НАЧАЛО

Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Архиерейски събор от Синода, на който обявяват Учителя за самоотлъчил се от Църквата

7.07.1922г.


Архиерейски събор от Синода, на който обявяват Учителя за самоотлъчил се от Църквата

 

 

През първата половина на 1922 година Светият Синод на Българската православна църква предприема кампания срещу Бялото Братство в България. Даниил Ласков и Михаил Калнев публикуват критически трудове. На 7 юли 1922 година на свое заседание Архиерейският събор обявявя Петър Дънов за самоотлъчил се от светата Църква. Някои последователи на Учителя също са отлъчени от Църквата.

 

За това събитие може да се прочете в книгата "Всемировият Учител Беинса Дуно и Велико Търново - том 2 (1914-1926г.)"

 

Учителя на Бялото Братство и Българската православна църква

 

 

На свой Архиерейски събор в София през 1922 г., Православната църква взема безпрецедентно дотогава решение – за отлъчване на Петър Дънов от Църквата. В свое заседание от 7.VII. 1922г. съборът приема специално определение, където, между другото четем: „Архиерейското събрание се е спряло и на колкото мъглявото, толкова опасно за църковния, социален и държавен напредък лъжеучение на Петър Дънов, който, сам като се е отлъчил от св. ни Църква и се е обявил явно или прикрито срещу нея, е престанал да бъде в общение с нея, и е решило, като осъжда лъжеучението му, да се обяви на всичките верни чада на св. ни Православна църква Петър Дънов за самоотлъчил се от св. Православна църква, учението му – за еретическо и опасно за вътрешния мир и обществения морал" (Giovani Verotiero – литературен псевдоним на Иван Радославов. „Где е истината? - Учението на П.Дънов. Отговор на критиките против туй учение", София, 1922, с.4).

От момента на обявяването на това решение в българския печат пламва остра полемика, придобила скоро размерите и силата на истинска словесна битка. формулировката на Архиерейския събор е подложена на анализ и критика в излязлата непосредствено след него книга „Учението на Учителя Дънов" (Й.Истинолюбиви – също лит. псевдоним, 1922). Решението на архиереите се обявява за незаконно от автора с аргумента, че те нямат право да говорят от името на П.Дънов. Т.е. те не са в състояние да го обявят за самоотлъчил се, понеже това е акт на свободната воля на всеки човек, на неговото нравствено и религиозно самоопределение. Св. Синод не остава длъжен на хвърлената ръкавица и реагира с поредица от четири статии върху страниците своя официоз „Църковен вестник" („Църковен вестник", бр. 22,23, 1922). Симптоматично е, че писанията са анонимни и прокарват тезата, че БПЦ не може да отлъчи, тъй като уважава свободата на съвестта, но по този начин го „белязва", за да предпази хората от „заблудата"

 


УЧИТЕЛЯ НА БЯЛОТО БРАТСТВО И БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА - ВЗАИМООТНОШЕНИЯ ВЪРХУ СЦЕНАТА НА ОБЩЕСТВЕНИЯ ЖИВОТ


Историко-философски обзор от Елеотон

За да вникнем в същността на взаимоотношенията между Българска православна църква (БПЦ) и Бялото Братство (ББ) през разглеждания исторически период от време, следва да проследим хронологически и фактологически позицията на Църквата – представител и стожер на официалната държавна религия (според действащата тогава Търновска конституция – източно-православното християнско вероизповедание), спрямо личността на Учителя Петър Дънов и неговото учение. Обликът на тази позиция се определя в най-висока степен от различията между класическото християнско богословие и църковното учение, от една страна, и цялостната идейна система, излагана не последователно, а събирателно в беседите на Учителя – система, която разбира се, се е оформяла, обогатявала и доизграждала до самото му заминаване на 27.12.1944г.

Преди всичко правят впечатление теоретическите различия между двете учения. Те са концентрирани в проповядваните от Учителя основни закони на Космоса – за кармата и прераждането, във възгледите му относно върховната духовна институция, която ръководи еволюцията на Вселената – Великото Всемирно Братство и двата му клона: Бялото Братство (ложа) и Черната ложа, във формулираните от него най-важни принципи и задачи на Новата епоха, която изгрява за цялото човечество – епохата на шестата коренна (окултна) раса, и др. Не е за пренебрегване в този ред на мисли и становището на Учителя, по повод моментното състояние на Църквата като духовна и обществена организация, от гледна точка на първоначално заложените в нея от Спасителя Иисус Христос цели. Учителя е на мнение, че в настоящата си форма християнската Църква не е адекватна на изискванията на историческия момент и не е способна да изпълнява предназначението си на Божествен обединител, пастир и водител на всички вярващи в Христа. Тази извънредно сериозна присъда Учителя подкрепя с нужната аргументация, извлечена от непосредствената действителност и подкрепена с множество факти и логически заключения. Учителя смята, че Църквата е разпиляла във вековете най-ценното си богатство – Христовата Любов и готовност за братско общение и саможертва, и го е заменила със суха схоластика, непонятна за обикновените християни ритуалност и ненужно догматизиране на живото Слово Божие. Като се прибавят и многобройните слабости и недъзи на духовниците, които хвърлят мрачна сянка върху авторитета на цялата институция, общата картина буди оправдана тревога и довежда до горчиви изводи.

От особена важност е да се подчертае, че Петър Дънов подлага на обоснована критика проявени недостатъци и недостойни дела на православното духовенство у нас, а не отрича Църквата като общност от вярващи в Христос (от гр.ез. „еклесия"), основана от Спасителя с Божествено, общочовешко предназначение. Отделен въпрос е, че според Учителя тази институция се е отдалечила твърде много от първичния заряд и цели. Върху основата на този анализ, правен от Учителя не систематично, а в отделни беседи и при конкретни случаи, възникват и кристализират и различията между църковната действителност и идейната схема на Учителя в практически аспект - с цялата неизбежна условност на подобно определение.

Когато през разглеждания период от време БПЦ установяв чувствителен отлив от редовете на паството си, за сметка на увеличаване броя на последователите на Учителя (обратно пропорционално), нейния върховен административен орган – Светия Синод, решава да вземе мерки за спиране на този неблагоприятен, от нейна гледна точка, процес. Започва трескаво търсене на различни форми за борба срещу Бялото Братство и нарастващото му влияние в страната. Особено внимание се отделя на издателската дейност на Църквата като мощно средство за пропаганда на собствените идеи и критика и засенчване на чуждите, обявени за еретични. В словесната атака вземат участие официалните печатни издания на БПЦ – „Църковен вестник" и сп. „Духовна култура", които периодично дават простор на изследвания, критичен анализ и мнения на клирици, богослови и миряни за Бялото Братство. Успоредно с това се отпечатват поредица книги, студии, монографии, статии и пр. със същата насоченост, но с различна фактологическа и изследователска стойност. Специално внимание във всички тези писания се обръща на личността на Учителя. На всяка крачка върху редовете на тези издания се появяват спекулации и измислици, целящи да злепоставят основателя на Бялото Братство, да предоставят изкривен, гротесков образ на моралната му същност. В някои случаи авторите стигат до самозабравяне и клевети, нямащи никакви допирни точки с реалността. Учителя, от своя страна, приема със съвършено спокойствие и хладнокръвие мръсната вълна от злоба и неприкрито охулване, която се отразява в него като в непоклатима скала и се завръща с утроена сила срещу собствените си създатели.

Друга форма на борба, използвана от БПЦ, е издаването на синодални разпореждания и послания, които си поставят за цел да инструктират православните духовници по места за конкретни мерки за понижаване влиянието на Бялото Братство, както и за предпазване на редовите богомолци от „заблудите" на нововъзникналата така опасна „ерес". Давайки си ясна сметка за собствената си идейна слабост и пропуски в пастирската си изява, Църквата упорито търси подкрепата и на държавната власт. Въз основа на Търновската конституция и произтичащите от нея специални права и привилегии на официалната религия, БПЦ нееднократно призовава висшите държавни органи да забранят по законов път ББ. Цялата гама от изброени мерки, предприети от Църквата за изненадващо кратко време, не дават особени резултати. Все пак те създават известна негативна настройка спрямо ББ в някои обществени кръгове, особено в тези среди, които не са достатъчно добре информирани за идеите на Учителя, или пък са пряко засегнати от неговата дейност. Във всеки случай, до правителствена забрана на ББ не се стига, понеже, дори и в онези смутни времена, понятието „демокрация" е означавало нещо в България. Нещо, което съвсем не може да се каже за тоталитарното комунистическо управление, с цялото му атеистично безсрамие, но това е тема за друго изследване.

Паралелно с гореизброените начинания, БПЦ възлага и лична отговорност на някои свои служители, с оглед придаване на научно-богословски и теоретичен облик на кампанията срещу ББ. Особена роля в идеологическата битка се възлага на:

Проф. архим. Евтимий Сапунджиев – ректор на Пловдивската духовна семинария, по-късно професор в Богословския факултет на СУ „Св.Кл.Охридски". Своя критичен анализ на учението на П.Дънов той излага в няколко съчинения, най-значими измежду които са „Писма против дъновизма" (София, 1923) и „Кратък наръчник по християнска апологетика (София, 1942). Даниил Ласков – завеждащ духовно-просветния отдел към Св. Синод и редактор на „Църковен вестник". Неговите писания намират място в официозите на Църквата – сп. „Духовна култура" и „Църковен вестник" (ср.сп.„Духовна култура", 1922. кн. ХI-ХII.)

Димитър Дюлгеров и Илия Цоневски – професори в Богословския факултет на СУ„Св.Кл.Охридски", едни от най-видните богослови на своето поколение: ерудирани, компетентни, амбициозни. Те съвместно подготвят учебни пособия за студентите - богослови, в които отделят място и за ученията, чужди на православното християнство (преди всичко – „Учебник по мисионерство" (София, 1937). Върху основата на богословска аргументация те правят опит да дефинират ББ като „секта" и разглеждат в критичен план някои от най-важните постановки в учението на Учителя.

Църквата проявява завидна инициативност в своята кампания срещу ББ и дори привлича подкрепления от чужбина. Спешно е призован от Русия специалистът в идеологическата борба срещу толстоизма и духоборството Михаил Калнев. Пратеникът на Руската православна църква идва у нас с официално формулирана мисия за подкрепа на единството на БПЦ. Но веднага му се възлагат съвсем конкретни задачи в словесната полемика с ББ, прераснала до мащабите на истинска война. Разбира се, откъдето и да се погледне на ситуацията, в тази „война" има само един агресор – Църквата, войнствено настроена, засегната в най-деликатните и болезнени места на своя вековен приоритет – неоспоримото, абсолютно обществено влияние и водеща роля. Има и „справедливо отбраняващ се" – ББ, което в лицето на своя духовен водач Петър Дънов и на неговото живо Слово защитава една благородна, общочовешка мисия за пречистване, обновление и актуализиране на християнството. Защото то не е това, което трябва да бъде. Защото то е изневерило на Първообраза си – пречистия лик на Спасителя Иисус Христос. Защото то е поело пътя на социална изява, преследваща власт, материално благоденствие, мирска слава. А цената, която е заплатена за всички тези „придобивки", са лицемерието, алчността, закостенялата догматичност, избуялото чувсто на непогрешимост и вяра само в една истина – собствената; занемарения контакт с редовите християни, фалшивия морал, демонстриран пред света и нямащ нищо общо с действителното вътрешно състояние на Църквата и пр., и пр.

И така, М.Калнев, на свой ред, се впуска в битката с поредица залпове на плодовитото си перо. За сравнително кратко време той написва и издава с благословията на Св.Синод няколко съчинения, подведени под общ знаменател – унищожителна критика на Словото и личността на Учителя („Теософията,(окултизмът) лъжеучението на дъновистите и спиритизмът пред съда на науката, обществото и християнството" – София, 1921; „Християни ли са Петър Дънов и неговите последователи" – 1923; „Вероучението на Дънов и дъновистите пред съда на Словото Божие" – София, 1927; „Кои са дъновистите и какво те искат" – София, 1928).

За изграждане на тезите си, изброените автори черпят информация от съвсем ограничен кръг беседи на Учителя. Привеждат цитати от тях и ги сравняват с Библията. Въз основа на сравнението правят свои заключения, организирайки текста по теми, в рамките на фундаменталните проблеми на класическото богословие. Очевиден е недостатъкът в подхода им, стремящ се да представи учението на Петър Дънов като застинала схема, удобна за критичен подход и унищожително отрицание с познати средства. Въобще не се отчита обстоятелството, че Учителя не представя Словото си във вид на учебник или христоматия, а го излага винаги според конкретния случай и в последователност, достъпна и подчиняваща се единствено на неговото просветлено космическо съзнание. Оттук произтича и оскъдната аргументация на православните богослови, довеждаща ги нерядко до крайно неточни изводи и дори до смехотворни обобщения.

От това време са известни и редица други второстепенни автори, придали на кампанията срещу Учителя и ББ масов, обществен характер. Между тях следва да споменем:

Видински митрополит Неофит, обявяващ привързаността към идеите на П.Дънов за предателство към Църквата и българския народ („Към напредък или пропаст" – 1922). Проф. протопрезв. Стефан Цанков, развил темата за ББ като секта и поставил основаната от Учителя духовна общност извън християнството („Българската православна църква от Освобождението до настоящи дни" – ГСУ Бф, 1938-39).

Свещ. Н.Тулешков, твърдящ, че учението на П.Дънов не е християнство и че отрича народната вяра и традиции („Сектите в България" – 1935).

Дяк. Иван Войнов, представящ учението на ББ като механична смесица от древноиндийска и антична философия, несъвместимо с християнското вероучение („Критика на Дъновото окултно-теософско учение" – Варна, 1925).

Н.Православов (очевидно фамилията е литературен псевдоним), опитал се да разгледа учението на Учителя за свободата като опасно за обществото („Дъновизмът от социално гледище", сп.„Духовна култура" 1922. кн. XIII, XIV, XV).

Особен интерес за нас представлява еволюцията във възгледите на проф. (по-късно академик) Димитър Михалчев – един от най-бележитите български философи, не само на своето време, но и в цялата нова история на страната. Първоначално той подлага на критика Словото на Учителя, изхождайки от позициите на своето научно и философско верую („Против дъновизма като теософско учение" – сп.„Философски преглед", 1931. кн.II). Разработката му се влива в мътния поток на отрицание, залял Учителя и Братството в онази епоха. Но, с течение на времето, настъпва радикална промяна в отношението на Д.Михалчев и според достоверни източници, към края на живота си той приел искрено идеите на Новото учение, пречупвайки ги през своя мироглед.

Наред с пропагандирането на чисто идейна несъвместимост между православното християнство и учението на П. Дънов, БПЦ се опитва да отправи и друг род обвинения срещу Учителя. На бърза ръка и със съмнителни доводи биват скалъпени версии за това, че той плащал скъп данък на окултни уклони, и дори за неморални прояви. За пристрастия към окултизма е, меко казано, нелепо да бъде обвиняван Учителя, понеже Той пределно ясно е разкрил, на много места, същността на своето учение. То е християнство в чиста форма и следователно съдържа и онзи езотеричен елемент, изваден изкуствено от църковните канони и теоретични схеми, още през първите векове на Христовата Църква, със специални разрешения на Вселенските събори. А що се отнася до намеците, или по-грубите твърдения за неморалност, те се разбиват мигновено като в стоманена преграда в кристално чистия личен живот на Учителя. По-точно – той не е имал личен живот. Въплътен от един най-висок духовен свят, този брилянтно красив и Всеотдаен Слънчев Дух отдаде цялата Божествена енергия и целенасоченост на Съществото си на мисията за прокарване на светла пътека към един нов свят – света на Новата култура на Шестата раса. Учителя живееше според Словото си. Той изпълняваше стриктно всичко онова, на което учеше. Кой от православните владици можеше се похвали със същото (констатацията важи с пълна сила и за днешния ден)?! Кой от нас, белите братя и сестри, може с ръка на сърцето да сподели, че го е постигнал?!

Независимо от скандалните и недостойни демонстрации, подкупените подставени лица и необоснованите клевети, агентите на БПЦ не сполучиха и в тази част от кампанията си. Нещо повече – на фона на лъжата, истинската същност на Учителя и неговите идеи заблестя с удесеторена сила, красота и мощ! Понеже Учителя „...не само проповядва Евангелието и истината, но го прилага в своя живот" (В.Граблашев, „Окултизъм, мистицизъм и учението на Дънов" – София, 1922, с.84). Тук се крият корените на огромната нравствена сила и невъзмутимост на духа, в който се пречупиха стрелите на всички зложелатели и необективни критици на Братството.

Кампанията на БПЦ срещу Учителя и ББ си бе поставила три основни цели в идеологическо и чисто практическо отношение.

На първо място – налице бе явен стремеж за дискредитиране на Учителя и неговата идейна платформа. В тази насока бяха използвани всички възможни средства, описани по-горе. Но доколкото чистотата и непорочният живот на П.Дънов бяха открити за всички и съвършено лесно доказуеми, този род домогвания претърпяха пълен провал. А що се отнася до идейните различия, тяхната същност и място в Словото на Учителя бяха така добре изяснени от него, че не оставяха никакво място за съмнение в целесъобразността си. Това, на свой ред, предизвикваше подронване авторитета на Църквата в самата основа на нейната многовековна утвърдена доктрина – факт, от който духовенството се боеше най-много.

На второ място – БПЦ започна да полага максимални усилия за спиране потока на непрекъснато увеличаващите се последователи на П.Дънов и евентуално, да ги възвърне в лоното на Църквата. Т.е. това бе борба за обществено влияние, за социален и духовен приоритет, отстояване на вече завоювани и на пръв поглед, ненакърнени позиции в общественото пространство. Както е известно, освен непосредствено-идейните последствия от владеенето на подобни позиции, те са свързани неминуемо с определен род привилегии и светско измерение. Веднъж постигнала такава социална роля, Църквата най-малко нямаше намерение да се разделя с нея, или дори да я споделя с някакво ново „еретично" движение, каквото бе ББ.

На трето място – архиереите на БПЦ полагаха неимоверни усилия да предотвратят възникването в обществен план на тази т. нар. ерес – учението на ББ. Непрестанно нарастващото влияние на новата духовна общност вещаеше точно такава перспектива. В България, след Първата световна война, вътрешната обстановка предлагаше множество благоприятни възможности за навлизане на непознати до момента идейни течения, школи и религиозно-философски концепции. Между тях, съществена роля в новата история на страната изиграха теософското общество, спиритизмът, толстоизмът и др. Ала безспорният лидер по значение и престиж бе и си остана ББ. За илюстрация: според сведения на съвременници, тогавашният брой на членовете на ББ е бил няколко десетки хиляди, докато дружеството на теософите е наброявало едва 121 души! Цялата налична информация и произтичащите от нея обективни изводи дават основание на сериозните изследователи на феномена "Бяло Братство" да го дефинират като „най-силното духовно течение в България" за онова време (А.Георгиева, „Дъновизмът и българската култура", Център по културология към СУ„Св.Кл.Охридски" - София, 1969, с.36).

И като цяло, и в детайли, БПЦ не успя да реализира нито една от така поставените цели на своята кампания против Братството. Напротив, с безпощадната точност на рязко запратения бумеранг „инициативата" на църковните отци се завъртя обратно и се стовари върху тях самите със съкрушителна сила. Защо? Защото Учителя не можеше да бъде дискредитиран поради святия си живот. Защото интересът на обществото към ББ се повишаваше все повече, а успоредно с това – и броят на последователите на Новото учение. Защото Братството завоюва такива позиции и авторитет в национален мащаб, на които не можеха да се надяват доскоро и най-ревностните бели братя и сестри.

Всичко това и още редица обстоятелства, които не могат да бъдат осветлени в това кратко изследване, поради невъзможността от навлизане в подробности, или поради плътно спуснатата вече завеса на времето, принудиха БПЦ към действия, които можем да характеризираме единствено като крайни. Те се явиха не като израз на сила и справедливо "възмездие", а по-скоро – като резултат от слабост, идейна и практическа безпомощност, заплашваща да придобие хроничен и неизлечим характер.

На свой Архиерейски събор в София през 1922 г., Православната църква взема безпрецедентно дотогава решение – за отлъчване на Петър Дънов от Църквата. В свое заседание от 7.VII. 1922г. съборът приема специално определение, където, между другото четем: „Архиерейското събрание се е спряло и на колкото мъглявото, толкова опасно за църковния, социален и държавен напредък лъжеучение на Петър Дънов, който, сам като се е отлъчил от св. ни Църква и се е обявил явно или прикрито срещу нея, е престанал да бъде в общение с нея, и е решило, като осъжда лъжеучението му, да се обяви на всичките верни чада на св. ни Православна църква Петър Дънов за самоотлъчил се от св. Православна църква, учението му – за еретическо и опасно за вътрешния мир и обществения морал" (Giovani Verotiero – литературен псевдоним на Иван Радославов. „Где е истината? - Учението на П.Дънов. Отговор на критиките против туй учение", София, 1922, с.4).

От момента на обявяването на това решение в българския печат пламва остра полемика, придобила скоро размерите и силата на истинска словесна битка. формулировката на Архиерейския събор е подложена на анализ и критика в излязлата непосредствено след него книга „Учението на Учителя Дънов" (Й.Истинолюбиви – също лит. псевдоним, 1922). Решението на архиереите се обявява за незаконно от автора с аргумента, че те нямат право да говорят от името на П.Дънов. Т.е. те не са в състояние да го обявят за самоотлъчил се, понеже това е акт на свободната воля на всеки човек, на неговото нравствено и религиозно самоопределение. Св. Синод не остава длъжен на хвърлената ръкавица и реагира с поредица от четири статии върху страниците своя официоз „Църковен вестник" („Църковен вестник", бр. 22,23, 1922). Симптоматично е, че писанията са анонимни и прокарват тезата, че БПЦ не може да отлъчи, тъй като уважава свободата на съвестта, но по този начин го „белязва", за да предпази хората от „заблудата"

Заслужава да се отбележи, че Архиерейският събор олределя и специална формула, която да послужи на енорийските свещеници да получат признание от заподозрените си миряни, че не са последователи на Петър Дънов (ср. „Църковен вестник", бр.33/1922г.)

Крайният резултат от „отлъчването" (или „самоотлъчването" – все тая) е оглушителен провал за БПЦ. Цялата акция, предприета на Архиерейския събор, в крайна сметка се превръща в горчиво поражение за най-консервативните кръгове на Православната ни църква. Оказва се (както безброй пъти преди и след това в историята), че идейните убеждения не могат да бъдат изличени с административни наказателни мерки, колкото и строги да са те. Нещо повече – подложеният на репресии (в случая Учителя и ББ) след героичното им преодоляване със спокойствие, търпение и вяра в собственото кредо, придобива в очите на обществото ореол на мъченик или светец.

Любопитно е, че покрай борбата срещу учението на Учителя и ББ, Църквата получава благоприятни резултати в една единствена насоса. При търсенето на методи и средства за успешна идейна и практическа полемика – антитеза на Братството, БПЦ култивира ред полезни мнения, забележки и предложения за усъвършенстване на собствената благовестническа и пастирска дейност. По-важните насоки на промяната се виждат в по-чести и непосредствени контакти между духовниците и редовите християни, по-задълбочени и въздействащи проповеди от амвона на храмовете, лекции и беседи извън църквите, вкл. и на публични места, отстраняване на редица прегради в общуването между миряните и свещенослужителите и др. Дали и доколко тези нововъведения са внедрени реално в църковния живот – това е проблем извън обсега на нашите интереси.

Както вече бе изтъкнато, практика на Учителя е да не взема никакви специални мерки за защита на собствената си личност и Словото си от нелепите хули, клевети и измислици. Той очевидно е много над тези неща – над дребнавите човешки боричкания, които имат силата да накърнят Божественото сияние на Небесния Пратеник и неговото учение. Затова пък редица последователи на Учителя вземат дейно участие в полемиката с Православната църква и под перата им се раждат съчинения, допринесли значително за изясняване същността и позициите на ББ в обществената среда.

Преди всичко е интересно да се надникне зад паравана на човешката мисъл и да се опитаме да разберем, за какъв са смятали Учителя неговите ученици. Ето какво твърди в това направление цитираният по-горе В.Граблашев: „Едни гледат на Дънов като на обикновен поведник; други – като човек, много напреднал духовно; трети – като на един Адепт; четвърти – като на един велик Учител, който е дошъл да помогне на човечеството; а има и такива, които отдават на Дънов и по-голямо значение и които считат българския народ много щастлив, за гдето се е родил в България и от нашето племе Дънов, защото чрез него българският народ ще се повдигне, ще получи светлина, която никой друг народ не притежава и за която много други народи биха дали мило и драго. Така че, от стадия на развитието зависи схващането на ученика за личността на Дънов. Обаче всички чувстват едно дълбоко уважение, една особена почит, любов и всеки се стреми да прояви според силите си своята почит и уважение към Учителя" (пос. съч.,с.87-88). Позволихме си този по-дълъг цитат поради това, че е напълно характерен и отразяващ цялото разнообразие от настроения и отношения в Братството, относно същността и личността на Учителя. И като разбираме, че водещото чувство към него винаги е било почитта, уважението и най-вече – любовта, по-лесно бихме схванали ревността и всеотдайността, с която белите братя и сестри защитават своя Светъл Учител и Божественото му Слово. Тази констатация е в сила и за преките или писмени дискусии с Православната църква и за множество други случаи на подобно противостоене, вкл. и през тоталитарния период на комунистическото безбожие и мракобесие.

И тъй, теоретичната защита на учението, делото и личността на Учителя след „отлъчването" е поета, освен от гореизброените автори, още и от:

А.Томов – философ с голям обществен авторитет, съвременник на посочения по-горе Д.Михалчев. Студията му „Религиозно-философският мироглед на Петър Дънов" (Сп.„Философски преглед",1930, кн.1) представлява задълбочено изследване и сериозен анализ на Словото на Учителя от позициите на обективно философско проучване и добронамерено разглеждане на глобални космологични и идейни постановки в учението на ББ. Съчинението на А.Томов е ценен научен принос към философското, антропологично и етично осмисляне на Новото учение, като по-голямата част от изводите му звучат напълно актуално и днес.

Waniel – също литературен псевдоним на автор, пожелал да остане анонимен (но не от страх, а от скромност). Книгата му „Съвременният обществен морал и Дънов" (София, 1922) е вдъхновен очерк на автора, предизвикан от докосването му до Божествената красота на Учителеевото Слово. Изследването притежава безспорни литературни достойнства и магнетична сила на убеждението.

В.Благодумов – още една фамилия, която подсказва наличието на псевдоним. Негова е поредицата от брошури, под общ надслов „Великото учение" (София, печатница „Задруга"). Направен е сполучлив опит за разглеждане и изясняване на някои от основните положения в теоретичната схема на Учителя.

Групата на ББ в Казанлък изпраща „Отворено писмо" до архимандрит Евтимий – тогава ректор на Пловдивската духовна семинария (София, 1922). В краткия текст (общо 11 страници), подписан: „От учениците на Бялото Братство в гр. Казанлък – септември 1922" е отговорено подробно на нападките, отправени от архим. Евтимий в речта му, произнесена на 27.08.1922год. в Казанлък, непосредствено след завършването на събора на Братството във Велико Търново. На свой ред белите братя и сестри преминават в атака, когато архим. Евтимий е заменял обективната критика с клевети и безпочвени измислици. Един от най-вълнуващите моменти в изложението е призивът към православния духовник, в който четем: „По-добре ще бъде, ако напуснете тази противохристиянска система за борба и се борите не с думи, а с дела. Ние ще бъдем благодарни, ако чуем от народа добри отзиви за морала на българското духовенство. Приложете Христовото учение в живота и ще имате подкрепата на интелигенцията." (пос. съч., с. 13).

„Учението за любовта и братството (неговата същност – процесът на развитието)" е статия с продължение от кн. VIII - IX на сп. „Всемирна летопис", 1922 г. Името на автора не е посочено. Проследява се органическата връзка между християнството от първите векове на Църквата, все още незамърсено от човешки намеси, и Словото Учителя, подкрепено с цитати от Свещ. писание. Заключението на автора е, че „...учението за любовта и братството, проповядвано от великите Учители на човечеството, ще се приложи най-сетне, за обща радост и щастие на всички" (пос. съч., с. 16).

Проследявайки тази поредица от съчинения – непринудена и откровена апология на Новото учение, не бихме могли да отминем и още един автор. Става дума за протестантския проповедник и виден обществен деец от онази епоха, Стоян Ватралски, който предлага на широката читателска публика на България изненадващо обективно и доброжелателно описание на лагера на ББ в София („Кои и какви са белитеелите братя", 1926). Пристъпил с непредубеденост и чист изследователски интерес в обителта на Братството, Ст.Ватралски рисува точна и художествено осмислена картина на обстановката в лагера, където „цари идеален ред и чистота" (пое. съч, с. 4-5) и при общите братски трапези... Петър Дънов – облечен целият в бяло" е заобиколен от учениците си" (пак там, с. 16).

Какви основни изводи бихме могли да направим от проникновената защита на личността на Учителя и неговото учение? Най-важното според нас е вече изтъкнатото до тук утвърждаване влиянието на П.Дънов и ББ на българска почва (разпространението на Новото учение зад граница не е тема на настоящата разработка). Създаването на една неформална духовна общност, каквато е ББ, се оказва жизнен и силен алтернативен социален модел на едно общество, преболедувало три поредни войни и изживяващо кризата на идейна, нравствена и културна безпътица.

И нека си припомним как, преди близо две хилядолетия, мъдрият законоучител Гамалиил (Духовен наставник и учител на св. ап. Павел) посъветва побелелите си колеги първосвещеници от еврейския Синедрион, когато те разпалено обсъждаха Христовото благовестие и как да постъпят с учениците на възнеслия се вече Учител: "...ако тоя замисъл или това дело е от човеци, ще се разруши; ако ли пък е от Бога, вие не можете го разруши; пазете се да не би да излезете и богоборци" (Деян. 5:38-39). Тази дълбока мисъл, родена очевидно от Божието озарение, се отнася в пълнота и за свещеното дело на Учителя Петър Дънов. Актуална по времето на Христа, тя е непреклонно действена и могъща днес, когато вече десетилетия наред вървим по небесния лъч, прокаран от Учителя към сияйния изгрев на Шестата раса, към общочовешкото братство на хармонията, взаимната любов, мира и разбирателството. Премъдростта да прозрем Божественото в нашия тъй оскъден на светлина и истински смисъл живот, премъдростта да му се поклоним и с готовност да го следваме, ще пребъдва във вековете, докато Човекът изкачи и последния връх на своето космическо съвършенство.

 

 

Всемировият Учител Беинса Дуно и Велико Търново - том 2 (1914-1926г.)

1922_11 Учителя на Бялото Братство и Българската православна църква



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder
V1-ON