от психически похвати и физически упражнения, предназначени за съвременното самосъзнание, с които то би могло така да възпламенява вътрешната енергия на своето Аз-съзнание, че да оживотвори интелектуалните понятия на индивидуалното мислене чрез живеещия вътре в него Христос. Персоналният интерес към Христос като самостоятелно микро- и макрокосмично същество е централен субект и обект на тази методология и в този смисъл тя притежава всички характеристики на импулс на Свети Дух. В писмо от 1900 г. П. Дънов казва: Най-първият дух, с когото всякой трябва да се запознае, Той е Христос, а една година преди това пише на П. Киров и Т. Стоянов: Вие трябва да се новородите от Духа Божий. Нови сърца трябва да приемете от Господа, преди да приемете силата на Неговото Слово. Това се гответе, защото ще приемете Духа Светаго от горе, кога ви посетя лично и ви благословя от името на Господа. Ставайте сутрин рано, преди да изгрее Слънцето, и въздавайте благодарителни молитви. Рано ви казвам, нека да ви завари Слънцето, царят на деня, че славите Господа Бога нашего. Всичко в П. Дънов излъчва импулси към Аз-съзнанието на последователите му - и проповедите, и методологичните наставления, и музикалните му фрагменти. В определени моменти внушенията му са толкова завладяващи, че се усещат буквално като собствени физиологични процеси, като новоосвободени жизнени сили на самосъзнанието, предразполагащи към персонифицирано преживяване на Свети Дух. В състояние на подобна признателност П. Киров му пише: Аз сега-засега диря извора на съветите от самото ми сърце и виждам, че както и казваш, тъй е, т.е. че Бог изработва спасението ни чрез Святия Си Дух. На туй именно се чудех и каквото с мисли решавахме с брат Тодор, ти дойде с многоочакваното ти писъмце да ни потвърдиш. (1899 г.)
Налице е и втора характеристика на П. Дънов като Учител. Въпреки че не се ангажира с нито една социална или религиозна институция, той настойчиво експлоатира традиционни модели на българската народопсихология и религиозно съзнание. Например и проповедите, и методите търсят Христос в тъканта на индивидуалното мислене, но много често похватите са адресирани към живота на природата и от нейната предметност се извличат въздействащите отражения на духовната реалност. Нерядко към самия Христос се пристъпва като към същество, натоварено с атрибути на Отец, дори първата оригинална молитва в методологията на П. Дънов започва с обръщението: Господи, Боже наш, благий ни небесен Баща (1900 г.).
От друга страна обаче, стилът на П. Дънов недвусмислено апелира към „протестантската" и „евангелистката" склонност на последователите му. Култовите похвати на Църквата са изоставени, светите тайнства и литургията са заместени с индивидуален размисъл върху библейски текстове, Евангелието се използва като единствен емпиричен документ за Божественото присъствие на земята. Може би затова в началото на повечето от писмата на П. Дънов, а по-късно и във всяка негова проповед стои библейски фрагмент, разгръща се като своеобразна теологична интерпретация, но със задължителна структура на диалог между анализа и разбирането. Тази диалогична морфология е най-ярка стилистична специфика в текстовете и словата на възрастващия духовен Учител, преобразявайки ги от конвенционални проповеди в полифонични беседи между различни импулси в индивидуалното самосъзнание.
В заключение за категорията Учител биха могли да се формулират следните твърдения: личността на П. Дънов, като всеки друг човек, е продукт на културния дискурс в българската народопсихология през прехода между XIX и XX век; той се явява създател на методологична система, формирана преди всичко чрез отчуждение от всички по-главни исторически и културни традиции, т.е. и в исторически, и в културологичен аспект той формира надличностов импулс, който може да бъде разглеждан извън историческото време; импулсът притежава спиритуален характер, обладава характеристики, присъщи и на импулс на Свети Дух и на Архангел Михаил и методологично е ориентиран към персоналния интерес на самосъзнанието към Христос като субект и обект; целта на тази методологична доктрина е да промени радикално гледната точка и отношението спрямо Христос на личности, живеещи в източноевропейското православие, следователно тя би могла да функционира като импулс на специфична Българска реформация.
Анализът на диалогичната морфология Учител-ученик, имплицирана в писмата на П. Дънов и П. Киров, внушава изводи, които недвусмислено насочват интерпретацията към характеристики, типични за Реформацията. В края XIX век Българската православна църква формира национално самосъзнание, но продължава да бъде носител на догматика с импулси на Отец. С фанатичното поддържане на статуквото след великата схизма тя на практика не отива по-далеч от проблема за генеалогията на Сина (как е възникнал от Отец, от кого произтича Светия Дух) и с това остава при простата констатация, вместо намирането и преживяването на Христос. С други думи, Църквата функционира като типична институция на източноправославна култура и именно в нейната консервативна природа може да се открие една от причините за поява на този особен дискурс в следосвобожденския ни културен живот, наречен комплекс на непреживяна Реформация.
Разбира се, за да приемем, че се е състояла Българска реформация, би трябвало да е налице триадата духовен импулс-история-култура. Както се опитахме да докажем по-горе, спиритуалната и социалната дейност на Учителя П. Дънов притежава всички характеристики на духовен импулс. В този смисъл епистоларният диалог в тази книга е пръв акт, с който импулсът става историческо събитие. В индивидуалната воля на П. Киров и съмишлениците му историята на Българската реформация придобива темпоралност и подхваща своето битие. Подобно на тезисите на Мартин Лутер писмата на П. Киров отекват в българската история и постепенно изкристализират в култура. Културата на Българската реформация може да бъде анализирана във всичко, което от началото на XX век до наши дни е разгърнало като социална енергия обществото, формирано около П. Дънов, но това не е предмет на настоящия предговор. По- същественото са отликите от западноевропейския първообраз: Българската реформация не излиза далеч от сферата на спиритуалното си начало, не предприема преобразувания нито на църковни, нито на държавни институции, като че ли предпочита езотерично битие, т.е. генерира култура без институции (поне досега). Тезисите на Лутер разтърсват църковната йерархия и разпалват политически конфликти, докато душевните трансформации на П. Киров безшумно лягат върху листовете на писмата му като възвишени модели за подражание.
За някои читатели всичко това може да се стори недостатъчно убедително. Обективното самовъзникване на съзнанието е прекалено тъждествено със самосъзнанието, за да бъде лесно анализирано. Но християнска култура, непреживяла Реформация, е длъжник на потомците си.
Димитър Калев
Този пост е редактиран от Albena: 20 октомври 2011 - 20:03
