НАЧАЛО

Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Малкият Петър заедно с родителите си се премества във Варна
17.02.1865г.


Свещеник Константин Дъновски - освещаване и откриване на

първата българска църква „Свети Архангел Михаил" в град Варна

 

 

В книгата "Учителя във Варна" е записано: "...на 14 февруари 1865 г. в храма "Св. Арх. Михаил" се извършва „водосвет”, а на 17 февруари била отслужена и първата „Св. Божествена Литургия” на славянски език, лично от отец Константин Дъновски – първият български свещеник във града. Така, всички българи били вече обособени в отделна община с църква и училище и имали своя явен и оформен лидер - отец Константин Дъновски...."
 
Не е известно дали семейството на свещ. Константин Дъновски са се преместили? По-вероятно е да са останали в Хадърджа (Николаевка), където малкият Петър завършва основното си обучение.
 
През 1868 г. Константин Дъновски е заменен с друг свещеник във Варна и се налага да се завърне в Хатърджа до 1870 г., когато пак е назначен във Варна, където остава до пенсионирането си през 1899 г. След тази година Константин Дъновски отива като свещеник в град Нови пазар и остава там и през следващата 1900 г. След тези две години (1899-1900) Константин Дъновски се завръща отново във Варна и не я напуска до края на живота си.
 
По-подробно за това може да се прочете в:
 
1. Бележки върху книгата "Учителя във Варна"
 
2. Отец Константин ДЪНОВСКИ – пример за служение на Бога и народа си (1830-1918)


Бележки върху книгата "Учителя във Варна"

 

 

БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ КНИГАТА


УЧИТЕЛЯТ НА БЯЛОТО БРАТСТВО"*

Правдолюб Истинолюбиви**

(в съкращения)


Вместо предговор.
Сред нашите среди през последните няколко години се разпространиха трудове в ръкопис с биографични данни за Учителя, Словото му, Братството и братския живот.

През 1979-1980 г. излязоха от печат и две книги: „Моят роден град София" от Райна Констанцева, ДИ Отечествен фронт и „Червената ескадра" от Недю Недев, Военно издателство, София.

Както в ръкописа „Учителят на Бялото братство", така и в тия две книги са допуснати редица неистини, защото са писани без фактическа документация. Това ме накара да напиша за труда „Учителят на Бялото Братство" и за другите две книги по няколко реда, ползвайки документални източници. Това написах заради самата истина, без лично отношение и без лоши чувства към авторите.

Авторът

Стр.27 или 37 (70-71):
„Малкият Петър бе почнал учението си в набързо построената черквица в Хадърджа, но по-късно, когато известни служебни обстоятелства изпратиха свещеник Константин Дъновски да иде за известно време в Нови пазар, с него отива и Петър."


На същата страница по-долу (77):

„ Така все повече усамотен, любознателен и търсещ, Петър завършва основното училище в Нови пазар. Това нещо съвпада и със завръщането на семейството в Хадърджа."

На 14 февруари 1865 г. се освещава и открива първата българска църква „Свети Архангел Михаил" в град Варна с първи свещеник в нея Константин Дъновски. Първият български учител във Варненско става по такъв начин сега и пръв български свещеник във Варна. Там остава да живее до самата си смърт (13 ноември 1918 г.) и е погребан пред олтара на църквата „Свети Архангел Михаил".

„...Отец Константин Дъновски, който, види се, и досега не иска да се отдели от тази църква и винаги там му е прибежището и квартирата."

Константин Дъновски напуска Варна през месец септември 1868 г., до което време е бил председател на българската община пред турските власти. За причината за първото му напускане на град Варна пише проф. Петър Ников в списание „Духовна култура", кн.1-2, 1922 г., в главата „Иконом Константин Дъновски", с.131.

„Българската община за посрещане на своите разноски разчитала на приходите от епархията, но срещала големи мъчнотии. Дирейки изход от това трудно положение, варненската община решила да извика начело на общината някое по-високо духовно лице, което със своя висок сан да импонира на селяните. По молба на варненци Иларион Макариополски изпратил архимандрит Партени, който през септември 1868 г. заел председателството на общината. Константин Дъновски се оттеглил и се прибрал в Хадърджа. И новият председател се сблъскал със същите трудности, което извикало неговото падане и през март 1870 г. той бил уволнен от председателството на варненската община. Обаче Иларион Макариополски добре познавал Константин Дъновски и предложил между другите пак него. По такъв начин Константин Дъновски заел пак председателството на варненската община през месец март 1870 г."

Втори път Константин Дъновски напуска Варна през 1899 'г., след като бил пенсиониран. Тогава той отива като свещеник в град Нови пазар и остава там и през следващата 1900 г. След тези две години (1899-1900) Константин Дъновски се завръща отново във Варна и не я напуска до края на живота си.

Ето какво пише Тодор Бъчваров в книжката си „Заветници на свободата " - Предисловие, София, 1. VIII.1922 г.

„Преди двадесет и две години (1900 г.) се запознах с Петър К. Дънов... Същата година имах случай да се запозная в Нови пазар и със застарелия негов баща, свещеник Константин Дъновски."

От горното се вижда, че Константин Дъновски и Учителя са били в Нови пазар през 1900 г.

Когато Петър Дънов (Петърчо) е трябвало да постъпи в основно училище, е било годината 1872. Тогава родителите му живеели във Варна, завърнали се след първото напускане на града (септември 1868 г.) през март 1870 г. Във Варна вече е имало българско училище, открито на 11 май 1860 г., което е закривано само по време на Освободителната руско-турска война 1877-1878 г. Тогава малкият Петърчо е бил вече завършил там основното си образование. След войната във Варна е имало вече петокласна мъжка гимназия, където Петър Дънов завършва гимназиалното си образование.

(„ VI. Известие на Варненското археологическо дружество", Варна, 1914 г., „Принос към просветителното дело в град Варна, стр. 20-44).

(74):
„ Това, което можем да кажем тук и което имаме основание да считаме за сигурно, то е, че Учителя се приобщи за известно време към методистките евангелски среди..."

Ако познаваме Учителя и неговата мисия и ако сме негови ученици, никога не можем да мислим, камо ли да говорим и пишем за него подобни неща. Учителя никога не се е приобщавал към каквито и да е било религиозни среди, дори и към тая на баща си. Той може да е бил за известно време сред някоя такава среда, но това не означава, че се е приобщил към нея. Нима дванадесетгодишният Исус, когато отиде в храма при първосвещениците, се приобщи към тях и стана като тях? Нима Учителя, който бе в света сред хората на земята, се приобщи към тях и стана като тях? Той беше пратеник с мисия да изведе душите, приобщени именно към разни човешки среди, основани на религиозен фанатизъм, приобщени към форми, догми и ритуали, и да ги поведе по пътя на Любовта и Мъдростта. А когато дойдат до Истината, тя да ги направи свободни от човешките окови и заблуждения. Учителя живя в света, но светът остана извън него. Той не го допусна да влезе в него. Да говорим и пишем такива неща за Учителя не е нищо друго освен наливане вода във водениците на евангелистите, че Учителя бил излязъл от техните среди - от методистите. Учителя излезе от Бога.

Стр. 44 (83):
„През време на студентството в Америка с Учителя се случили доста забележителни неща. Един ден той срещнал намиращия се също в Америка българин Величко Граблашев, който бе известен навремето като ревностен член на спиритическото общество."

Нямаме абсолютно никаква фактическа документация за описания случай, че Учителя се е срещал в Америка с Граблашев, че бил отведен в някаква непозната местност с някакви видени и чути странни неща, че след това Граблашев отишъл сам да търси това място, но не го намерил и т.н. Ако беше имал още в Америка такава опитност с Учителя, той непременно щеше да бъде негов първи ученик след завръщането си в България. Известно е, че Граблашев работи отделно от Учителя като спиритист, издава свое спиритическо списание „Задгробен мир" и спиритическа литература. В 1906 г. основава спиритическо общество и го регистрира с устав, утвърден от Министерството на народната просвета -„Устав на психическото дружество" в град София, 1906 г.; председател на обществото - Величко Гръблашев, секретар - Васил Узунов. В официалните списъци на учениците, поканени на годишните събори на Веригата (по реда на поканването), намираме, че Величко Гръблашев присъства на събор за пръв път през 1910 г. и за последен път през 1922 г., след което заминава за Америка и повече не се е завръщал в България. Там се е и поминал.

Стр. 47 (92):
„След като приключи своите френологически изследвания към 1900 г., в началото на столетието Учителя започна да говори на народа и създаде своите забележителни беседи...

Учителя се завръща от Америка през 1895 г. и прекарва във Варна до 1899 г. при сестра си Мария на улица „Дунав". През това време той издава в 1896 г. книгата си „Наука и възпитание", през 1897 г. -„Хио-Ели-Мели-Месаил", а през 1898 г. изнася пред благотворителното дружество „Милосърдие" „Призвание към народа ми, българите и славянството". На следващата 1899 г. той отива в Нови пазар. След двегодишно пребиваване (1899-1900 г.) в Нови пазар Учителя се отправя пеш през Стара планина и пристига в Сливен. Оттам той тръгва из страната от град на град, изнася сказки и прави френологически изследвания цели 11 години - до Балканската война (1912-1913 г.). От времето на неговото пътуване са останали много писма до първите му ученици (Пеньо Киров, Димитър Голов и др.), писани от градове и паланки. По тях се виждат градовете, в които е изнасял сказките си, броят на посетителите и др.

Учителя е започнал да говори на народа след Балканската война (1912-1913 г.) и през 1914 г. Първата му беседа (говорена на народа) е „Ето Човека", отпечатана в томчето с неделни беседи „Сила и Живот", първа серия. След всяка отпечатана беседа е посочена датата на говоренето и ден, месец и година. Оттук именно се вижда, че Учителя започва да говори на народа от 1914 г., 16 март (стар стил).

Стр. 47 (93):
„През март 1897 г. в живота на Учителя настъпват събития без никакъв външен ефект. На езика на езотерическата наука то се нарича посвещение. Това е един свещен миг или час, когато пратениците на Небето, от каквато и степен да са и с каквато мисия да са дошли, биват посвещавани от същества, за които ние не можем да приказваме. В тази среща те ясно виждат своя път и получават указания за това, което предстои да сторят."

На Учителя се приписва през месец март 1897 г. някакво посвещение, събитие „без никакъв външен ефект", посвещаване от същества и т.н. Като пишем и разпространяваме такива данни за Учителя, показваме като негови ученици непознаване на неговата мисия. Такова събитие в живота на Учителя не е отбелязано нито от него, нито от негов ученик, защото през 1897 г. той няма още ученици, имащи възможност да го наблюдават. Когато настъпи някакво събитие в живота и на най-обикновения човек, не може да липсва външен ефект, а камо ли при Учителя. За него ние, учениците му, можем да кажем, че той дойде между нас от Главата (Извора) и носи това знание оттам, че Словото протичаше чрез него, както водите извират от извор, разположен на висок планински връх, и слизат в равнините. Така беше и с Учителя. Той не дойде тук, на Земята, по пътя на някакво посвещение. Той не учи тук, на Земята, Божественото знание, а то само протичаше през него, идвайки отгоре - от Извора.


Стр. 47 (92-93):

„Преди това, още в 1895 г., той издаде своята книга „Наука и възпитание", чрез която успя да въведе голяма част от слушателите си в потребността да търсят скрития смисъл в свещените писания и в това, което ни дава положителното, експерименталното и достъпното за нашите триизмерни възможности знание."

Книгата „Наука и възпитание" е отпечатана през 1896 г. в печатницата на К. Николов в град Варна. Всеки може да се увери в това, ако разгледа първото издание на книгата, където на първата заглавна страница са отпечатани годината, печатницата и градът. По време на отпечатването и Учителя още няма ученици, които да я разпространяват. В личния бележник на Учителя са отбелязани лицата, които са я разпространявали - бройки и отчитането им при продажбата. Учителя е носел този бележник още в Америка и на първата му страница е отбелязал „1894 г., Ню Джърси".

Стр. 48 (93):

„Между забележителните дати на Учителя трябва да се отбележи и тази, когато той написа и издаде книгата „Заветът на цветните лъчи ". Ние не знаем точно колко време е било потребно да излезе тази книга, но най-вероятното допускане е, че тя е започната след 7 март 1897 г. - годината на неговото посвещение."

Във връзка с книгата „Заветът на цветните лъчи на светлината" ще цитирам за достоверност протоколите от годишната среща на учениците на Веригата през август 1912 г. в град Търново:
„15 август (Света Богородица)

Гореизброените шестдесет и трима души, поименно повикани, влязохме в заседателния салон, гдето всякой зае мястото си по указание на г-н Дънов, и то около отговарящата на числеността във формата на паралелограм маса, покрита с бял ленен плат, върху която беше простряна морава лента... Господин Дънов заемаше първото място на масата. На масата личаха синя и бяла лента - последната бе над първата. Точно в 10 и половина часа преди обед със ставане на крака и дигане на ръце, след прочитане на Добрата молитва, г-н Дънов възгласи: „Аз ви поздравявам от Господа като добре дошли. Речта, която аз ще започна да ви давам, е чистото Слово Божие, предавано, говорено и опитвано от хиляди години. То са стихове от книгата Господня, така систематически извадени и наредени... Аз ще прочета всичко, което Духът е стъкмил за вас, а това, което тук ще прочета, ще се сформирова и отпечата в особена книжка, която ще ви се раздаде за упражнение. В тая книжка подробно и ясно ще се подредят не само стиховете, но още и краските с различните добродетели, които произвеждат и образуват трептения на тия стихове." Тук г-н Дънов почна да чете стиховете, които произвеждат лъчите на червената и портокаловата краска...

В 5 ч. следобед г-н Дънов продължи прочита на стиховете за краските... "

В първите години Братството са го назовавали Веригата, а много по-късно след Световната война, 1914 - 1918 г. - Бяло Братство. Много пъти сестра Еленка Иларионова от Велико Търново ми е разказвала, че Учителя е стъкмил „Заветът на цветните лъчи на светлината" в Арбанаси, където Братството имаше къща, т.е. след приключване на френологическите си изследвания 1911-1912 г. Учителя възлага публикуването на „Заветът на цветните лъчи на светлината" на най-заслужилия за делото свой ученик - брат Димитър Голов. Той я отпечатва в най-добрата тогава печатница - Придворната печатница.


Сестра Еленка бе съпруга на търновския ръководител Константин Иларионов, а след смъртта му тя остана за ръководител. Беше ученичка на Учителя от 1906 г. и в дома им на улица „Зеленка" за него имаше специална стая. Улицата и къщата се намират над новия театър в града.

Стр. 48 (94):

„Пак през същата 1897 г. някакъв свещеник... успял да вземе по някакъв неизвестен за нас начин един ръкопис на Учителя и издал малка брошура, която озаглавил „Тайните на Духа" или „Хио-Ели-Мели-Месаил - Глас Божи"..."

Отпечатването на „Хио-Ели-Ме-ли-Месаил" не е станало от непознат свещеник през „същата 1897 г.", а много по-късно - през 1912 г., в печатница „Напредък" , Стара Загора. Това се вижда и от самата книжка, на чиято корица са посочени годината, печатницата и градът. За този случай Учителя говори на събора в град Търново през 1922 г.: „Друг един брат ми разказваше следното: книжката, една малка книжка аз бях издал, но без надпис (без автор - бел. авт.), попада в ръцете на едного, който си позволил да изкара от нея 5000 екземпляра и ходи да я продава. Запитват го: Кой написа тая книга? - Аз, духовете ми проговориха какво да напиша. „Оставете го, казвам, нека я разпространява"... („Беседи, обяснение и упътвания от Учителя. Дадени на учениците от Всемирното Бяло братство при срещата им в град Търново, през лятото 1922 г.")

Стр. 51 (102):
,,...в същата сграда на Окръжния съд, където и двамата са чиновници (Пеньо Киров и Тодор Стоименов - бел. авт.) ".

Чиновник в Бургаския съд е бил само Тодор Стоименов, а брат Пеньо Киров е имал частна комисионерска кантора в града. Това се вижда от многобройните му писма, писани на печатни бланки и пликове с фирмата му: „Пеню Киров - комисионер, град Бургас". Съхранени са такива пликове с писма до Димитър Добрев от Сливен, Минчо Сотиров от Созопол и от Учителя до брат Пеньо Киров със същия адрес: „Пеню Киров - комисионер, Бургас". Сведения за тези двама братя могат да бъдат получени и от брат Жечо Панайотов, който през това време е бил чиновник в Бургас.

Стр. 52 (105):

„След първият събор през 1900 г. следват няколко събори... Първият събор, за който знаем повече, е проведен през 1909 г. В протоколите освен имената на присъстващите се срещат оригинални и ценни мисли."

От официалните списъци на съборите от 1899 г. до 1922 г. включително се вижда, че първият събор не е станал през 1900 г., а през 1899 г. в град Варна. Там са провеждани съборите до 1909 г. включително, след което съборите стават в Търново до 1925 г. Че първият събор е станал през 1899 г. с първите трима ученици на Учителя, се вижда от списъка на присъстващите от 1899 до 1915 г. Там в графата „година на поканване на събор" е посочена годината 1899. В този списък на първата страница в долното бяло поле брат Пеньо Киров с черно мастило е написал: „Някои смятат, че първият събор е станал през 1900 г., първият събор стана през 1899 г.". Следва саморъчният му подпис с червено мастило. Така че имената на присъстващите ученици не са посочени само на съборите в градТърново, а от 1899 до 1922 г. включително.

Стр. 115 (216):

„Председателят на теософската ложа в България не закъснял да поиска среща с Учителя, в която да го уведоми за добрите възможности, които му предлага организираното Теософско общество и големите успехи, които го очакват както в нашата страна, така и в чужбина."

Това, което пиша по-нататък, го правя като бивш член на Теософското общество до 1922 г., добре познавайки отношението на теософите към Учителя и Бялото братство. Говорил съм неведнъж със Софроний Ников, председател на теософското общество, и с други. Те имаха отрицателно отношение към Братството и Учителя. Теософското общество имаше за вътрешен началник на своята школа Учителя Мория и щом като той не посочваше Учителя като такъв, това значеше за тях, че не е Учител. През лятото на 1922 г. Теософското общество откри летен теософски университет, който следвах и аз, и издаде вестник „Теософска мисъл", брой единствен. В него беше поместено стихотворение със следния акростих (първите букви от всеки ред, прочетени вертикално надолу): „Дънов е лъжеучител". Теософията, затънала из джунглите на Индия със знания от инволюционния период, не прие Христа такъв, какъвто е. Теософите са будисти и поставят Буда над Христа, определяйки на последния и посвещение пета степен. Само три окултни школи са Христови -Школата на Учителя, на розенкройцерите и на антропософите.
Двете родни сестри на председателя на българските теософи Софроний Ников - Йорданка Савова и Мария Бояджиева, бяха ученички на Учителя Петър Дънов.

Стр. 124 и 125 (232): „Според ученици на Бялото братство, които са следили по-внимателно делото на Учителя в многобройните му аспекти, посочва се годината 1897 като особено важен етап в земния му път. За тази година споменахме и на друго място, тъй като през тази година между другите съществено важни моменти от осъзнаването на своята духовна мисия Учителя е отпечатал, макар и в ограничен брой, книгата „Заветът на цветните лъчи на светлината".

За осъзнаване на собствената си мисия по такъв начин, както авторът пише, бих казал отново, че ако познаваме Учителя и мисията му, не би трябвало да му приписваме подобни неща. Що се отнася до „Заветът на цветните лъчи на светлината", та нали на събора в 1912 г. Учителя го прочита още в ръкопис и казва, че ще бъде отпечатан и след това раздаден. Това се вижда от протоколите на съборите, които могат да ни покажат самата истина. Авторът уж минава за един от учениците, които са следили по-внимателно делото на Учителя. А делото на Учителя най-добре може да бъде проследено от запазените документи. В тях е истината. Само въз основа на писмена документация можем да пишем и говорим за Учителя и делото му.

*Става дума за ръкопис на Георги Томалевски (1897 - 1988), разпространяван неофициално по време на комунистическия режим и претърпял много по-късно две издания с различни заглавия: „Петър Дънов и българите", Астрала, София, 1994 и „Учителят Беинса Дуно", Алфа-Дар, София, 1997. Авторът на бележките цитира номерата на страници от ръкописа; съответстващите им страници от публикацията на Алфа-Дар са добавени в скоби от съставителя (бел. състав.)
Псевдоним на Никола Цочев Нанков - роден на 17 юни 1901 г. в с. Кръвеник, Габровско (днес в състава на с. Априлци), ученик на Учителя Беинса Дуно от около 1922 г., играе забележителна роля в живота на Изгрева, завършва земния си път на 16 октомври 1983 г. в София (бел. състав.)

 

БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ КНИГАТА

Учителя във Варна


Отец Константин ДЪНОВСКИ –

пример за служение на Бога и народа си (1830-1918)

 

 

автор: Дякон Ясен Ш.

23 март 2010 г.

/Източник/

 

Сега сме в криза - икономическа и социална, но преди всичко - духовна. Тя засяга същността, сърцето на нашия народ и точно в този момент е повече от нужно да се върнем към корените си и да се обърнем към онези личности, които са били светилници в мрака на историческото ни битие. Те са изграждали кръгове около себе си, въплъщавали са идеи, които движели обществото, създавали са цели пластове от националното ни самосъзнание.

 

kostantin-danovski.jpg

 

Такава многопластова и значима личност е иконом Константин Дъновски. Роден е на 20.08.1830 г. в село Устово, в сърцето на Родопите, в скромно и трудолюбиво семейство. Сам той разказва, че в ранното му детство най-мощно влияние върху него оказват майка му и един светогорски монах, който се бил установил в родното му село. Бог в Своя дивен Промисъл още в тази крехка възраст, която е толкова  важна за оформянето на личността, е закърмил малкия Константин с най-простите истини на чистата Православна вяра. Именно в килийното училище, основано от монаха, той почерпил от изворите на светоотеческия опит и се запознал с духа на чистото учение. Точно тук поради впечатлителния му и емоционален характер се оформила и хуманната насока на неговата интелигентна и отзивчива душа.

 

Натрупвайки знания и опитност, твърде млад - още юноша той се отдал на учителското призвание в родното и съседното село. Но не след дълго през 1847 г. Господ го пратил в съвсем друга среда - в черноморския град Варна при неговия чичо, където започнал да работи като помощник-медникар. Идването в града  било от огромно значение за неговото развитие.

 

През 40-те и 50-те години на XIX в. град Варна представлявал разнородна смесица от различни култури и националности, смес от турски, гръцки, арменски, гагаузки и български елемент. Българското население било най-малобройното и представляващо най-ниската прослойка - ратаи и слуги. Обществото било силно повлияно от елинистичната култура и търсещият ум на един млад българин, при това завършил и гръцко училище, можел лесно да бъде спечелен от нея за дълъг период от време. Един допълнителен факт засилил тази възможност - младежът спечелил благоволението на новия гръцки митрополит в града - Порфирий. Все по-често Константин се появявал в митрополитския храм и успешно четял и пеел на клира.

 

Бог, Който има план за всеки, го срещнал може би с най-важния човек в живота му - чорбаджията Атанас Георгиев от село Хадърджа /сега Николаевка/. Заможен, предприемчив и патриотично настроен, той веднага забелязал талантите на младия Константин. Спечелил го за своята кауза - откриването на българско училище в селото. Направил му предложение, което младежът приел - срещу 500 гроша годишно и осигурена храна да бъде учител в село Хадърджа. Така през 1847 г. той станал първия български учител във Варненска област, в изцяло българско училище. По-късно заздравили отношенията и връзките си като се сродили, Константин се оженил за дъщеря му Добра Атанасова Георгиева. С пълната си всеотдайност и плам, младият учител спечелил бързо уважението на своите нови съселяни и не след дълго те се съгласили да построят здание за църква и училище в селото. Така то бързо се превърнало в център на българското самосъзнание и достойнство в цялата област и родителите правили много, за да доведат децата си за обучение.

 

Търсещият дух на Дъновски го тласкал напред - към нови предизвикателства, но този път в духовната сфера. През 1854 г. той посетил Света Гора и това дало мощен тласък за служение на Светото Православие. Докосването до светините, за които бил чувал от най-ранните си години и от разказите на свои приятели, допълнително обогатили неговия духовен свят.

 

oKDanovski2.jpg

 

Той все по-трайно се замислял за духовните измерения на битието, смисъла на страданията и живота. Три години след поклонението в Света гора бил ръкоположен за втори свещеник в село Хадърджа от Варненския митрополит Порфирий. На новото поприще, обогатен с учителския опит отпреди, и изпълнен с апостолски плам, той започнал да дава плодове още по-красиви и зрели от предходните. Те били забелязани и оценени по достойнство и не след дълго бил преместен за свещеник в храма "Успение Богородично" в град Варна. В тази нова обстановка дал най-доброто от себе си и доизградил образа си на истински свещеник - възрожденец.

 

По това време българите в градовете на империята заемали все по-активни позиции в управлението на местно ниво. Те изживявали своето национално Възраждание - период на кипеж, вдъхновение и търсене на своята идентичност. Младият отец Дъновски намерил града доста по-различен от това, което видял преди 10 години. Елинистичното влияние, както и преди било много силно, но не така мощно и завладяващо, както в преди. Все повече българи се заселвали в града и се включвали във всички сфери на обществения живот. Българската реч се чувала все по-често не само в крайните махали, но и в централната част на града. Търговският обмен и културните потребности на населението нарастнали и тази нова и разнолика българска община имала нужда от лидер. Това ново предизвикателство, изисквало още по-голяма настойчивост и вътрешна концентрация.

 

В тази среда младият свещеник трябвало да прояви не само качества на пастир и организатор, но и на ловък дипломат. Той трябвало успешно да балансира в отношенията между сънародниците си - талантливи, амбициозни и упорити, но винаги противоречиви и самообвиняващи се, гърците - приели дълбоко идеята за своята изключителност и превъзходство над всички в държавата, и руснаците - водени от стратегията на своите имперски интереси за бъдещето на  православните народи в Турция. Едновременно с това бил длъжен в рамките на своето послушание като млад духовник да бъде в чисти и прозрачни отношения с владиката Порфирий, който бил прекрасен епископ и ръководител, но по убеждение и дух истински грък. Очевидно неговата личност е била достатъчно многопластова и богата, за да бъде баща на всички вярващи в поверената му епархия.

 

Отец Константин, като използвал това, в последващите си действия за утвърждането на тезата за българската идинтичност, бил както настойчив и храбър, така предпазлив и дискретен. Пример е една от първите му стъпки - постепенно започнал да произнася някои от ектениите на Светата Литургия и дори прочитал Евангелските текстове на славянски език. Това породило изключително национално въодушевление сред българите - все по-будни и активни. От друга страна имало и ответна реакция на гърците. В своята ревност и взискателност те изискали от владиката Порфирий както преустановяването на тази практика, така и персонално наказание за храбрия духовник. Отец Константин бил преместен от мястото, където служил, в митрополитската църква в града, под неговото пряко наблюдение.

 

Когато видял, че този път е затворен, отец Константин сменил насоката на дейността си - спечелил благоволението на вицеконсула на Русия в града Александър Рачински. Неговото топло отношение към българите и лично обаяние му създали висок авторитет в града и областта. След няколко срещи се взело решение да бъде създаден български кръжок, в който участвал и консулът Рачински. След дълги настоявания и молби до владиката новите ратници на национолната кауза успели да спечелят благоволението на епископ Порфирий. Той позволил в съботен ден да бъде отслужвана Света Литургия на славянски език в храма "Свети Георги" в града, а малко след това бил преотстъпен манастирът „Св. Димитрий" /при двореца Евксиноград/ за славянска служба на празници. Отец Константин получил послушание да служи там.

 

Успехите на българите във Варненско идвали един след друг, плод на няколко фактора, но най-важният от тях е всеотдайната дейност на младия духовник, който се превърнал "във всичко за всички". В негово лице те виждали своя баща, застъпник и истински водач. Събитията от Великден 1860 г. /обявяването на независима българска църква и отделянето от Патриаршията/ дали нов тласък на всички стремежи на варненските българи към самостоятелност. На 21 май 1861 г. в околностите на село Николаевка било взето решение за отделянето им от Патриаршията и обособяване на самостоятелна община, присъединена към Българската църква. Заедно с това била сформирана и първата българска училищна община и построена постройка към нея, която през 1862 г. била тържествено осветена.

 

1bgchurch.jpg

 

След смъртта на владика Порфирий през 1864 г., отец Константин се отделил изцяло от връзките си с гръцката митрополия в град Варна и храбро издигнал знамето на отделна българска църква. С още по-голям плам, вдъхновение и пастирска загриженост той се хвърлил в предните редици на борбата. Активно и без всякаква предпазливост представял българските искания пред представителите на турската власт в града. Благодорение на своя авторитет и добрата си репутация спечелил тяхното разположение. Българите поискали долния етаж на  училищното здание в града да бъде превърнато в храм и там да се провеждат служби на славянски език. Така на 14 февруари 1865 г. в храма "Св. Арх. Михаил" била отслужена първата Литургия на славянски език лично от отец Константин Дъновски. По този начин всички българи били вече обособени в отделна община с църква и училище и имали своя явен и оформен лидер - отец Константин Дъновски.

 

В този етап от живота му изпъкнали неговите безспорни организаторски качества. Лично той изготвил план за пропогандирането на идеите си сред сънародниците си в града и околността, като изпращал хора по селата и махалите, за да говорят за новата църква на българите и да ги канят да записват децата си в училището към нея. Неговите усилия били толкова енергични и последователни, че за кратко време не само българи, но и гагаузи започнали да посещават това българско средище. Пламенният възрожденец обикалял храмовете в околността като истински пастир и патриот. По всякакъв начин събуждал християнската съвест на сънародниците си и подклаждал националното им чувство. Освещавал храмове, кръщавал деца, венчавал и погребвал на славянски език, като навсякъде проповядвал, увещавал и назидавал. Тези му усилия предизикали омразата на гърците в града и лично новият владика Йоаким изискал неговото отстраняване от града в някой от светогорските манастири. За мощната и широкомащабна дейност на отец Дъновски свидетелства и подробното изложение на този архиейрей, в което той изрично подчертава, че от общо 90 села, които са му поверени, са останали само 10, а другите са преминали под управлението на Българската църква.

 

Размяната на удари между българи и гърци продължила под пълно напрежение на силите, но вече нашите предци били много по-добре подготвени и организирани. Стъпка по стъпка те печелили благоволението на турските сановници и отбелязвали успех след успех.

 

Отец Константин лично организирал и провел среща-събор на всички българи свещеници и заможни народни дейци в епархията на 15 август 1866 г. в град Варна, на който бил приет "Привременен законник", уреждащ църковната община. Той единодушно бил избран за "църковен глава". Подробно били уредени въпросите за взаимоотношенията между духовниците и населението, събирането на такси и налагане на наказания. Били установени отлични взаимоотношения с Мидхат паша в гр. Русчук, който всячески съдействал на делото на българите в града. Множеството успехи, както и все по-усилената съпротива на гърците, изложили младия възрожденец на атаки от страна на неговите врагове. От друга страна, общината имала финансови проблеми и очевидна нужда от подкрепата на църковните дейци в Цариград, затова и варненци предложили на епископ Иларион Маракиополски да изпрати духовник с по-висок ранг.

 

Отец Константин сам и доброволно се оттеглил от председателството през септември 1868 г. в село Николаевка, като на негово място бил изпратен архимандрит Панарет. Минавайки на задна линия той продължил с енергичните си действия и изпълнявал различни задачи из околността, като често пътувал и уреждал всякакви спорни и рискови въпроси. Влиянието на този духовен мъж било толкова силно, че варненските българи единодушно го избрали за пратеник на народния събор в Цариград през 1870 г. с цел учредяване на Българската екзархия. Веднага след радостта от победата за българите дошло горчиво разочарование, след като разбрали, че градът и околните села са извън очертаните териториални граници. Те започнали енергични действия - подписки, петиции, писма до Цариград за промяна на статуквото и така предизвикали действия на върха - Варненската и Преславската епархия били обединени и бил изпратен нов митрополит епископ Симеон. Същият пристигнал в града и на 4 декември 1872 г. отслужил първата тържествена литургия в храма "Св. Арх. Михаил" в съслужение със свещеник Константин Дъновски. Той от самото начало бил верен и сигурен помощник на новия владика в прокарването на неговите идеи и въжделения в епархията.

 

Когато избухнала Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. отец Константин се включил активно на страната на руснаците. Още от 1876 г. той бил започнал да служи към руския параклис при консулството. Тесните му връзки с тях, както и изключителната му активност по време на цялата кампания, му навлекли тежки неприятности от страна на турската власт и гърците. В началото на войната бил хвърлен в затвора, като опасен за властта човек и пролежал в много тежки условия седем месеца.

 

oKDanovski3.jpg

 

След Освобожданието на град Варна на 27 юли 1878 г. отец Константин се установил трайно в храма "Св. Архангел Михаил". Отдал се в пълнота на най-важното за един духовник -пастирското служение. Неуморно наставлявал, изповядвал, проповядвал Словото Божие сред своите пасоми. Богатата му душевност, ерудиция и горчив жизнен опит му давали възможност да преценява склонностите на всяка душа и да я насочва по пътя към спасението. Плодовете на духа си той предал на новото поколение в една нова среда - освободеното си отечество. През 1898 г. бил пенсиониран поради старост, но останал да живее при храма. Православните християни от града продължавали да го посещават и да черпят от него наставления и отечески съвети за живота.

 Последната обществена изява на отец Константин била възложената му от българското правителство благотворителна акция, която той оказал на населението в Македония по време на Балканската война (1912-1913). Макар и на преклонна възраст той приел почетната длъжност и раздал парични помощи на бедстващото българско население в новоосвободените земи по време на Балканската война.

 

oKDanovski1.jpg

Гробът на отец Константин Дъновски

 

По случай 50-годишния юбилей на първата българска църква в град Варна Св. Синод го отличил с офикията "иконом", а правителството - с "Орден за гражданска заслуга" с Офицерски кръст, Общинският съвет на гр. Варна излиза с решение да кръсти улица приживе на негово име. По Божия воля и духовната и светската власт оказали признание на цялостната дейност на човека-участник във всички фази на процеса на Българското Възраждане във Варненския край.

 

Отец Константин Дъновски починал през ноември 1918 г. и бил погребан в непосредствена близост до олтарната стена на храма "Св. Архангел Михаил".

 

Всички таланти, дадени му от Всевишния той умножил и преумножил,  като добър пастир и истински християнин! Превърнал живота си в непрестанно служение на Бог и народа си! За него в истинския смисъл на думата се отнасят словата на св. ап. Павел: "С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих. Прочие, очаква ме венецът на правдата,  който Бог е определил за онези, които го обичат!" (2 Тим 4:7-9).

 

"Едно откровение в Солунската църква "Св. Димитрий" (Кассъма джасими)", 1905 г.

 

В това малко книжле самият иконом Константин Дъновски разказва за една своя съдбоносна среща в Солунската църква "Св. Димитрий" по пътя за Света гора.

 

През първото десетдневие на април 1854 г., двадесет и четири годишният Константин Дъновски и трима негови другари - Бельо Пинин, Тодор х. Маврудиев и Петър Атанасов, потеглят от Варна за Света гора в Атон с намерение там да се посветят на монашество. Четиримата другари отиват в църквата "Св. Димитрий Солунски", тогава джамия. Когато излизат ги пресреща стар свещеник. Заговаря ги дружески, пита ги от къде са. Оказва се, че е живял във Варна и познава някои хора. Когато се разделят, се обръща към Константин Дъновски и му казва: "Желая утре на това място, по това време да се видя с тебе. Имам да те питам и да ти кажа нещо, идваш ли? С всяко благодарение - му рекох и се разделихме" - пише отец Константин Дъновски.

 

"На другия ден, Велика събота, на определеното време отидох в църквата, влезнах при гроба на св. Димитрий, запалих свещица и се помолих, след като захванах да разглеждам с голямо внимание грамадното здание и неволно ме обзе една душевна тъга за миналото, като размишлявах в себе си: "Защо ли ни е изоставил Господ? И защо да бъде такава една светиня в турски ръце... ...Но ето че и вчерашният старец се зададе и отиде право при олтара и начна да се моли. След няколко минути ми даде с поглед знак да отида при него, та аз се приближих и му целунах десницата. "Драги синко, ти наистина си избрал добрата част за себе си, но знай, че спасението на душата не зависи от мястото, но от начина на вярата в Иисуса Христа. И не мисли, че всички ония, които и колкото са в Света гора, са праведни, защото и там може да бъде човек най-голям грешник, както и в мира. Не искам да те отвърна от намерението ти, аз те уверявам в името на Господа Вседържателя, че всякога, където и да си, когато и да е, трябва със страх и трепет да изработваш своето спасение. Заради това послушай съвета ми: Да си идеш там на мястото, където те е определил Божият промисъл, понеже това място е било и ще бъде, тъй да кажа, праг за чудни световни променения. Очите ти непременно ще видят всичко, речено от Господа, със залога, който ще ти връча и ще бъде за уверение като от Бога. ...След няколкоминутно мълчание аз проумях от внимателния му поглед, че чака отговор и му рекох: "Не съм противен на волята Божия, защото е свята." А той ми рече: "Не е достатъчен отговора ти. За да угодим Богу, необходимо е с истинска вяра да се подвизаваме и бодърстваме с молитва до последното издихание, така че дори и душата си да положим за Евангелието. Пък които желаят да принесат по-много плод, трябва да имат съвършена преданост и покорност на Бога, както Авраам, който прие да пренесе своя син жертва на Бога, както и апостол Петър да бъде анатема от Христа, за спасяване на своите по плът братя. И наистина, без такава самоотверженост не можем да се надеем, че Бог ще яви своята милост и помощ, а най-много в днешния ден, когато всичките сили адови са се повдигнали и искат, ако им се удаде, да затъпчат Православието и християнството. Но нека се вълнува морето пак, докато е Христос на кормилото, корабът Му няма да потъне." И пак мълчание... Аз тогава се възхитих и радостно му рекох, с едно страхопочитание: "Отче, с помощта Христова и с твоите свети молитви напълно се съгласявам и с готовност приемам всичко, което сте ми казали и ще ми кажете." Тогава старият свещеник вдигна очи и ръце нагоре и рече: "Нека е благословен Бог и Отец на Господа нашего Исуса Христа, който утаява от премудри и разумни и открива на младенци."

 

Тогава свещеникът му разказва история, в която се говори за едно откровение, относно турското робство. Как Православието е западнало, и заради неверието на хората, агаряните завземат дори Константинопол. По ходатайството на Небесната царица и заради молитвите на праведниците, робството ще бъде съкратено. И „Турция ще падне!" Младият Константин се връща в родината си, за да работи по Божиите дела, но вече по друг начин.

 

"Иконом Константин А. Дъновски",

д-р П. Ников. сп.

"Духовна култура", 1920 г., кн. 1 и 2.

 

 

smolyan_svbogorodiza2.jpg

Паметна плоча при храм "Св. Богородица", Смолян

 

Ustovo.jpg

 

Паметна плоча в родното му село Устово.



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder
V1-ON