Д-р Георги Миркович е роден в град Сливен през 1826(27) г. в занаятчийско семейство. Дядото Мирко е земеделец и търговец на манифактурни стоки от село Ченгене сарай (до с. Стралджа, Ямболско), напълно унищожено след нападение на кърджалии в края на XVIII в. След погрома семейството се установява в Сливен. Мирко умира млад по време на чумна епидемия. Бащата Вълко учи занаят, става обущар на „папуци" (кожени чехли), търгува и с вълна. Майката Койна е преселница от опожареното от кърджалии село Раково (Сливенско). Вълко и Койна, останали вдовци, се събират за втори брак, от който се раждат Нойко, Иванка, Руско, Костадин, Георги и близначката му Стефка, починала наскоро след раждането си. След Руско- турската война от 1828 г. и подписания през 1829 г. Одрински мир семейството се преселва във Влашко, до град Плоещ (Румъния), но по-късно, научило урока за родната стряха, отново се връща в Сливен.
Георги първоначално учи в родния си град при учителя Кешиша, а по-късно - при отявления гъркофил и българомразец Цукала, който биел и унижавал българските си ученици. От 1840 до 1843 г. негов учител е Сава Доброплодни. Въпреки желанието му да продължи образованието си в Цариград, баща му го оставя да помага в дюкяна, за да се научи, че нищо не се дава даром.
През 1847 г. с издействана от д-р Селимински стипендия младият Миркович заминава за Киев и постъпва в Духовната семинария. Негови съученици са Драган Цанков и Сава Фила- ретов, с които го свързва почти половинвековно приятелство и съратничество в борбата за национална независимост. След една година, разочарован от лошите битови условия, станали причина за заболяването и дори за смъртта на някои българчета, той напуска Киев и заминава да се лекува в Цариград. Там го сварва вестта за смъртта на баща му.
От Сливен, където получава своя дял от наследството през 1848 г., заминава отново за Цариград. Записва се да учи в прочутата Гръцка гимназия на Куру-Чешме, но я напуска, недоволен от гъркоманското обучение и невероятните унижения, които понасяли българските ученици. Тогава се зарича да работи за просвещението на своя народ чрез славянско писмо и четмо и остава верен на това обещание до края на живота си.
През 1849 г. Миркович постъпва в Католическото френско училище в Бабек, Цариград. Завършва го, като остава много доволен от обучението. Там се запознава с монах Рене, който го въвежда в Спиритизма - движение, на което д-р Миркович става верен последовател.
През 1851 г. заминава за Франция и до 1856 г. следва медицина в Монпелие. Като студент е награден лично от Наполеон III със сребърен медал заради участието му като лекар по време на избухналата холерна епидемия в гр. Юзе, близо до Нанси. На 30 юли 1856 г. защитава докторска теза и получава титла „доктор".
Във Франция се докосва за първи път до феномена „ясновидство". Случва се така, че редовната месечна вноска от брат му Руско, богат търговец, който го издържал, по необясними причини се забавя. Д-р Миркович, който е изцяло зависим от тези пари, търпи лишения и е принуден да гладува. Тогава му предсказват, че парите са се забавили поради погрешно написан адрес. Това се оказва напълно вярно и след известно време той неочаквано ги получава. Този факт му прави много дълбоко впечатление. До края на живота си той живо се интересува от тези явления, отделяйки им значително място в издаваните по-късно от него списания „Виделина" и „Нова светлина". Същевременно френската култура и Просвещението стават негов идеал.
Борба за свобода
След завръщането си в България Георги Миркович работи като частен лекар в Сливен. Тук заедно с Добри Чинтулов започват голяма битка срещу гърцизма и решават да открият българско училище в родния си град. Д-р Миркович заминава за Румъния (1857-1858 г.), за да иска парична помощ от богатите сливенски търговци. Успява да събере 600 златни минца, но идеята по-късно пропада по вина на сливенските еснафи.
През 1858-1859 г. е градски лекар в Стара Загора. От 1859 г. заживява в Цариград. Там работи като лекар, сътрудничи в списание „Български книжици", а през 1860 г. публикува своята „Кратка и методична българска граматика". Учебникът получава възторжени оценки. Драган Цанков, сам автор на такава граматика, и Тодор Бурмов поместват положителни рецензии за нея в издаваните от тях вестник „България" и списание „Български книжици". Поради това, че методическите правила в нея са формулирани много ясно, тази граматика служи като ръководно начало в предосвобожденското методическо обучение на българчетата, а през 1883 г. тя бива издадена за втори път.
През този период гръцката Патриаршия всячески пречи на българското национално църковно движение в стремежа му да подпомогне обособяването на национално самосъзнание, български език и писменост. По това време Русия също има отрицателно отношение към искането за самостоятелна българска Църква. Като велика сила тя се стреми сама да представлява и защитава интересите на цялото християнско население в пределите на Турската империя, с което косвено подкрепя гръцката патриаршия.
Като изход в борбата за църковна независимост на българите, Драган Цанков пропагандира идеята за припознаване на Папата за глава на Българската църква, т.е. за Уния. Оформя се ядро сред цариградските българи, подкрепящо тази идея. Спод- вижник на Цанков в тази кауза е и д-р Георги Миркович. Българите търсят подкрепата на Западните сили, на първо място от най-влиятелните на деня - французите. Свързват се с представителите на лазаристката мисия с главен настоятел Еужени Боре, директор на френското училище в Бебек. Като много добър дипломат Боре нерядко се е застъпвал пред Портата за разрешаване на проблеми на българското население в Цариград, с което отдавна е спечелил симпатиите на българите там.
На 18 декември 1860 г. многобройно българско представителство от високостоящи български духовници, светски дейци и граждани връчват на апостолическия викарий П. Бруниони в Цариград молба на френски език (подготвена от лазаристите) до папа Пий 1Х за уния с Рим (при изрично запазване на традиционните български обичаи и славянското богослужение).
На 15 март 1861 г. Миркович, заедно с Драган Цанков, Йосиф Соколски, дякон Рафаил Попов и лазариста Еужени Боре, заминават като делегация за Рим при папа Пий 1Х за ръкополагането на дядо Йосиф като глава на Унията в България. Ръкополагането се извършва на 14 април с. г. Литургията по време на церемонията се съслужва от Соколски на църковнославянски език, с който акт се изтъква важността и уникалността на славянската книжовност. На приема на 26 април 1861 г. във Ватикана д-р Георги Миркович и Драган Цанков получават от папа Пий 1Х медали, придружени с грамоти за заслуги.
Според д-р Миркович това е един изключително сполучлив дипломатически ход в борбата между три империи, който дава нова насока за разрешаването на Източния въпрос. Руската дипломация, уплашена от успеха на униатите, организира отвличането на архиепископ Йосиф Соколски (в заговора участва и Петко Р. Славейков). През 1861 г. заедно с всички атрибути на униатската архиепископия той е заселен принудително в Киев. Това слага край на движението.
През 1860 г. в Цариград пристига и Атанас Георгиев, дядото на Петър Дънов, който е избран да връчи лично подписка и да говори от името на българите от Варненска област, че те всички се отказват от гръцката патриаршия и се присъединяват към възглавяваната от Иларион Макариополски Българска народна църква. Вероятно се осъществява контакт между чорбаджи Атанас и Миркович през този период (1860/1861 г.). По възрожденска линия по-късно датират добри отношения така също между доктора и бащата на П. Дънов - Константин Дъновски.
След неуспеха на Униатската идея през 1861 г. Драган Цанков напуска Цариград, а д-р Миркович заминава за Влашко, където става градски лекар в Болград и същевременно лекар на Българската гимназия там. От 30 януари до 12 август 1864 г. той е временен директор на същата гимназия. Поддържа високо ниво на учебен и възпитателен процес но се сблъсква с несъгласието на училищното настоятелство, представлявано от невежи богати търговци. Пръв организира честването на празника на Светите братя Кирил и Методий в Болград.
В края на1864 г. д-р Миркович заминава от Болград за Браила, където е частно практикуващ лекар. Остава там до 1866 г. поради участието си в народните работи. По-късно отива в Букурещ и заедно с д-р Начо Планински става един от основателите на Букурещкия таен революционен комитет, след което се завръща в Сливен.
Запознава се с поляка Михаил Чайковски (Садък паша) и двамата създават проект за учредяване на главни български училища във всеки вилает. Според тях за добиване на българско самосъзнание най-важното е просвещението, а политическото освобождение ще дойде като последица от оформилата се национална общност върху основата на общ български език, писменост и национална Църква. Д-р Миркович е препоръчан от Чайковски и се среща с висшите турски сановници Али паша и Фауд паша. Те възприемат идеята му, но го препращат при Митхад паша в Русе. Последният се съгласява с предложението, но при условие училищата да бъдат смесени (турски и български). Д-р Миркович не приема и разочарован се отдръпва. Това обаче предизвиква продължилите с години полемики в българските вестници във Влашко и Цариград, в които участва цялата наша тогавашна интелигенция. Накрая споровете довеждат до изясняване на възгледите за независимо и самостоятелно българско училище, без участие на турци и гърци.
През 1867-1868 г. д-р Миркович сътрудничи на вестник „Македония", издаван от Петко Р. Славейков. От 1867 до 1869 г. е градски лекар във Видин и Лом. В края на 1868 г. взема участие в един заговор, целта на който е да принуди турското правителство да издаде по-скоро дълго отлагания ферман по църковния въпрос. Идеята е с помощта на фалшиви донесения да се убеди Портата, че в страната са се явили брожения и че се очаква през Дунава да преминат чети като тази на Хаджи Димитър, които ще воюват за църковна независимост от гърците. В този план косвено се включват и чуждите консули, които изпращат до своите правителства рапорти за появили се слухове за въстания, целящи извоюване на самостоятелна българска Църква. След проверка турското правителство открива противоречия в съобщенията, но опитът, който има с българското четническо движение, го кара да промени позицията си и да побърза с издаването на Фермана. Така на 28 февруари 1870 г. е основана Българската екзархия.
Поради обществената си дейност и организиране на революционното движение във Видинския саджак в края на 1869 г. д-р Миркович е предаден на турските власти от софийския митрополит Доротей (българин, сестрин син на Найден Геров, гъркофил и туркофил, с амбиция като доверено лице на властта да бъде посочен от нея за бъдещ български екзарх). Осъждат го на смърт. Присъдата е заменена с доживотна каторга, благодарение на прочутия възрожденски адвокат Илия Цанов. Окован във вериги, д-р Миркович е изпратен от Лом в Цариград - по Дунава до Русе, оттам пеша през Сливен (за назидание на съгражданите му) и през Одрин до Цариград. Престоява в затвора няколко месеца при нечовешки условия, поради което заболява. Прекарва около 5 години в цариградските затвори - твърде дълго участта му е била неясна. След смъртта на Али паша е прехвърлен на заточение в Диарбекир. Пристига там на 8 август 1874 г. Много скоро, наклеветен, че готви бунт, е препратен за наказание в още по-затънтено и отдалечено място - град Мардин, на границата със Сирийската пустиня. През 1875 г. под гаранцията на видни граждани-християни е освободен от оковите, за да се справи с избухналата холерна епидемия. Оставен под гаранция, той се движи свободно и лекува местното население, благодарение на което успява да натрупа завидно състояние. Закупува недвижими имоти, които след 10 години завещава нотариално в полза на бедните, поделени между Арменската католическа община и Халдейската община в Мардин. Заточеници и затворници лекува безплатно.
Краят на заточението му идва след амнистията от 1878 г. в края на Руско-турската освободителна война. Сбъдва се предсказанието на един местен пророк, който предрича, че докторът ще бъде освободен след една голяма война.
Дейност след Освобождението
След завръщането си в свободна България д-р Миркович отново се включва активно в обществения живот. Той се установява като градски лекар в Сливен - по това време вторият по значение областен град в Източна Румелия. През лятото на 1878 г. заедно с други активни сливенски граждани е сред инициаторите за създаване на Благотворително дружество „Червен кръст". По типа на съществуващите от времето на войната руски болници и с помощта на руския „Червен кръст", в различни градове на Източна Румелия се откриват болници. На основата на руския военен лазарет в Сливен, който се закрива, в града започва да функционира Сливенска първостепенна болница с първи управител д-р Г. Миркович (14 март - 15 септември 1879 г.).
Заедно с лекарите Начо Планински и Добри Минков основават първия сливенски вестник след Освобождението „Българско знаме", от който излизат 24 броя - от 10 февруари до 21 юли 1879 г.
Миркович е директор на мъжката гимназия в Сливен за една учебна година (1879/80 г.). Участник е в движението срещу решенията на Берлинския конгрес за разделянето на българските земи на Княжество България, Източна Румелия и Македония. Подписът му стои под протестното писмо до Европейската комисия във връзка с решенията на конгреса. Убеден съединист, заедно със Захари Стоянов и с брат си Руско, д-р Миркович участва в разширяване мрежата на комитетите „Единство" за обединяване на българските земи.
Д-р Миркович е един от 10-те депутати, назначени от Главния управител в Първото областно събрание на Източна Румелия в Пловдив. Първата му сесия започва на 22 октомври 1879 г. През 1880 г. Миркович е председател на „Клуба на българите" в Пловдив и в качеството си на такъв получава на 26 март 1880 г. благодарствена от княз Александър Батенберг по повод изпратените му приветствия от българските представители.
От есента на 1880 г. Миркович е градски лекар в Пловдив. От 8 септември 1881 г. става дописен член, а от 6 август 1884 г. - редовен член на Българското книжовно дружество (БКД), прераснало в Българска академия на науките (БАН) в 1911 г. В 1883 г. излиза новото му учебно пособие „Практично приготовление за граматиката в основните училища".
Д-р Миркович пръв публично говори за възможностите на хомеопатията и е първият лечител у нас, който пропагандира метода на малките и безвредни лечебни дози. Многобройните си наблюдения в тази област публикува през 1885 г. в наръчника „Домашен омеопатически лекар или способ като как да се лекува человек самичък". За тази книга е остро критикуван от лекарската гилдия. В отговор на критиките д-р Миркович публикува поредица от статии в периодичния печат за ползата от хомеопатичния метод на лечение.
В политиката той е активен член на либерално-демократичното движение. След Съединението (1885 г.) е избран за народен представител в V-то обикновено народно събрание (1887-1889 г.) от Къзъл-агачката (Елховската) и Каваклийската (Тополовградската) избирателни околии. Става държавен лекар през 1891 г. при железопътна линия Ямбол-Бургас, официално открита на 14 май 1890 г. За тази си служба на 14 февруари 1892 г. е награден с орден от княз Фердинанд - „Кръст за граждански заслуги V-та степен".
От 1894 г. е пенсионер. Отвратен от политическите борби, той насочва вниманието си към просветната и обществено-благотворителна дейност. Започва издаването на месечното списание „Нова светлина", в което се тълкуват тайните явления в природата. Списанието излиза от 15 април 1891 г. до 15 март 1896 г. То съдържа разнообразни статии по „спиритизъм, хипнотизъм, магнетизъм, сомнамбулизъм, опити с намагнетизирване чрез ръце, български случки от спиритизма, пророчества, предаване на мисли от разстояние, материали за здравето на човека и жизнената му сила, за източника на болестите, за лечебните средства и безсънието и др."
Другото списание на д-р Миркович „Здравословие или запазване здравието и лекуване болестите по най-безвреден начин" излиза от м. декември 1892 г. до м. март 1896 г. И в него се популяризират малко познати методи за лекуване (хомеопатия и др.), както и такива за запазване на здравето. Съдържа статии по хигиена, хидротерапия, лечебен магнетизъм, внушение, народна медицина, слънчеви бани, морски бани, пречистване на водата, хигиена на тялото, хранене на новороденото, правилно хранене, материали срещу алкохолизма, за неделния отдих и зимната почивка и др. През 1893 г. списанието издава брошурата от 4 страници на д-р Миркович „Предпазителни и лечителни мерки против холерата", за която отново е критикуван от лекарското съсловие.
През всичките тези години в списание „Нова светлина" са публикувани много преводи от френски език на Анастасия д-р Желязкова от Варна, предимно на спиритическа тематика. През 1892 г. списанието издава книгата на Алан Кардек „Характерът на спиритическото откровение". През 1893 г. в него се публикуват части от друга книга на същия автор на тази тема („Книга на Духовете").
През 1893 г. отива отново в Париж. Там се запознава с мадам Лучия Гранж, чрез която по медиумичен начин получава важно съобщение за себе си и за България. В него се говорело за млад Вожд на българския народ, надарен с Божествена сила, който след много пътешествия ще се завърне в страната си. По- късно през годините д-р Миркович припознава Петър Дънов като този Вожд. Той помества информацията в списание „Нова светлина" (KV, кн. III-IV от 15 юни 1895, с.118-121) и по-късно, с допълнителни бележки, в списание „Виделина" (Г.1, 1903, кн. IX, с. 179-180). Съобщението гласи следното: „Благословена Русия, защото нейният план ще служи на Божествения план и ще отвори пътя на младия Божествен Вожд, който ще издигне знамето на независимостта на потиснатите страни в едно цяло чрез вярата на всеобщото единство на верующите в света. Миркович, мой сине, мое скъпо същество, което покровителствам, Вашият Божествен Водач, когото Вие желаете да познаете, диктува това послание на медиума в Париж, под знамето на истинската светлина".
През 1895 г. д-р Миркович издава книгата „Безсмъртна любов" на французина Дук дьо Помар - първия спиритически роман в България, преведен от Анастасия д-р Желязкова. Самият Миркович е във връзка със спиритическите среди във Варна. Често пребивава в града по търговски дела на семейната фирма „Р. В. Миркович и Сие" (седалище в Бургас), в която той има дял.
Д-р Миркович превежда и издава през 1899 г. книгата на инженер Казимир Моте „Вечните истини от духа на Виктор Юго, приети дословно от Казимир Моте". Книгата предизвиква силната реакция на православните духовници и Миркович е критикуван в периодичния печат за нея.
Първото запазено писмо на Петър Дънов до д-р Миркович е от 1 ноември 1898 г. В него има препратени поздрави до д-р Миркович от отец Константин А. Дъновски, бащата на П. Дънов. В писмото ясно проличава близкото познанство между Петър Дънов, Георги Миркович и Анастасия д-р Желязкова.
Освен за пионер в областта на хомеопатията д-р Мирко- вич се счита и за бащата на спиритизма в България. В Сливен той създава спиритическото дружество „Милосърдие", регистрирано в началото на 1900 г.
През 1900 г. д-р Миркович и живеещите в Бургас Пеньо Киров и Тодор Стоименов са поканени лично от Петър Дънов на първия събор на Духовната Верига. Тримата са неговите първи ученици и редовни участници в следващите събори.
От 1902 г. до смъртта си през 1905 г. д-р Миркович издава и редактира в Сливен „Виделина" - месечно списание, посветено на въпросите за развитието на душата, ума и сърцето. В това списание статии помества и Петър Дънов. „Виделина" идва като естествено продължение на списание „Нова светлина", което продължава да излиза до 1910 г., но вече с редактор Тодор Бъчваров.
През 1903 г., по случай 25-годишнината на санитарното дело у нас, Държавната санитарна инспекция награждава д-р Миркович с медал с корона „За гражданска заслуга", като най- стар лекар в България.
Последният спиритически сеанс на д-р Миркович
Влад Пашов в своята книга „Необикновеният живот на Учителя Петър Дънов" пише: „Случая ми разправи Дядо Благо (детският писател Стоян Русев), който беше близък с Тодор Стоименов. Ето и разказа за последния спиритичен сеанс на д-р Миркович. Събрали се той, Пеню Киров и Тодор Стоименов на сеанс да викат духове. След сеанса се заговорили по различни въпроси. Неочаквано при тях пристигнал Учителя Петър Дънов. По време на разговора д-р Миркович го запитал: „Учителю, много работи сте ни казвали и всички са се сбъдвали. Едно нещо обаче съм имал желание да Ви питам, но не съм се решавал. Сега ще Ви го кажа. Искам да зная кога точно ще умра". Учителя го запитал: „Няма ли да се уплашиш, ако узнаеш?". Той отговорил: „В никакъв случай няма да се уплаша". Тогава Учителя му казал: „Щом е така - приготви се, след три дни ще си отидеш". Тримата останали като гръмнати. И наистина, точно след три дни доктор Миркович си заминал, както предрекъл Учителя". Тази случка вероятно е станала през август 1905 г. във Варна, по време на поредния събор на Веригата, защото няма данни четиримата да са се срещали по-късно, през септември, в Сливен. В братските спомени може да се прочете, че след като Учителя Петър Дънов казал за предстоящото заминаване на д-р Миркович, Димитър Голов се обърнал към последния и го помолил: „Докторе, ти така и така си отиваш скоро, остави ми за спомен поне златния си часовник". Миркович извадил часовника си, погледнал го от двете страни и му го подал. И Тодор Стоименов му предложил: „Докторе, ако искаш, остави на мене пък пръстена си за спомен". Миркович измъкнал пръстена си и го дал на Стоименов.
Така д-р Миркович е предупреден да приключи със земните си работи, защото заминаването му отвъд съвсем било наближило. Това заминаване става на 29 септември същата година. От Варна пристига Учителя Петър Дънов и му помага да се освободи от физическото си тяло. Миркович е погребан с големи почести от гражданството и обществеността на град Сливен. В своето завещание той дарява личната си библиотека, около 1400 тома, на читалище „Зора" в Сливен; имота си - за благотворителни и обществено полезни цели; 3000 златни лева - на сиропиталището в Сливен. За разпоредител на завещанието е посочен неговият духовен наставник - Учителя Петър Дънов.
На следващия събор на Духовната Верига през 1906 г. по молба на приятелите д-р Миркович се явява чрез Учителя и разказва за своя нов живот в отвъдния свят. Той на много места с похвала говори за неговите лекарски умения, както и за спиритическите му увлечения. Според Учителя Петър Дънов спири- тизмът се явява, за да докаже, че зад материалната бариера съществува друг свят, който ние не схващаме с нашите пет сетива. „Спиритизмът и теософията са методи на Бялото Братство, те подготвят пътя му" - казва той на събора през 1919 г. Едновременно с това Учителя предупреждава, че увлечението към него е вредно и опасно за човек, който лесно става жертва на сили от низше естество и архаична еволюция. Търсейки у човека място за изява, те чрез заблуди и внушения могат да го отклонят от правия път.
Учителя Петър Дънов за д-р Миркович
Младият евангелист
Аз ще ви приведа един пример за добра постъпка из живота на доктор Миркович. Той е много лъган от духовете. Хората го считаха за голям скъперник - петаче не даваше, но щом говорят духовете, отваряше кесията си. Кажеш ли: „Аз искам пари!", той отговаряше: „Е, не може, тук има сметка". Но като му говорят духовете, широко отваряше кесията си. Искаше да приложи Новото учение.
Един български младеж беше чиновник в едно русенско село. Методистите там го обръщат към методизма. После обаче и баптистите го заинтересували, започнали да го убеждават и да го кръщават. Станал баптист, но го уволняват от Общината. Той е излязъл от Методистката църква, като станал баптист. След като го уволнили, пасторът му казал: „Ние не можем да те издържаме". Казва тогава на баптистите: „Аз тук само за хляба си ще слугувам". Казват му: „Иди си търси работа на друго място". Този баптист, при когото искал да остане, бил бакалин. Не иска да остане при него, защото ще види как работи и ще го критикува. Страх го е да не види, че послъгва. Доста са умни те. Казват: „Не си за нас. Трудна е тази работа, потърси другаде".
Един ден този младеж ми пише писмо: „Закъсах, ходих в Румъния, какво да правя?". Казвам: „Ела във Варна". Дойде той, замязал на циганин, целият окъсан, миришат му краката, целият мирише. Завеждам го при Доктора. Той го погледна, понеже обича чистотата, даде му половин лев, даде му една риза и гащи, съблече си дрехите и му ги даде. Казва му: „Твоите дрехи ще ги хвърлиш". Прати го на баня да се очисти, казва: „Тия дрехи дай ги някому". Връща се той, гледам го хубаво облечен, замязал на Доктора. Купи му също обуща, чорапи, казва: „Тук ще останеш, при нас. Ще ядеш, каквото ядем. Ти ще ядеш, каквото Господ дал".
Казах на евангелистите: „Кой от вас може да си съблече дрехите като доктор Миркович и да ги даде?". Малцина от евангелистите има, които могат да направят това. Докторът отиде, купи си нови дрехи и даде своите си. А дрехите му бяха хубави, той се носеше изящно. Свали ги много демократично, като че неговият син се върна от странство. Той беше нежен. Духовете казали на Доктора: „Да помогнеш на това момче!" и той му каза: „Ще се оправи. Духовете ще оправят всичко, стига да ги слушаш". Цял месец стоя този младеж. Докторът му дава книги да чете, да се развива.
Най-после д-р Миркович иска да му създаде работа, казва: „Какво да го правим?". Казвам: „Да го поставим да продава книги". Имаше един книжар във Варна, Велчев. Отиде при него докторът, казва: „Дайте му книги колкото иска, да продава, аз кредитирам заради него". Взе книгите този младеж, отиде някъде и не се върна вече. Казва Велчев: „Не се върна вашият човек". Рекох: „Ние да сме на негово място, ще направим същото. Може би да е направил някое добро някъде". Поусмихна се Докторът и казва за този момък: „Е, няма нищо! Духовете тъй казаха, ще го търпим. Влюбил се е сигурно, намерил една млада мома. Духовете ще оправят тази работа. Той е мил, но не разбира още какво му говорят духовете".
Аз харесвах тази черта у д-р Миркович - че има голяма вяра. „А - казваше той - духовете не могат да лъжат, будала съм аз, че не съм ги разбрал право." Той не казваше: „Тъй рекъл Господ", но „Тъй рекли духовете". Блажени верующите!
Отивам един ден в книжарницата на Велчев, казва ми: „Вашият избраник ми задигна толкоз книги за няколко хиляди". „ Колко ти дължим? Момък е, стават тия работи. Не искаме да те подяждаме, ние ще ги платим, считай, че все едно той ти е платил. Този момък може би още не е продал книгите, намира се в трудно положение. Като продаде книгите, може да дойде. Ти да не се смущаваш, колкото струват, ще платим." Платихме му. Казва: „Много добре постъпвате. Така трябва да се постъпва".
Велчев беше много взискателен, точно дава и взема. Друг евангелист да му заеме пари назаем, казва: „Чакай да видя имам ли тия пари в касата!". Отваря касата и казва: „Толкоз пари, колкото ти искаш, не мога да ти дам. Понеже ако ти не платиш, аз трябва да ги платя. Не искам да лъжа. Понеже нямам толкова пари, колкото искаш, да ти гарантирам, не мога да гарантирам. Аз имам правило: когато някой иска да му гарантирам, не гарантирам, докато аз нямам толкоз пари в касата. Като имам, тогава може да гарантирам". Казвам му: „Харесвам ти това, една хубава черта е. Тури тия пари в касата, които ти даваме, за да можеш да му гарантираш. Ако ние не ти дадем, няма да можеш да гарантираш". Като му платихме, вече имаше толкоз пари в касата, за да може да гарантира.
После Докторът ме попита: „Как стана тая работа?". Казах му: „Този младеж не си е досвършил работата. Онова, което е видял от тебе, отиде да го прилага. И като го приложи, ще се върне при нас. Той отиде да продава книги. Печалбата ще дойде".
Детинска вяра
Аз бих желал всички да имате тази детинска вяра на д-р Миркович. Той беше отличен човек във всяко отношение, разсъждаваше философски, но дойдеше ли до духовете, казваше: „Тук разсъждения няма. На нас говорят по-висши същества, аз съм ученик и ще изпълня всичко". Щом няма духове, той казваше: „Аз съм лекар" и тогава сам, по своите медицински познания предписваше лекове. Щом дойдат духовете, пита ги: „Какво да се даде на болния?". - Намагнетизирана вода. „Слушай - казва на болния, - има една медицина по-висока от нашата, тя е медицината на духовете. Като пиеш намагнетизирана вода, ще оздравееш." И действително той лекуваше добре. Дойде някой болен при него, даде му намагнетизирана вода и след един месец оздравява. Той казваше: „Трябва да знаете, че когато духовете намагнетизират водата, всичките болести се лекуват". Той лекуваше по два начина. Всякога запитваше духовете: „Как да лекувам, по научно-медицински начин или чрез намагнетизирване?". Ако му се кажеше, че трябва да лекува по медицински начин, той даваше хапове. Доста вещ медик беше, но щом му казваха да лекува по начина на духовете, веднага даваше магне- тическа вода без никакви хапове. И казваше: „Тази магнетическа вода е хиляди пъти по-силна от нашите лекарства".
Жабите
Ние сме се отдалечили от Бога доброволно. Вие не знаете кога една мисъл е Божествена и кога не е Божествена. Можете да предполагате само, но положително не знаете. Понякога казвате, че нещо ви е подшушнало вътре, казало ви е нещо. И тогава казвате, че „Духът отвътре ми каза това и това". Такива случаи има много в спиритизма. Едно време, когато беше жив доктор Миркович, нашите приятели често устройваха сеанси. Та един ден, като се събрали неколцина в Бургас, казали на доктор Миркович от страна на тия духове да отиде в Сливен, че като се върне, щяло да му се открие някаква голяма тайна. Доктор Миркович отива в Сливен, връща се, но никаква тайна не му се открила. Защо не му се открила? После му казали, че ако тази тайна се открие, целият Бургас щял да се покрие с жаби. Доктор Миркович се примирил с това положение. Той предпочел да не му се открие тайната, отколкото градът да се покрие с жаби. Трябва да се даде тълкувание на този език. Жабите са символ на материалистическия живот. Значи не може да се открие една тайна на човека, ако мястото, дето се намира той, е обхванато от материалистически живот. Този материалистически живот ще помрачи и мислите, и чувствата, и постъпките му. Той ми разправяше тия анекдоти. Аз му казвам: „Блажен си, че имаш такава вяра".
Офицерът и духовете
Д-р Миркович, който издаваше списание „Нова светлина", ми разправяше за един офицер, след като говорихме за спиритизма. Този офицер толкоз се изплашил от духове и го било страх, та жена му трябвало да излиза и да го пази. Казва на жена си: „Как не те е страх, ела с мене да ми кажеш къде ще вървя, откъде идват". Не може да извади ножа да се брани срещу духове. Той вижда призраци. Това е фантазия, в ума си създал известни неестествени съотношения.
Богатството
Д-р Миркович, наш приятел, казваше: „Втори път аз не искам да бъда богат, искам да бъда слуга при някой добър господар". Вие искате да бъдете господари, да имате милиони левове. Тогава именно ще бъдете най-нещастните хора; вие ще бъдете затворници, оградени във вашите пари. Един милион лева на гърба ви - това е голям товар. Вие уважавате богатите хора, искате да отнемете техния товар, да го сложите на вашия гръб. Това не е разбрано учение. Нима ще се сравните с онзи осел, натоварен с икони? Когато всички почнали да се кланят на иконите, той започнал да рита, като помислил, че на него се кланят. Следователно, ако хората ви почитат и уважават, това е за кръстовете и иконите, които носите.
Д-р Ксанти
Разправяше ми един наш приятел - д-р Миркович, който сега е в онзи свят, следното. Когато бил в Париж, отишъл при един ясновидец, който му предсказал всичко, каквото ще му се случи в живота. Той му предсказал и най-последното, което му се случи.
Пак доктор Миркович ми разправяше друг случай за някой си грък, който свършил медицина и станал доктор - доктор Ксанти. Като отивал да следва в Париж медицина, той си казал: „Ако свърша науките си успешно, ще се върна в България пеш". Като свършил добре, турският посланик му дал пари за път, но той казва: „Аз си обещах, че ако свърша добре, ще се върна пеш в България". И тръгнал назад за България. Като наближил родния си град, спрял в едно турско село да нощува. Вечерта му се явили насън трима турци. Единият от тях му казва: „Стани да видиш какво правят с мене". Той става насън, излиза в двора и вижда, че няколко души убиват един турчин и го скриват под стълбата, като го затрупват с тор. Събужда се на другия ден и заминава за Одрин. През нощта пак му се явяват тия трима турци, които му казват: „Иди при валията и му разкажи какво си видял". Той става, отива при валията и му казва: „Не съм проверил факта, но ми се присъни". Тогава валията изпраща с него един юзбашия да видят какво е станало и намират, че е станало точно така, както той разправил. Намират убития турчин под стълбата. Тогава хващат разбойниците и разследват работата.
Когато си отивал в Цариград, тримата турци пак се явяват на д-р Ксанти и му казват: „Ти ни направи една голяма услуга, искаме да ти дадем каквото пожелаеш. Искай едно добро от нас да ти направим". - Искам да зная кога ще умра. „Ти искаш нещо много трудно от нас, но ще знаеш, че като ти се явим, три дена след това ще умреш, ще заминеш за онзи свят." И д-рът разправя, че тази работа станала точно така. Питам: как стават тия работи? Питам: когато се телеграфира от Цариград или от Франция, или от Германия за България, как става това? Когато се говори по радиото от една държава в друга, как става това? Става по някакъв начин. Това показва, че целият свят лежи на една разумна основа. Ако съзнанието на добрите хора се пробуди, те ще разберат как стават тия работи.
Предсказанието
Аз само на едного казах кога ще замине за онзи свят - на един мой приятел, д-р Миркович, за което съжалявам, че съм го казал. На други не казвам. Той искаше да знае кога ще умре. Определих деня, годината. Като му казах, като че го попарих с вряла вода. И умря точно когато му казах, замина за другия свят. Човек по-добре е да не знае, то е най-хубаво. Невежеството е за предпочитане пред знанието. При смъртта животът почва да се изтегля от краката и ръцете нагоре към горния край на главата и оттам излиза. Има една нишка, която съединява Духа с пъпа и ако тази нишка не се скъса, човек се връща, но ако се скъса - не може да се върне. Лошо е, когато хората умират преждевременно. Понеже ако човек умре преждевременно, трябва да остане тук, докато се изпълнят годините. Например ако умре 20 години по-рано, трябва да остане 20 години тук. Ако остане 20 години тук, ще влиза в този или онзи. Някои заминали, ако не са напреднали, обсебват други, искат да ядат, хвърлят паници.
Призоваване духа на д-р Миркович
На това събрание присъства духът на д-р Миркович, който говори чрез П. К. Дънов. За духа на д-р Миркович имахме поставен стол около масата. Той поздрави всички ни и изказа съжаление, че не е работил, както би трябвало да работи, когато бил между нас на Земята: „Долу минавах за мъдър и умен, а тук съм като малко дете". Той каза, че в астралния мир духовете работят и почиват. Тяхната работа била да преработват грубата материя и да образуват видимия мир, в който ние живеем. Духът на Миркович почти на всекиго от нас каза по нещо, а към Михалаки Георгиев завърши със следното: „На мъдрия ум не давай, на силния мост не ставай, за хляб не се продавай."
