Учителя Петър Дънов защитава научната теза „Миграция и християнизиране на германските племена“, Бостън

15.04.1893г.

Учителя Петър Дънов защитава научната теза „Миграция и християнизиране на германските племена“, Бостън 1. <a target="_blank" href='http://petardanov.com/DUNOFF-Diplomna.pdf' class='bbc_url' title='Външен линк' rel='nofollow external'>Дипломна работа на Петър Дънов - Теологичен факултет на Бостънския университет 1893г</a> 2. <a target="_blank" href='http://beinsaduno.bg/index.php?/topic/103-1893-04-15-%D1%83%D1%87%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%8F-%D0%B7%D0%B0%D1%89%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D1%87%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%82%D0%B5%D0%B7%D0%B0-%E2%80%9E%D0%BC%D0%B8%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%B8-%D1%85/#entry448' class='bbc_url' title=''>Научната теза на Петър Дънов</a> 6.2. Научната теза на Петър Дънов Думата „теза" идва от гръцки - θέσις, което означава „позиция, становище" и се отнася до някакво интелектуално твърдение. Конкретно в университет тезата е писмена работа, представяща изследване и констатации на автора в подкрепа на кандидатурата му за образование или професионална квалификация. Тезите в Богословския факултет вероятно не е трябвало да съдържат специален научен принос. Цялото обучение по него време е ориентирано преди всичко към бъдещата практическа работа в църквата или мисията. Освен задължително условие при завършването на тригодишен богословски курс, написването на научна теза е и възможност за студента да остане още известно време в университета, за да поддържа отношения с преподаватели и духовници, да понавлезе сред елита на методизма, да свикне да чете научна литература, да може съсредоточено да пише, а също и да знае как да излага систематично и логично мислите си. През учебната 1892/1893 г. Петър Дънов следва курс по практическо богословие, воден от проф. Лутер Таунсенд. Този курс завършва на 15 април 1893 г. със защита на научната теза „Миграция и християнизиране на германските племена". Текстът е с ограничен обем, с много четлив и обработен почерк, не съдържа библиографска справка или показалец. Английският език е на ниво - език на улегнал и сигурен в употребата му зрял човек. Няма допълнителни корекции от страна на проверяващия, а няма и поставена оценка. На миграцията на германските племена са посветени 41 страници и само 7 - на християнизирането им, което внася известен дисбаланс в разглеждането на двете теми, но самият автор отбелязва като причина липсата на достатъчно информация по втората подтема. Изключителната концентрираност на описанието на Петър Дънов ни дава обобщена представа за миграцията и последвалото християнизиране на основните германски племена - готи, вандали, франки, свеви и др. - по време на Великото преселение на народите, щрихира основните събития при сблъсъка на Късноримската империя с германите и последвалия залез на западната и част. Тук именно през V-VI в. се формират Остготското кралство в днешна Италия и Вестготското в днешна Испания - първите ранносредновековни държави в Европа. Всичко това и днес би могло да бъде полезно за изследователи, студенти и заинтересовани любители на историята със своята синтезираност, пригледност и достоверност като своего рода въвеждащ труд към темата за германското преселение и покръстване във вододелното време между античност и средновековие, между езическата и християнската епоха в историята на Европа. По-голямата част от информацията за миграцията на германските племена е почерпана от книгата „Въведение в изследването на средните векове", написана от харвардския професор Ефрем Емертън, и по-специално от първите седем глави (с. 1-72). Петър Дънов използва също „История на Франция" на Парк Годуин (1816-1904), известен американски адвокат и журналист, и книгата на английския историк Едуард Гибън (1737-1794) „История на упадъка и загиването на Римската империя". В началото на втората част Петър Дънов написва някои свои бележки, които свързват темата с курса по практическо богословие. Той говори за „вътрешната стойност на християнството" и неговата приложимост „във всички взаимоотношения на живота". На второ място споменава, че зад него са „Божествената сила и въздействие". Трето - Божественият дух на християнството прониква в дълбините на човешката душа и дава живот на човешкия дух. Накрая отбелязва, че християнството се е разпространило сред германските племена чрез проповядване и личен пример на добри проповедници, между които и Вулфила, който водел „безукорен християнски начин на живот". Тази втора част би заслужавала да се разработи повече, тъй като готите, а чрез тях и всички германски племена, споменати в есето, с изключение на франките, са били приобщени към арианското християнство. Петър Дънов е избегнал да дискутира доктриналните различия между арианизма и официалната църква, както и унищожаването на тази т.нар. ерес от нея. Основните разлики в двете доктрини са в интерпретацията на същността на Исус Христос. В учението на Арий, богослов, живял в Александрия (ок. 250-336), ударението пада върху човешката страна на Христос, докато неговият опонент Атанасий, патриархът на Александрия (ок. 293-373), подчертава Неговата божествена страна. Арий говори за издигащия се човек, който се развива духовно, за да се срещне с Бога, докато според Атанасий Бог слиза, за да спаси пасивно чакащия човек. Тези два различни подхода намираме и в езотеричното християнство, от една страна, и в офицалната църква, включително православната, от друга. С идеята, че християнството не е учение, спуснато отгоре от някакъв Бог като Цар, който с пръчка в ръка нарежда на грешните как да живеят, как да променят себе си и средата си, за да бъде всичко наред, Петър Дънов се среща още в „Дрю". Християнството има непреходни ценности в себе си, които при всички условия на живота, при всичките му форми - в миналото, настоящето и бъдещето - винаги ще бъдат приложими и ще водят към по-голяма хармония. Въпросът е, че в процеса на приемането му, на сливането на живота на хората с неговите непреходни ценности, действат две вървящи една срещу друга сили, които привличат Божественото и практичното. От една страна е Божията сила. Бог е посредникът, чрез който ценностите на християнството се пренасят в човека, т.е. чрез Божия промисъл Божественото влиза в човека. Бог се въплъщава в човека, влиза в Своя Син Божий на Земята. Щом Божественото чрез Своя Дух влезе в човека, последният от своя страна се устремява към Бога. Това е тезата на проф. Джон Милей от семинарията, а именно, че движението е двупосочно. Чрез въплъщаването си в човека Бог идва по-близо до него, а с това и човекът идва по-близо до Бога и Божественото. Така че движението е както от Бога към човека, така и от човека към Бога; имаме сливане на всемирното съзнание от двете противоположни посоки чрез тяхната взаимопритегателна сила. Петър Дънов обръща подобаващо внимание на личността, живота и делото на готския епископ Вулфила (311-383), превел по днешните български земи, близо до Никополис ад Иструм (дн. с. Никюп, Великотърновско) Библията на готски език и с това поставил началото на първичния германски литературен език. Вулфила е многостранно образована, енциклопедична личност с мисионерски талант и духовна висота, оценени от неговите съвременници, макар и по-късно умишлено „забравени" от официалната църква заради подозренията към него в „арианска ерес". Той създава и готската християнска азбука, както и духовна и книжовна школа в Мизия, просъществувала векове и дала по-късно като унаследена уникална „лаборатория на вярата" своите импулси за развитието и на официалното българско християнство, и на богомилството. До XIII в. освен готските светци, официално тачени от българската православна църква и до днес (св. Никита Готски, св. Сава Готски и др.), „гот", „готин" и други производни етноними често се използват в официални църковни документи и като синоним за „еретик". Но П. Дънов забелязва и подчертава едно качество на Вулфила, което е от голямо значение за успеха му сред готите: „Той печели любовта и уважението им със своя безупречен християнски начин на живот". Тази морална устойчивост и чистота на Вулфила, а и като цяло на неговите готи, наречени от съвременниците им още „мизийски готи" или „мали готи", които остават завинаги по днешните български земи и участват в българския етногенезис, е забелязана и подчертана от един хронист на Франкската империя от V в. - Салвиан. Той пише, че „макар и еретици, готите на Вулфила са морално по-чисти от повечето днешни християни". Този исторически извор явно умишлено е прикриван в продължение на столетия, за да бъде преоткрит едва през XX век от науката при обръщането към готското християнство. Дънов не го цитира, явно по негово време е бил все още недостъпен, но той пръв в съвременната наука правилно е уловил едно за съжаление почти неспоменавано и днес качество на Вулфила - моралната му висота. Това е едно истинско прозрение за „апостола на готите", което, колкото и естествено и просто да звучи на пръв поглед, е формулирано в готологията така ясно и категорично за пръв път от Петър Дънов и може да бъде считано за негов оригинален принос в съвременните изследвания за епископ Вулфила. <a target="_blank" href='http://friendsoftherainbow.net/sites/default/files/Mladiat_Petar_Danov_2014-05-22.pdf' class='bbc_url' title='Външен линк' rel='nofollow external'>„Младият Петър Дънов“</a> Георги Христов Според немския философ и мислител Рудолф Щайнер Вулфила е първият християнски духовен посветен на Европа. В своя превод на Библията той въвежда ново лично местоимение за аз — ik, докато в старогермански то е eko. Това са двете начални букви на Iesus Krist (Исус Христос). Впоследствие от тях произлизат немското ich (Jesus Christus), холандското ik и английското I. Името на епископ Вулфила е добре известно и почитано впоследствие от най-близките ученици на Петър Дънов. Според един от тях - Борис Николов - апостолът на готите се е подвизавал и на юг от Стара планина, около Тулово, Старозагорско (място на древна келтска столица, IV в. пр.Хр.). В своята теза Петър Дънов подчертава и друг факт, който многократно е интерпретиран от изследователите. При превода на Стария завет Вулфила изважда, т.е. не превежда книгата Царства, за да не „възбуди войнствените им умове" (на готите). Изключителното миролюбие на мизийските готи е забелязано векове след като Вулфила е напуснал този свят. В началото на VII в. Изидор Севилски пише за тях, че освен със своето миролюбие, те са известни с това, че дори не пият вино, а само мляко. Ако си представим тогавашната епоха, изпълнена с войни и кръвопролития, ще осъзнаем какви усилия са се изисквали от Вулфила, за да възпита цял един народ в толкова устойчива добродетелност, която да бъде запазена и подхранвана векове наред. Дали интересът на П. Дънов към тази тема не е продиктуван именно от модела на тези пренебрегнали войнолюбието и разгула мизийски готски общини, може само да се предполага. Когато пише труда си в Бостън, той все още се готви за методистки пастор в родината си и фактът, че методистката църква е стъпила през XIX в. именно в Мизия, в Северна България, а центърът е в Свищов (античният Нове - столица на готския крал Теодорих Велики в края на V в.), може би също инспирира неговия интерес към готите. Вулфила е епископ на Никополис ад Иструм (дн. Никюп, на 20 км от В. Търново), а селищата на готите са обхващали и областта на Свищов, центъра на методистката мисия в България. Около 350 г. той избягва от Дакия с група свои последователи (готи) и стига до Мизия, където се установява между Дунав и Стара планина - точно в областта на методистката мисия. Това вероятно е причината за избора на темата. Като методистки проповедник, идващ от България, Петър Дънов е пожелал да пише за историческата съдба на областта, от която идва, и за връзката с настоящата съдба, имаща отношение към трансформирането на ортодоксалното християнство, нещо, което е влизало в целите на протестантската мисия. За да укрепи приемането на християнството сред готите, Вулфила превежда Библията на готски в Никополис. Методистката мисия също започва дейността си с превеждане на Библията, така че има очевидна връзка между дейността на епископ Вулфила и методистката мисия. (18)

НБ - Неделни беседи (1914 г. до 1944 г.)	Хронологичен списък	Азбучен списък
СБ - Съборни беседи (1906-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък
ООК - Общ Окултен клас (1922-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък
МОК - Младежки окултен клас (Специален клас) (1922-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък
ИБ - Извънредни беседи (1897-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък
КД - Клас на Добродетелите (1920-1926)	Хронологичен списък	Азбучен списък
МС - Младежки събори (Съборни) (1923-1930)	Хронологичен списък	Азбучен списък
РБ - Рилски беседи (Съборни) (1929-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък
УС - Утрини Слова (1930-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък
БС - Беседи пред сестрите(Четвъртачни беседи) (1917-1932)	Хронологичен списък	Азбучен списък
БР - Беседи пред ръководителите (1921-1930)	Хронологичен списък	Азбучен списък
ПС - Последното Слово (1943-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък