НАЧАЛО

Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Роден Минчо Сотиров, офицер от българската армия и ученик на Учителя
09.10.1875г.


Роден Минчо Сотиров,

офицер от българската армия и ученик на Учителя

(9 октомври 1878 г.р Сливен - 10 декември 1954 г., с. Тополица)

 
Минчо Сотиров е роден на 9 октомври 1878 г. в Сливен. През 1896 г. завършва Военното училище, София и е произведен в чин подпоручик. Участва в боевете през 1912-1915 г. Запознал се е с Учителя през 1904-1905 г. След завръщането си от войната, Сотиров е преместен на служба в Бургас, където след заминаването на Пеню Киров (1918 г.)става ръководител на бургаското братство. Няколко години по-късно, той напуска Бургас, премества се да живее в с. Тополица, където има силно братство. Там и завършва земния си път през 1954 г. (10 декември) на 79 г.
 

За Минчо Сотиров може да се прочете подробно в Изгревът - Том 25
 
Ето няколко спомена и статии за Минчо Сотиров:
 
1.
Кратка биография, Изгревът - Том 25
 
2.
Минчо Сотиров, спомен от Жечо Панайотов, Изгревът - Том 15
 
3.
Минчо Сотиров (1875-1954), Списание "Сила и Живот", Брой 1-2 -1995г.

 

4. Снимки на Минчо Сотиров
 

Прикачени миниатюри Mincho_Sotirov 2.jpg

КРАТКА БИОГРАФИЯ ЗА ЖИВОТА

НА БРАТ МИНЧО СОТИРОВ ГОСПОДИНОВ


Брат Минчо Сотиров Господинов е роден на 9 октомврий ст. ст. 1875 г. в гр. Сливен. Син на средна ръка работни почтени хора. Първоначалното си и средно образование е получил в гр. Сливен.

В 1896 г. завършва Военното училище - София и бива произведен в чин подпоручик.

В полето на военщината е работил най-усърдно, вдъхновяван от Божествените идеи - закони, като истински последовател на Христовото учение. Вземал е живо участие в боевете през 1912-1913-1915 г.


Като командир на 3-ти Пехотен Бдински полк в гр. Видин се ползувал с най-добро име между войниците, другарите си и началството, като прилагал Словото, законите на Великото Всемирно Бяло Братство-закони на Висша Божествена Любов, жертва, справедливост, честност. Закони на братство и равенство, на приятелски отношения между всички. Като командир на 3-ти бдински полк (Пехотен) е бил пленник около 2 години във французкия лагер около Солун. В боевете е спасил знамето на полка и го е носил като пленник съшито между хастара на куртката си през цялото време на пленничеството. И най-после успява да го прехвърли в България - по един войник, който го предава на полка.


Запознал се е с любимия ни Учител през 1904-1905 г., и оттогава до последния момент на Неговото пребиваване тук на Земята е бил верен последовател и изпълнител на живото Му Слово.


Преселен в духовните светли селения на 10 декемврий 1954 г. в с. Тополица, Айтоско на 79 годишна възраст и 2 месеца - петък сутринта, по предположение към 6-7 часа, съвсем сам. Намерен същия ден вечерта между 6-7 часа (18-19 ч.) мъртъв от наши 2 сестри, застанал на колене пред Пентограма и Антиминса в молитвено състояние, засмян с вдигната дясна ръка за поздрав. Погребан бе неделя - 12 декемврий, с.л. в с. Тополица, Айтоско.


Поканен от Учителя, г-н Петър Дънов, е постъпил в Братството в Бургас, където е служил офицер през 1905 г. И там е служил на Божествената нива като скромен, със себеотрицание и самопожертвуване.


Личен и любим приятел, брат в Господа на брата Пеню Киров, след неговото заминаване 1918 г. е бил ръководител на Братството в гр. Бургас, до края на живота си.


Брата Минчо Сотиров бе предан, послушен, смел, доблестен ученик във всяко отношение. Със силно волеви характер, точен, изпълнителен работник на Духът на Истината. Като истински апостол до последния час на своя живот той не жалеше ни време, ни здраве, за да изпълни дълга си към ближния. Ходеше от град в град. Искаше да бъде постоянно между братя и сестри, поучаваше ги, наставляваше ги в изпълнение и приложение на Словото. Учеше ни. Изнасяше смело в разговори и беседи всичко, което е чул, което е научил при лични срещи с любимия му Учител. Записвал е всички разговори по между им. С каква силна жар ни вдъхновяваше, искаше да влее в нас, да се запамети у нас всичко, което знаеше от Словото, около незнайното, около висшето.


Ободряваше ни, усилваше вярата ни със своите опитности и изживелици около Учителя и през време на боевете, ръководен от великия Му Дух.


Тъй вдъхновени от неговия борчески дух, от неговия живот на себеотрицание и самопожертвуване Нека и ний да си пожелаем да следваме неговия пример в служба на благото на цялото човечество. В служба на Великото Ново, което идва в света, за да се оформи новия човек, който да възприеме новите Божествени идеи - идеи на братство, равенство и да ги приложи в живота си.


АУМ


Според оставените записки 23 Псалом му е подарен от Учителя, София, 14 май 1917 г. 12 ч. по обяд и да си чете 51 и 61 Псалом.


Песента "Тъги скърби са богатство" му са посветени лично от Учителя, когато го е повикал от Бургас в София. Влакът е трябвало да пристигне в 8 часа вечерта. Имало е закъснение - пристига в 10 часа (22 ч. вечерта) в ул. "Опълченска" 66, където е живял тогава Учителя. Горе на вратата го е чакал Учителя. Поема му багажа, остава го настрани. След обичайното посрещане, Учителя взема цигулката си, засвирва горната песен и запява. Накарва и брат Сотиров да пее и Учителя свири. Това траяло до 12 часа (24 часа) полунощ, докато брата заучи мелодията. Посочва му легло. На сутринта стават и започват пак свирене и пеене песента, докато брат Сотиров добре я заучи. След някой ден Учителя изпраща за Бургас брата бодър, успокоен.


Брат Минчо Сотиров е бил доста умъчнен по делото Божие, и Учителя го извиква в София. Това е било 1927 г.


По разказ лично от брат Минчо Сотиров.


Салона - училище Бургас е даден от брат Минчо Сотиров.

 

____________________

Източник: 3. КРАТКА БИОГРАФИЯ ЗА ЖИВОТА НА БРАТ МИНЧО СОТИРОВ ГОСПОДИНОВМинчо Сотиров

Изгревът - Том 25


МИНЧО СОТИРОВ

(Жечо Панайотов)

 

 

Необходимо е да опиша по-подробно каквото знам за брат Минчо Сотиров и за сестра Величка Стойчева, и двамата бяха като първи членове на братския кръжок в Бургас.


Брат Минчо Сотиров беше офицер от българската армия и стигна до чин бригаден командир след първата световна война. При запознаването ми с него през 1912 год. Беше капитан, завеждаше граничен участък край Черно море от Бургас до турската граница. Беше родом от гр. Сливен, имаше брат на име Стефан, също офицер и сестра Райна - по мъж Грозданова. Тя прие идеите на Учителя. Сливен е давал много офицери на България. Тогава, някои по-бедни семейства изпращаха синовете си да следват военното училище; след завършване трети клас отиваха в това училище в София, а след четири години завършваха образованието си и ги произвеждаха „кадети", след това юнкери, и едва след завършване на военното училище - един вид средно образование, отиваха в редовете на армията като подпоручици. Така се е развивал и брат Минчо Сотиров. Познавам го като предан брат, ученик на Учителя. Беше голям приятел на брат Пеню Киров, ръководителят на бургаския братски кръжок. Използувал е да разговаря с него по всички духовни въпроси. Когато службата му като офицер позволяваше, посещаваше братските събрания и държеше хубави бележки, от това което брат Пеню Киров говореше като беседа. Често бивах у дома му, особено в неделен ден, когато идваше и брат Пеню Киров. Разговоряхме или посещавахме някои братски семейства.


През Балканската война /1912 г./ брат Сотиров бе дружинен командир на опълченска дружина, с назначение да пази черноморският бряг, около град Мидия, завзет от българските войски в началото на войната. Там неговата част сполучи да отбие голямо турско нападение, с което се е целяло да застраши левият фланг на армията ни при Чаталджа. Освен всички военни качества, които тогава брата е вложил в тези сражения при Мидия, той е апелирал за помощ и по духовен път, призовавал е и Учителят да помогне. Събитията дадоха успокоение в района на Мидия, навярно с торпилирането на турският военен параход „Хамидие", намиращ се край нашите брегове, а също и успехът ни в сраженията при Люле-Бургас.


След завръщането си от войната, брат Сотиров бе преместен на служба в Бургас, дето бе известно време домакин на 24 пехотен полк. Тогава си купи къща на ул. „Цар Симеон". Впоследствие, към този имот му се предаде по план части от съседни имоти, споразумя се със собственика и откупи намиращата се там малка постройка. Тази именно част, впоследствие бе подарена от брат Сотиров на бургаското братство, там се изгради хубав малък салон - „Молитвен дом" на братството.


През този именно период, се засилиха връзките между брат Сотиров и брат Пеню Киров, приобщих се и аз към тях. Един път, през 1914 или 1915 година, направихме една разходка с кабриолета на полка, до село Лъджакьой /Бургаските минерални бани/. В това село вече имаше братски кръжок, основан от брат Георги Куртев от Айтос. Посетихме семейството на ръководителя им - брат Мильо - гдето имахме приятелски разговори. За мен остана поучителен пример, как когато тръгнахме да си отиваме, качихме се на кабриолета, сестрата домакиня, изнесе малка кошничка с яйца и ги поднесе на брат Пеню Киров. Той се изненада, категорично отказваше да получи този подарък; дълго увещаваше сестрата да не му ги дава, но и тя настояваше. Най-после, за да не я наскърбява, прие тези яйца и благодари. Когато пристигнахме в Бургас, остави ги на брат Сотиров.


В семейството на брат Сотиров бях често гостенин през 1914-1916 год., като съм оставал на вечеря или на закуска у тях. Изглежда, че брат Пеню, като знаеше за помощта, която оказвам на семейството ни в Сливен, че аз самият прекарвам доста скромно, е препоръчал на брат Сотиров, да ме поканва у тях. Даже, при един разговор с брат Пеню, казах му че ми е съвестно да се храня с тях, но той ми каза да не мисля така, защото това не им струва нищо, те са състоятелни.


Обяви се войната през 1915 г., а тогава брат Сотиров беше вече с чин подполковник, така и замина на фронта, като командир на дружина от 24 полк. При сраженията, някъде из Македония, той бе ранен в крака и доста време прекара в болницата в София. След излекуването му, назначиха го командир на 3 Видински полк, с който той прекара много сражения на битолския фронт до края на войната. При нашето отстъпление през септември 1918 година, той благополучно се изтегли с полка си и при демобилизацията се завърна в Бургас.


През ония военни години, брат Сотиров ми направи една голяма услуга. С него тогава често си кореспондирахме. През 1917 година, от Сливен гдето служих войник, бях изпратен на фронта, като допълняющ в 11 сливенски полк. Намирахме се в не тъй важна част на позициите, но войниците вече бяха доста деморализирани. Полкът беше доста поразен след тежки сражения в участъка на връх „Каймак-чалан" - източно от Битоля. Началството следяха осторожно, да не би по-интелигентни войници да влияят отрицателно върху другите. По случай на някакво анонимно писмо до дружинният командир, в което се излагаше ротния ни командир, съмнение падна и върху мен. Решиха да ме направят „щурмувак", та като ни изпращат по опасни задачи - да нападаме противника из засада, хващане пленник и т.н. някъде да загина. За целта ме изпратиха заедно с още войници, да следваме 15-20 дни курс. Това стана в щаба на бригадата /Командването на 11 и 24 полкове/, който се нахождаше на връх „Прашник". Бе вече към края на лятото -1917 година.


Гледам там, много войници бургазлии: едни телефонисти, други писари, „свръзки" и т.н. Най-важното - началник щаба на бригадата е майор Николов, а той е кумец на брат Минчо Сотиров. През всичкото време на курса, мислех как да мина през тази врата, която Провидението ми отваря! Завърнахме се в 11 полк след завършването на курса и побързах да пиша на брат Сотиров, да поиска от майор Николов да ме преведе на служба в бригадата. Писмото ми благополучно замина и аз заочаквах отговор. Минаха около 15 дни и отговор дойде от брата. Не след дълго бях препратен на служба в бригадата по искане на началник-щаба майор Николов. Тази помощ на брат Минчо Сотиров ще помня през целият си живот.


Когато се завърнахме от войната -1918 година, брат Пеню Киров вече бе покойник, та ръководител на бургаското братство бе поставен брат Минчо Сотиров. През негово време имахме добър напредък: правехме екскурзии до близки места, събирахме се и в града - изобщо животът ни имаше добър подтик. Така оставих брата, когато през 1923 година заминах за София. Тогава брат Минчо ми предаде писмо до Учителя, с което Му казваше, че съм редовен член на общия и младежкия окултен клас в Бургас, с молба да ме приеме и в школата в София.


Когато след заминаването на Учителя, ставаха срещи на Върховният братски съвет, брат Минчо Сотиров продължаваше да бъде ръководител на Бургас и идваше в София на заседанията на съвета. Няколко години по-късно, той напусна Бургас, премести се да живее в с. Тополица, гдето имахме силно братство. Там и почина не след дълго. Боледуването му е било леко, починал е в стаята гдето е живял, без да го усети някой.

 

_______
Източник: 29. МИНЧО СОТИРОВЖечо Панайотов

Изгревът - Том 15

 

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ



Sila_i_Jivot_1992_2-5.jpg
В Първото действие на Мировата драма през сцената минават различни индивидуалности. Някои от тях са лишени от постоянното физическо присъствие на Учителя. Други остават неотстъпно до него до края на Пиесата. Но те всички, вече действащи на сцената са здраво свързани с Учителя, и тяхната връзка е осъзната. Тя е като една верига, обединила ги за своя живот, посветен на Цялото.
Sila_i_Jivot_1992_2-5.jpg



МИНЧО
СОТИРОВ
1875 - 1954

 


Sila_i_Jivot_1995_12.jpg




Роден в Сливен на 9. X. 1875 г. До шести клас учил в своя роден град, а след това завършва кадетско военно училище в София. През1899 година се оженил за Александра Хаджипетрова. Нейната майка е братовчедка на д-р Георги Миркович, чрез когото се свързали с Учителя. От този момент връзката с него станала сигурна опора за Минчо Сотиров.

В семейството през годините се родили пет деца, три момчета и две момичета. Първи в семейството се ражда Стефан, но той починал едва две годишен. След него се раждат Мария през 1903 г, Димитър - през 1905 г., Еленка - през 1908, и много по-късно, през 1917 г. - Матей. Избрал попрището на военен, свикнал със суровия живот на изключително дисциплиниран командир Минчо Сотиров е строг и взискателен към семейството си. Възпитанието там върви по линия на неговите заповеди. Разбира се, в своя нелек път, той се е натъквал на много препятствия, на много трудности, за разрешаването на които чувствал нужда от една по-голяма Сила, нежели тази с която той разполага. Именно в лицето на Учителя, той срещнала отдавна търсеният от душата му източник на Сила, знания и духовна светлина. За неговата чувствителност към един по-висш морал говори следната случка, разказана от сина му Димитър:

“Още преди моето раждане баща ми е бил голям ловец. Веднъж той излиза на лов с ординареца си и там прострелват една сърна. Когато отиват при нея, виждат, че сърната плаче, а до нея лежи малко сърне. Гледката го разтърсва и той пуска пушката с думите: “От днес нататък - никакъв лов!” И той спазил това решение, нещо повече - станал вегетарианец след този случай.”

Животът на Минчо Сотиров изобилства с примери, в които висшето се е намесвало за да му помогне в труден момент. Веднъж, когато неговата рота охранявала границата при Малко Търново той получил сведение, че набързо се придвижват турски части към границата. Събрал своите войници и ги подготвил за отбрана. Заели позиция и видяли, че турски войници действително подминават демаркационната линия и навлизат в наша територия. Тогава Минчо Сотиров извикал: “Момчета, Бог е с нас! Нашата свещенна земя Бог ни я даде и ние ще я браним!” Тръгнал пръв и всички други го последвали. Но в този момент, станало нещо неочаквано. Турците започнали панически да отстъпват. Нашите войници продължили напред и успели да ги обградят и хванат няколко души пленници. Когато се върнали в поделението те започнали да разпитват взетите в плен турски войници. Най-вече искали да разберат, защо така панически са отстъпили. Единият войник отговорил: “Като идвахме, според заповедта и вие се дигнахте срещу нас, в същия момент се появи зад гърба ви и една бяла конница. Тя е, която ни изплаши толкова.” Тогава Минчо Сотиров отново се уверил в невидимото присъствие на Светли Същества, които бдят над неговия път и закрилят и него, и войниците му.

Всяка среща с Учителя била среща с великото за ученика Минчо Сотиров. Той се подготвял за тази среща старателно: всякога чист, пригледен, облечен с най-новите си дрехи и със свещен трепет в душата. Една такава среща той предприел преди да замине за Балканската война, която е неговото първо участие в бойни действия. В този момент той се чувствал несигурен в поетия път, и както и при други свои затруднения, той отишъл при Учителя за съвет. Съобщил му, че иска да си подаде оставката, че не иска да отиде на война. Отговорът бил: ‘‘Когато поднесоха парата на Христос, за да го изпитат, той какво им каза? Не им ли каза: Дайте Божието - Богу, и кесаревото - кесарю? И ти, щом си дал съгласие да служиш в армията, ще отидеш на войната!”

След време, когато започнала Първата световна война Минчо Сотиров отново е по бойните полета. През 1916 г. Димитър Голов и Тодор Бъчваров, получили писмо от Пеню Киров. Той ги молил да отидат при Учителя, и да го попитат за съдбата на Минчо Сотиров през тази война. Но Учителят не успокоил тревогите на неговите приятели, той им казал, че е писано Минчо Сотиров да си замине. Те не се примирили, и знаейки Силата му да помогне в този случай, те започнали да го молят да отмени тази съдба. Учителят влязал в стаята си. След малко време пак излязал и им казал, че не е възможно съвсем да се избегне злополучието, и че няма да се размине без “да му се пусне кръв". Наистина, шрапнел засегнал Минчо Сотиров в крака, и той се върнал от фронта с гангрена. Настанен в Клементинската болница в София той очаквал да чуе решението на лекарите. Поради тежкото му положение те се произнесли: Ампутация! Но Минчо Сотиров твърдо отказал: “Роден съм с два крака. Искам с два крака да се явя Горе!” Болният крак като по чудо оздравял. От този случай той останал с 30 % инвалидност, но спасил крака си, за се яви горе по достоен начин!

Независимо от своя живот на военен, Минчо Сотиров е прилежен ученик, всякога с тетрадка и молив, всякога готов да изпълни онова, което моментът изисква, и във физически и в духовен план. Когато през 1918 година Пеню Киров си заминал, Минчо Сотиров бил на фронта. Синът му Димитър си спомня следното за това време:

“След Пеню Киров, който беше ръководител на Братството в Бургас, Учителят назначи тати за ръководител там, въпреки че имаше и по-стари приятели.”

Този факт говори, че ролята на Минчо Сотиров в Мировата драма е била от съществено значение за нейното действие. Той е приел един пост, и е станал брънка от една невидима верига на Работници за Цялото. Бил е удостоен със специална служба, определен е от Автора да осъществява една Жива връзка с Духа.

Задачата му на Житейската сцена е била отговорна, защото е касаела и други хора, за които той е връзката им с Учителя.

Паралелно с това, Минчо Сотиров е бил все още действащ военен. Той служил беззаветно на народа си, и поради неговите големи качества на човек и командир често е бил отличаван. Димитър Сотиров си спомня:

“През 1919 година тати бе заложник в Солун, в лагера Солуники, след погрома на Добро поле. Той беше командир на Трети Бдински полк. Песента “Бдинци, лъвове, титани” е написана за него. Като се върна от Солун той отиде да сдаде полка. Тогава го повишиха, назначиха го за началник на гарнизона в Бургас и военачалник на трета инспекционна област. Това бе най-голямата длъжност в армията.”

На една екскурзия до Куш Бунар, в Сливенския Балкан през лятото на 1920 година Учителят държал беседа и Минчо Сотиров си записал следните мисли:

“Ние не сме против женитбата, но сме против наложничеството, сдружаването, а не сме против божествения брак. Който е вързан с кармически връзки, да не се развързва. Който не е вързан, да не се връзва, т.е. да не създава карма - да не се връзва с духове, за да им дава плът, а който има връзки и обещания с духове, трябва да им дава плът, иначе ще страда. Не трябва да изменяме Божествените нареждания на нещата. С нашия ум ще попречим на Божественото развитие на нещата и ще страдаме. Господ изпъжда децата ти - остави ги, приближава ги - не ги отпъждай. Щом един човек люби, той е вече женен. Кармически свързаният човек, той трябва да се ожени, за да се разплати. Безбрачието е черна ложа - да ядат и да пият, без да дават плод. Божественият закон е да се даде плод добър. Не се позволява женитба между болни, слабоумни, покварени. Трябва да се женят здравите, за да дават добър плод. Венчаването, кръщаването е от попа, а животът е от нас. Човек трябва да се освободи от закона на догмата.”

В живота си Минчо Сотиров е претърпял тежки удари: неочаквано бързо жена му се споминала през 1924 год. от скоротечна туберкулоза на 44 годишна възраст, а е загубил рано и две от децата си: първият син Стефан е живял само две години, а последният, Матей - 17 години! Въпросите за женитбата и кармическите връзки, които тя идва да разреши са го вълнували цял живот. Стремял се е да разбере смисъла на тези връзки и да ги разреши правилно. Неговото ученичество е било непреривен процес на обогатяване със знание и опитности.

През 1923 г. Минчо Сотиров написал “На война с войника", записки за впечатленията му от трите войни: Балканската война, Междусъюзническата и Първата световна, в които е бил пряк участник и от които излиза с много духовни опитности.

Връзката на ученика с Учителя е постоянна. Всякога, когато е възможно той е ходил в София и е слушал беседите и лекциите, които са били за него като учебни часове. Често е бил в планината заедно с Учителя, като в такива случаи не забравял да носи със себе си тетрадка и молив, за да записва ценни мисли за местата през които минават. На екскурзия през месец август 1924г до връх Мусала, Минчо Сотиров си записва следното изказване на Учителя:

“Виждате ли тези камъни тук, защо ли са турени? Някога това място е било величествено. Тук боговете са живели, а сега това е пустиня. Днес хората идват само за екскурзия и бързат да се върнат назад. Всички тия камъни, които виждате по височините, това са все развалини, останки. Това приятно настроение, което изпитвате като се качвате нагоре, се дължи на това, че вие изживявате останките на миналото величие. което е царяло тук.”

Минчо Сотиров е ходил редовно на летните лагери, които Братството организира при Седемте езера в Рила. Там той преосмислял по новому своите опитности, които в тишината на планината често се явявали пред очите му и го подтиквали към размисъл. Планината е школа, място за един по-високоидеен живот, където всяка мисъл не случайно ни спохожда.





Sila_i_Jivot_1995_13.jpg

Къщата на М. Сотиров в Бургас


Но в живота идват и препятствия. Едни от тях са болестите. Няма човек, който на тази земя да не е изпитал дисхармонията, която те внасят в човешкия организъм. Понякога те са нечакани и неотстъпчиви. Един подобен момент от живота на Минчо Сотиров, разказва сина му Димитър:

“През април 1944 година тати се разболя. Лекуваше го П. Димков по неговата метода. Сестрата на тати от Сливен, беше дошла и живееше на Изгрева. Като виждат, че положението на тати се влошава се събират Димков, д-р Жеков и Асен Райчев. Викат ме и Димков ми казва: “Митко, бягай при Учителя, баща ти си отива...” Учителя през тази година повече се усамотяваше, не обичахме да го безпокоим, беше военно време. Но при това положение, аз не мислех друго освен да помогна на тати. Тръгнах както бях, с едни вехти дрехи. Като стигнах на Изгрева до стаята на бати Ради, гледам Учителят отваря вратата и излиза на своя балкон. Пита ме: - Какво има? Казвам: - Учителю, моля ви, елате да помогнете на баща ми.От три дни е в безсъзнание...

Той поседя, поседя, и аз пак му казах: Учителю, моля ви! Той рече: - Добре, идвам! Наметна си пелерината, сложи шапката и тръгнахме към града да го водя при тати. Като влязохме в къщата Учителят пак запита леля ми: - Какво има? А тя го въведе при тати. Учителят затвори очи, сложи ръка на челото му и прокара с пръстите си една линия до слънчевия му възел. Тати веднага отвори очи! Всички присъстващи се просълзихме. Учителят вдигна ръката си. В това време тати каза: - Учителю, помогни ми да си замина. А Учителят го запита: - Кой ти каза, че ще си заминеш? Тати му се оплака: - Не съм добре! И тук Учителят го запита нещо много силно: - Ти готов ли си да възлюбиш хората? Тати осъзна важността на този миг и отговори: - Щом ми нареждате, готов съм да го изпълня, Учителю!

От този случай видях как тати, който беше корав човек разбра важността на мекотата в живота, на любовта към хората. Той никога не плачеше, беше много твърд като военен, но Учителят му помогна да се промени.

От този пример научаваме колко силна връзка има между учениците и Учителя. В Мировата драма, всяка роля е доброволно избрана и трябва да се изиграе докрай. Там не е позволено да си тръгнеш, преди да си изпълнил обещаното. И затова Учителят припомня правилата, методите по които участниците могат да придобият нов кредит, ако са изчерпили вече стария. Те трябва да си служат на първо място с метода на любовта! И тогава Минчо Сотиров си спомнил думите на Учителя, от една беседа, държана през 1918 г.:

“Първото условие за придобиване на живота е присъствието на любовта. Който отбори сърцето си за любовта, той има живот в себе си. Любовта е творческа сила, която дава живот”

От беседата на връх Мусала Минчо Сотиров си е записал също:

“Вие още не сте дошли до положение да любите Бога. Трябва да почувствате тази любов и тогава ще Го разберете вътре в себе си. Веднага вашето мировъзрение ще се измени и веднага ще отидете между хората да им помагате. Това се отнася до тези, които са готови да работят.”






Sila_i_Jivot_1995_62.jpg
Минчо Сотиров през 1934 г. на лагер при второто езеро в Рила


А Минчо Сотиров е бил именно от готовите да работят. Съвсем съзнателно Учителят е продължил живота му, дал му е кредит, за да работи още десет години и да завърши своята роля на житейската сцена на Братството с придобивки за Цялото.

Думите на Учителя, са се запечатвали в съзнанието на М. Сотиров за цял живот. През 1920 г. той си спомня следния съвет даден от Учителя:

“Аз бих ви съветвал да концентрирате ума си, да дойдете в по-висока връзка с Бялото братство. И то ето как: Когато помислите за най-възвишените качества: любов, мъдрост, смирение, кротост, въздържание, честност, постоянство - всичко, което можете да намерите най-хубаво в живота, всичко това ще го отправите и ще кажете: Това е в тях. Тогаз вие ще ги привлечете. Когато у вас се образува светлина, само тогава едно висше същество влиза във връзка с вас. Едно висше същество се привлича, когато ние мислим добро за него.”

През всички години на своя живот Минчо Сотиров поддържал кореспонденция със своите близки, с братята и сестрите, които заедно с него се подвизавали в Светлото Дело, което Учителят вършел. Тези връзки той продължил и след заминаването на Учителя. Те от своя страна го зачитали и уважавали, защото са познали, че душата му е готова да служи на Доброто.

В писмото от 28 юли 1948 г изпратено от Жечо Панайотов до Минчо Сотиров четем:

“От наша страна, лично и от мен, дължа да те уберя, че се стремим да пазим добри чувства към теб и всички старши братя. Пазим се от отрицателни предубеждения, понеже полза от тях няма. Знаем, че всеки от нас работи за облагородавяне на своя характер и за доброто на Братството ни като едно цяло. Така че, бих те помолил да не считаш нашите случайни опущения за омисъл.”

Минчо Сотиров подарил част от имота си на Бургаското Братство и дочакал времето върху този имот млади и предприемчиви братя да построят нов салон, осветил го и го благославил да бъде средище на духовна светлина! Изпълнил докрай своята роля, със свойнствената му педантичност по отношение на реда и дисциплината. Усетил че мисията му е изпълнена, и в същата година, на 10 ноември 1954 година си заминал с мир в душата. Енергиите, които той духовно вплел в новата сграда на Бургаския салон станали източник на сила през дългите години на духовен мрак. Този салон единствен издържа времето на войнстващ атеизъм и идейна конфронтация с учението на Учителя. Запазването на този салон е доказателство, че и в най-тъмните времена, една светла Идея може да просъществува, стига да има силни духом и безкомпромисни в Истината хора, които да я следват. И човек, като Минчо Сотиров, който да материализира най-красивия християнски закон: законът на жертвата!

 

____________________

Източник: Минчо Сотиров (1875-1954)ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Списание "Сила и Живот" 1992- 1996г.

Брой 1-2 -1995г.


Снимки на Минчо Сотиров

25%20-%200441.jpg
Родителите на Минчо Сотиров - Сотир Господинов Папучов и Димитрина Стефанова Кожухарова

25%20-%200452.jpg
Райна, Минчо и Стефан - деца на Сотир Господинов - 4 януари 1899 г.

25%20-%200453.jpg
Александра Матеева и Минчо Сотиров - сватбена снимка - 1900 г

25%20-%200440.jpg
Александра - съпруга на Минчо Сотиров

25%20-%200436.jpg
Минчо Сотиров със сабята и ордените - 1 януари 1912 г. в гр. Бургас

25%20-%200437.jpg
Минчо Сотиров с ордените - 1 януари 1912 г.

25%20-%200289.jpg
Офицерите от полка, начело с к-ра на бригадата генерал Шкойнов. Минчо Сотиров е до него.
Снимка от книгата “Епопеята на Бдинци през Великата война 1915-1918”

25%20-%200439.jpg
Портрет-скица на майор Минчо Сотиров - 19 април 1913 г., с. Подима

25%20-%200442.jpg
Минчо Сотиров - цивилен

25%20-%200445.jpg
Минчо Сотиров, ранен - 1915 г.

25%20-%200446.jpg
Минчо Сотиров - цивилен

25%20-%200448.jpg
Минчо Сотиров във Вардище - декември 1917 г

25%20-%200461.jpg
Минчо Сотиров на излет на Куш бунар - 1 юни 1920 г.

25%20-%200463.jpg
Минчо Сотиров със златен орден за спасяване на бойното знаме - юни 1951 г.

25%20-%200517.jpg
Минчо Сотиров, Иван Калканджиев и Димитър Добрев

25%20-%200520.jpg
Михаил Стоицев, Георги Куртев и Минчо Сотиров в гр. Айтос



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder
V1-ON