НАЧАЛО

Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Учителя е на екскурзия на Витоша с ученици, 4 март

4.03.1922г.


Учителя е на екскурзия на Витоша с ученици, 4 март

 

За тази екскурзия може да се прочете в спомените на Николай Дойнов и Олга Славчева

 

 

1. ЕДНА ЕКСКУРЗИЯ ДО ВИТОША,  Николай Дойнов
 


2. 4 март 1922 г., [Витоша], Спомени на Олга Славчева


18. ЕДНА ЕКСКУРЗИЯ ДО ВИТОША


Сестра Олга Славчева, една много симпатична, пъргава като гумена топка сестра, с поетичен писателски талант, е описала много, а може би и всички екскурзии в които тя е участвувала. Тук поместваме описанието на една екскурзия станала на 4 март 1922 година.[1]


„Вечер е, разфуча се буен вятър, донесе дъжд, студ, влага. А раниците ни са вече готови за път. Обувките намазани със смазка, дебеличките дрехи и те са закачени до вратата. Небето е цяло покрито с гъсти облаци. Пътят е вече доста разкалян. Влага прониква до костите. Не е за излизане. Но що? Да не се уплашим от баба Марта! Неведнъж буря ни е гонила от планината, мокри до кости и сме били, и сме пяли бодри песни, и Слънчо наша приятел стар, не закъснява да се яви и ни стопли с блага бащинска милувка. Не се плашим ние. Рано сутринта, още в тъмно сме на път. Сборният пункт е трамвайната спирка в Лозенец. Чакаме се. Ето далеч из мрачината, човешки сенки ни приближават. „Наши". Всички с раници на гръб. Още не достигнали до нас, чува се из мрака, веселите им поздрави - „Само Божията Любов носи Пълният  Живот". Дружни гласове отговарят същото. Събираме се, изчакваме се и изведнъж песни, една, две, три. С нас е Той - Учителят. Гледа ни ласкаво с усмихнати очи. Дъжд ли, бури ли? Нека, ако ще и потоп да стане - щом сме с Него, не ни е страх. Полека се развиделява. Тук-там се разкъсват облаците, блесна по някоя звездица. А въздухът свеж, приятно се диша. Тръгваме. Внезапно дъждът се пресече в мек пухкав сняг. Бързо напластява земята. Сякаш природата изпраща своите бели снежинки да приготвят пътя пред нас със своите чисти нови килими. Хруп, хруп, хруп, чува се леко пръщене по снега от стъпките ни. Витоша прехвърля пред лицето си тънък воал, като че се крие, като че се смее и иска да ни каже: „Намерете ме де, скрих се от вас". Но ние знаем где е тя. „Ето я". По чудната нова свежест що лъха от нея, по изобилния живот що навлиза в гърдите ни, по радостта що вдишваме заедно с въздуха. „Тя е там". Разбираме къде е тя. Ще минем дългия път - тухларницата отдясно, после заспалото село Драгалевци, после водениците над тях, пет, шест, десет, двадесет, те всички тракат. Ще оставим монастиря встрани и нагоре, нагоре, право при нея. Дорде стигнем в селото, снегът вече доста е натрупал. Няма да отминем топлата одая на кръчмаря. Той ни посреща ухилен до уши, още че не е взел да ни прегръща. Мисли си сега тия ще извадят, солени закуски, мезета и ще падне едно пиене... И той вече мислено вижда изпразненото си от нас цяло буренце, гроздовица или сливовица. Но неговата изненада няма предел, когато видя, че върху широката му готварска печка, ние сложихме нашите чайници, нашите лъскави гюмове, котлета... Остана със зяпнали уста и увиснали ръце. Но ние скоро върнахме доброто му разположение с нашите хубави песни, що като бисерен гердан се занизаха, всред снежната навън виелица. Где е чул той такива хубави песни от 150 гърла, топли гласове да пеят в хор. Где е видял той такова чисто веселие. Платихме му топлата вода, за дръвцата, с които я приготви, за да се напием с чай. Все пак той остана доволен и извика след нас: „Елате пак". Потеглихме по нанагорнището, снегът престана. Небето се изясни, потъват нозете в мекия сняг. Гората е небивало красива, дърветата са натегнали от сняг. Буйно се спуща по скалите планинската река. Тя пее шумно, разнася своята детска радост, като че ли пляска с ръце, като че ли са някакви невидими другарчета, на които иска да разкаже хубави приказки, за снежният великан останал горе на най-високия връх. Навлизаме вече съвсем в бялото царство. Наистина само бяло. Слънцето разстила по пътя светла бяла мантия от бисери що блестят ослепително. Всеки хълм, всяка долчинка, шубрак, клонче, пъпка е получила обилно от тези слънчеви бисери, що слънцето само изпива с жадни уста и така бодро, и така весело се втурва по ведрия свод. Вредом белина. София е потънала в сива мъгла. Стара планина, проточила дългият си бял гръб, като уморено добиче, пътува из вечността. Отсам Люлин сребърно бял е в ослепително сияние. Оттатък Рила и неуловимите светли очертания на Родопите. Не зная, но струва ми се, че днес ръката на велик майстор се е размахала и рисува на своето неизмеримо платно, една от най-хубавите си картини. Из въздуха лети самотна снежинка и пада върху ръката ми. Колко е нежна. Колко чиста и красива е тя! Прилича с подпечатано, с тайнствен талисман писмо. Откъде идваш мила? Где се роди твоето небесно дихание? Чии нежни пръсти изработиха твоите неземни дрехи? Или ти самичка, такава хубава прекрасна. Стори ми тази милост, дай ми разковничето си и аз да стана тъй чиста и хубава. Но тя неусетно се стопи и стана кръгла капка...О, а пък аз искам да остана, вечно хубава и млада. Тя си отиде, като че ли не е била. Тя капка и снежинка.

По снежният скут на Витоша се извива тъмната линия на моите спътници. Колко е красиво. Те приличат на поклонници, които са устремили към приказна страна обител. Бели мъгли живописно се носят пред нас, приближават се, отдалечават се, ту като гъста непрогледна завеса, ту за миг стават съвсем непрозрачни, като тънко було и изчезват, като че ли не са били. Хубаво е навалял снега, дори преспи вятъра е навял, че е затрупал всички пътеки. Но грижа ли ни е? Бавно, бавно, сами си пробиваме път, къде с нозе, къде се утъркаляме, проправяме широка и дълбока пътека. А след нас може да мине и натоварена кола. Обръщам погледа и към града. А той горкият, покрит с гъмна пушилка, а под нея, стотици хиляди народ, диша ли диша чист въздух. А горе при нас, музика неземна, музика за неземната симфония що иде към нас донесена от вятъра и светлината да тича над света, като целебна милувка. Едва долавям някои нежни думи:


Елате при нас, елате
Забравете всички грижи, елате
Пийте небесният нектар, пийте
Дишайте, пейте с радост.


Понякога Учителят застава и ни чака. Лицето му е тъй бодро и хубаво, като че ли ей сега слиза от небето. Где са годините му? Где са белите му власи? Не, няма ги. Те всички са белота и чистота, красота и вечна благост. Как ласкаво ни гледа. Нарича ни герои и пита дали някой не е изостанал, дали всички са тук. И стари, и млади край Него изглеждат на еднаква възраст. Еднакво нагоре, неуклонно ни зове снежният връх. Еднаква обич грее във всички сърца. Това е обич на планината, на вселената, на Учителя, една е тя, една е тя.


С нас има и деца. Те се катерят по стъпките на големите. Лицата им се зачервени, греят от радост и здраве. Витоша прави това. Тя е стара магьосница, хранилище древно на безсмъртен елексир и който пие от него, става вечен, като природата.


Легендата говори, че някога тук, индийският Учител Рама е получил своето първо посвещение. Та що, не е ли бил и той Учител, като нашия Учител, разбирал великото значение с близостта, с природата. Това е тайната. Тук е ключът на загатката. Ако Рама е видял този чуден слънчев изгрев, що преди малко очите ни видяха, това румено огнено кълбо, което излезна от планинските глъбини и се устреми към синия лазур. Не е ли бил и той също като нас, удивен и възхитен, прострял ръце и неволно извикал: „Боже, Боже Велик Си Ти". Ето го, яви се, издигна се нависоко, като на сцена от облаци, извика ни: „Добре дошли" и се скри зад тях.


Пълзим по дълбокия мек сняг. Често потъваме по-дълбоко в него, търкаляме се и пак поемаме нагоре. Пътниците пред нас приличат на тайнствени видения, водени от сигурна ръка. Питам се за миг: „Кои са тези, които не се страхуват от студа, преспите и изкачват снежната планина. Безумни ли са те, както ни наричат по-умните от умните, които знаят где е красотата. Неотстъпни поклонници на живата природа. И сега, като прастари езичници, завърнали се към своето първично и здраво поклонение. Белота, белота, чудна приказна белота. Ето ни вече горе до обилния бистър извор. Тук натрупваме дърва, правим голям огън и простираме ръце към пукащите главни. От дрехите ни се вдига обилна пара. Лицата ни платят от горещина. На огнището кипят дузина чайници- гюмове. Раниците се развързват, върху снега се простират големи кърпи. Върху тях се слагат бели кръгли самуни, сирене, маслини, халва, буркани с мед, масло, мармалад. А ето и димящи варени картофи, току-що извадени от котленките, крехък праз, сол, чубрица, чесън, чай с много лимон.


Слънцето се показва иззад белите разпокъсани облаци и като че ли се изсмя с глас, на тази жива картина, на толкова блага що то е създало изръкопляска и пак се скри. Но, когато след това запяхме, когато се занизаха нашите живи песни, то не се стърпя, изкочи иззад облаците, спря се всред небето и почна тихо да приглася.


Тръбят за път, за връщане. Готови сме. Заставаме до подножието на грамадната скала, сега затрупана с преспи. Оставяме раниците на снега. Той, Учителят сваля шапка. Също правят и братята. Към висините на това свято мълчание на природата се понася нашата благодарствена молитва. Ах как кънтяха избраните ясни, топли, чисти слова на „Добрата молитва" и „Отче наш". Като че ли никога досега, не е имало по-подобаващо място да се произнесе такава благодарствена молитва. Учителят каза да се изгаси огнището. Работата всред хората отново ни зове. Сбогом Богове на планината, вие незнайни чудотворци!


В селото долу, снегът се разтопил и пътищата са потънали в кал. Ливнали мътни води, локви, бари, студ, вятър, мраз. Но що ни е грижа? Не носили всеки от нас сега в гърдите си по една отломка от вечната красота, която днес приехме горе от щедри ръце. Може по цялата световна долина, да има сега кал и сивота, но вътре у нас е чисто и светло. В гърдите ни пеят, вечните Богове на планината, симфонията на снега и слънцето".


Това е една екскурзия описана от Олга Славчева. Тя беше много мила, симпатична сестра, игрива и вечно пей. Тя даде думите на „Паневритмията". Вечно пей, пише, поетеса. Имаше барака на Изгрева, където живееше. Преди това живееше в София при един наш последовател, който беше директор на „Гранатоит" над Перник, казваше се Русев. После си направи малка барачка на Изгрева.


Ако трябваше да разкажем последователно по етапи екскурзиите до Витоша, то можем да кажем следното:

I. етап - сборен пункт, беше последната спирка на трамвая, където сега е хотел „Хемус", в Лозенец, където на едната страна беше държавната печатница. Там се събирахме. Оттам тръгвахме пеш. Като се изкачим на баира, понадолу, наляво, на няколкостотин метра имаше тухларна фабрика. Отляво имаше едно кладенче. Обикновено краен сборен пункт бе кладенчето.

II. етап - тръгваме пеш до с. Драгалевци. Запътвахме се по реката, където имаше една до друга воденици, които вечно тракаха. Минавахме покрай тях. И първите екскурзии бяха дотам, където сега е първата лифтова станция сега. След това тръгвахме пеш.

III. етап - след това тръгвахме по една долчинка, нагоре, стръмна без пътеки, и така излизахме до поляната, която е под „Бай Кръстю", под шосето за „Алеко". Тази голяма поляна бе удобна за почивка. Отляво имаше един извор. Там прекарвахме известно време.

IV. етап - дойде уреченият ден, който го описах и Учителят с приятели отиде и откри, онова място, което беше нашия бивак, на „Железните врати" наречен от Учителя впоследствие „Ел Шадай".


Понякой път на бивака излизахме нагоре по планината. Спомням си, че един ден младите братя предложиха от „Ел Шадай" до отидем до Черни връх. Аз бях там. Времето беше много неблагоприятно. Вятърът бе студен. Учителят тръгна с нас с една неохота. Тръгна нагоре. Групата бе вървяла при крайно лошо време. Бяха стигнали донякъде и после се върнахме, понеже времето не ни позволи. Върнахме се крайно разочаровани и в голямо напрежение.


Ходихме по-късно на екскурзии на поляните над Бистрица. Ходехме и на Резньовете. Изкачвахме се един-два пъти на Черни връх.

---------------------------------------------------------------------------------

[1] Олга Славчева е описала всички екскурзии с Учителя. Те ще бъдат публикувани в един отделен том на „Изгревът" обхващащ целия неин материал.

 

Изгревът - Том 15
18. ЕДНА ЕКСКУРЗИЯ ДО ВИТОША  Николай Дойнов


2.1.1. 4 март 1922 г., [Витоша]


Вечер. Разфуча се буен вятър, донесе дъжд, студ, влага... А раниците вече приготвени за път, обувките намазани със смазка, дебеличките дрехи, и те, закачени до вратата...

Небето цяло покрито с гъсти облаци. Пътят вече доста разкалян. Влага прониква до костите; не е за излизане. Но що? Да се не уплашим от Баба Марта! Не веднъж буря ни е гонила от планината, не веднъж мокри до кости сме пели бодри песни, и Слънчо, наш Приятел верен стар, не закъснява да се яви и ни стопли с блага бащинска милувка. Не се плашим ний.

Рано сутринта, още в тъмно сме вече на път. Сборният пункт е трамвайната спирка в Лозенец. Чакаме се. Ето, далеч из мрачината -човешки сенки - приближават ни. Наши! Всички с раници на гръб. Още не достигнали до нас, чуват се из мрака веселите им поздрави: „Божията Любов носи пълния живот!” Дружни гласове отговарят същото. Събираме се, изчакваме се и изведнъж-песни-една, две, три. С нас е Той-Учителя. Гледа ни ласкаво с усмихнати очи. Дъжд ли, буря ли? Нека! Ако ще и потоп - щом сме с Него не ни е страх! Полека се развиделява. Тук-там се разкъсват облаците и блесне по някоя звездичка. А въздухът свеж, свеж -приятно и леко се диша.

Тръгваме. Внезапно дъждът се превърна в мек пухкав сняг. Бързо напосла земята. Сякаш природата изпрати своите бели служанки, да приготвят пътя пред нас със своите нови чисти килими. Хруп. Хруп. Хруп. Чува се леко пращение по снега от стъпките ни. Витоша прехвърля пред лицето си тънък воал; като че се крие, като че се смее и иска да ни каже: „Намерете ме, де, скрих се от вас!” Но ние знаем где е тя; ето я - по чудесната нова свежест що лъха от нея; по изобилния живот що нахълтва в гърдите ни, по радостта що вдишваме заедно с въздуха. Тя е там! Там! Ще минем дългия път - тухларницата отдясно, после заспалото Драгалевци, после водениците - 5- 6-10-12 - те всички тракат. Ще оставим монастира в страни и - нагоре, нагоре право при Нея!

Дорде стигнем селото - снегът вече доста е натрупал. Няма да отминем топлата одая на кръчмаря. Той ни посреща ухилен до уши - още не е взел и да ни прегръща. Мисли си, ей сега тия ще извадят солени закуски - мезета и ще падне едно пиене... И той мислено вече вижда изпразнено от нас цяло буренце гроздовица, или сливовица. Но неговата изненада нямаше предел, когато видя, че върху широката му готварска печка ние сложихме нашите големи и малки чайници, нашите лъскави гюмове, котлета... Остана със зинали уста, увиснали ръце... Но ние скоро върнахме доброто му разположение с нашите хубави песни, що като бисерен гердан се занизаха всред снежната виелица. Где е чул той такива хубави песни от 150 гърла топли гласове - пеят като един, пеят в хор. Где е видял той такова чисто веселие!

Платихме му за топлата вода - за дръвцата с които я приготви, за да се напием с чай; все пак той остана доволен и извика: „Елате пак!”. Потегляме по нанагорнището. Снегът престана, небето се изясни. Потъват нозете ни в мекия сняг. Гората е небивало красива! Дърветата натежали от сняг. Буйно се спуска по скали планинска река. Тя пее, шумно разнася своята детска радост; като че ли плеска с ръце; като че ли невидими другарчета. Иска да им разкаже хубавите приказки за снежния великан, останал горе на най-високия връх...

Навлизаме вече съвсем в бялото царство. Наистина - само бяло. Слънцето разлива по тая светла бяла мантия разтопени бисери, що блестят ослепително. Всеки хълм, всяка долчинка, шубрак, клонче, пъпка, е получило обилно от тия слънчеви бисери, що слънцето самичко изпива с жадни уста, и така бодро, и така весело, весело се втурва по ведрия свод.

Вредом белина. София е потънала в сиви мъгли. Стара планина проточила дългия си бял гръб, като уморено добиче пътува из вечността. Отсам Люлин - сребърно-бял в ослепително сияние. Оттатък Рила, не, Верила и неуловимите светли очертания на Родопите. Не зная, но струва ми се, че днес Ръка на велик Майстор се е размахала и рисува на своето неизмеримо платно една от най-хубавите си картини.

Из въздуха лети самотна снежинка и пада върху ръкава ми. Колко е нежна! Колко чиста и красива е тя! Прилича на подпечатано с Тайнствен талисман писмо. Отгде идваш, мила? Где се роди твоето Небесно дихание? Чии нежни пръсти изработиха Твоите неземни дрехи? Или, ти самичка с твори такава хубава и прекрасна. Стори ми тази милост; дай ми разковничето си и аз да стана тъй чиста и хубава! Но тя неусетно се топи и става на кръгла капка... О, а пък аз искам да остана вечно хубава и млада! Тя си отиде, като че ли не е била - тя - капка и снежинка. По снежния скут на Витоша се извива тъмната линия на моите спътници. Колко е красиво! Те приличат на някакви свещени поклонници, които се стремят към приказна старинна обител. Бели мъгли живописно се носят пред нас - приближават се, отдалечават се; ту като гъста непрогледна завеса, ту за миг само става съвсем прозрачна - тънко було, изчезва, като че ли не е и била. Хубаво е навалял снега; добри преспи е навеял, че е затрупал всички пътеки... Но грижа ли ни е? Бавно, бавно сами си пробиваме път, къде с нозе, къде се утъркаляме, проправяме дълбока и широка пътека. О, след нас, може да мине вече натоварена кола.

Обръщам поглед към града. А той горкия покрит с тъмна пушилка, а под нея стотици хиляден народ диша ли, диша чист въздух... А горе при нас музика, неземна музика на снежната симфония, що иде към нас, донесена от Вятъра и светлината, тича над света като целебна милувка. Едвам долавям някои нейни отделни думи:

„Елате при мене, елате -
Забравете всички грижи, елате,
Пийте небесния нектар, пийте,
Дишайте, пейте, радвайте се !”

Понякога УЧИТЕЛЯ застава и ни чака. Лицето му тъй бодро и хубаво, като че ли ей сега слиза от Небето, от Небето на Небесата... Где са годините му? Где са белите му власи? Не, не няма ги! Те всички са белота и чистота, красота и вечна младост.

Как ласкаво ни гледа! Нарича ни „ГЕРОИ”; пита, дали някой не е изостанал някъде, дали всички сме тук.

Стари и млади край него изглеждаме на еднаква възраст. Еднакво нагоре неуклонно ни зове снежния Връх. Еднаква обич грее във всички сърца - това е обичта на планината, на вселената, на Учителя - една е тя!

С нас има и деца. Те се катерят по стъпките на големите. Лицата им зачервени, греят от здраве и радост. Витоша прави това. Тя е стара магесница - хранилище древно на безсмъртен елексир и който пие от него става вечен като природата. Легенда говори, че някога тук индийският Учител - Рама е получил своето първо посвещение... Та що, не е ли бил и ТОЙ Учител, както нашия Учител, разбрал великото значение от близостта с природата. Това е тайната. Тук е ключът на загадката.

Ако Рама е видял този чудесен слънчев изгрев, що преди малко очите ни видяха! Това румено огнено кълбо, което излезе от планинските глъбини и се устреми към синия лазур. Не е ли и той, също като нас удивен и възхитен прострял ръце неволно и извикал: „Боже, Боже, велик си ти!” То прилича на бляскав посрещач. Ето го, яви се, издигна се нависоко, като на сцена от облаци, извика ни ,Добре дошли!” и се скри зад тях.

Пълзим по дълбокия мек сняг. Често потъваме в него, търкаляме се и пак поемаме нагоре. Пътниците пред нас приличат на тайнствени видения, водени от сигурна ръка. Питам се за миг: - Кои са тез, що не се страхуват от студ и преспи, и изкачват снежната планина? Безумни ли са те, както ни наричат, или по-умни от умните, които знаят къде е красотата. Неотстъпни поклонници на живата природа. И сега, като прастари езичници, диво завърнали се към своето първично и здраво поклонение.

Белота, белота, чудна приказна белота!

Ето ни вече горе до обилния бистър извор. Тук награмадяваме дърва, правим голям огън и простираме ръце към червените пукащи главни. От дрехите ни се вдига облаци пара... Лицата ни пламтят от горещина. На огнището кипят дузина чайници, гюмове.

Раниците се развързват. Върху снега се постилат бели кърпи. Върху тях се слагат бели кръгли самунчета, сирене, маслини, халва, буркани с медец, масло, мармалад. А ето и димящи варени картофи току що извадени от котленцето, крехък празец, сол, чубрица, чесън, чай с много лимон. Слънцето се показа из зад белите разкъсани облаци, като че ли се изсмя с глас на тази жива картина, на толкоз блага, що ТО е създало, изръкопляска и пак се скри. Но, когато след това запяхме, когато се занизаха нашите живи песни, то не се стърпя, изскочи от облаците, спря се всред небето и почна тихо да приглася...

Тръбят за път. Готови сме! Заставаме до подножието на грамадата скали, сега затрупани с преспи. Оставяме раниците върху снега. Той, Учителят сваля шапка; същото правят и братята. Към висинето, всред това свято мълчание на природата се понася нашата благодарствена молитва. Ах, как кънтяха избраните, ясни, топли и чисти слова на .Добрата молитва” и „Отче наш”. Като че ли никога до сега не е имало по подобающе место да се произнесе такава благодарствена молитва.

Учителят каза да угасим огнището. Слизаме. Работата всред хората отново ни зове. Сбогом планински Богове, вие незнайни чудотворци.

Селото. Даже снегът се разтопил и пътищата потънали в кал. Ливнала мътна вода по локви и бари. Студ, вятър, мраз. Но що ни е грижа! Не носи ли всеки от нас сега в гърдите си по една отломка от вечната красота, която днес приехме горе от щедри ръце! Може по цялата световна долина да има сега кал и сивота, но вътре у нас е чисто и светло. В гърдите ни пеят вечните богове на планината - Симфонията на снега и слънцето.

 

Изгревът - Том 26
2.1.1. 4 март 1922 г., [Витоша]

Спомени на Олга Славчева



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder
V1-ON